Едно от най-хубавите установления в Българската православна църква е великденското богослужение. В почти тъмната църква и малко преди полунощ свещенослъжителят излиза от св. олтар със запалена свещ и приканва да пристъпим и приемем светлината на възкръсналия Христос. После всички си запалваме свещичката и излизаме навън да кажем "Христос воскресе"! Това е такова незабравимо преживяване, което изпитва дори този, който идва на църква само на Великден.
От дете помня още, как след службата пазехме огъня на завет, така че да занесем горящата свещичка у дома. Голям проблем имахме, когато времето бе ветровито или дъждовно. Сега затруднението особено в градовете като че ли е по-малко, защото се опитваме да пазим огъня само докато влезем в автомобилите си.
В старанието обаче да запазим огъня жив, ние пазехме косите на тия пред нас от запалване. На излизане от автомобилите също изпитвахме затруднения в запазването на огъня. Защо? Защото държахме много пасхалният огън да влезе жив у дома. Нали нашият дом е “малката домашна църква”, където живеем и прекарваме повечето време от нашия живот. От православните ни баби още знаем, че в нашия дом трябва винаги да свети светлината на Христа. На нас децата това ни беше интересно, ставахме весели и приемахме всичко с радост.
Днес също се нуждаем от светлината на Христа. Много ни е необходим Спасителят в нашите домове. Защото в къщи ние най-напред научаваме истините за живота, за приятелството, за отговорността. У дома ние първом се научаваме как да обичаме, как да бъдем търпеливи, как да си прощаваме един друг.
В нашите домове ние се учехме какво да очакваме от другите и какво да правим, когато другите не посрещат нашите отношения към тях така, както на нас ни се иска. У дома ние се научавахме какво да ценим в този свят и как да живеем в него. А мисля, че домовете ни и днес са за нас местата, където душите и характерите ни се оформят в ежедневните изяви на живота. Точно затова светлината на Христа трябва да бъде и у дома, та да осветлява всички. Когато ходя в тази светлина, например, аз вярвам че Господ е моята светлина и моето спасение и аз не се боя от никого. А щом Господ е силата на моя живот, няма от кого и да се плаша (Пс. 26:1).
Какво обаче правим с великденската светлина, когато я занесем у дома? Как приемаме тази светлина в семейството си? Къде я поставяме? Имаме ли специално място за нея вкъщи? Имаме ли място за нея в нашите сърца?
Нека първом да поговорим за физическото място на Христовата светлина у дома. Къде поставяме горящата свещичка на Великден у дома? Светлината идва от св. олтар на енорийската ни църква, възможно е днес да дойде и от Божи гроб! Тя е принадлежност на олтарното място у дома, където се молим, когато сме вкъщи.
Имаше и години, когато не успявахме да занесем великденската светлина у дома. Някой път огънят загасваше сам, друг път вятърът го духаше, често при припалване и дяволът го унищожаваше.
Какво да правим, когато светлината ни загасне? Завинаги ли ще издухаме светлината на Христа тогаз? Абсолютно не! Като православни българи трябва да знаем, че сме длъжни да се грижим за светлината на Христа, защото ние сме светлината на Христа. На Великден е необходимо да имаме светлината на Христа в нашия дом, тъй като носим Христовата светлина в нашето сърце. Вярвам, че всеки от нас има място в сърцето си за светлината на Христа. Целта на външната традиция и практика на Цъкрвата ни е да подхранва вътрешната реалност на живота в Христа в нашите домове чрез общуването с Христа в нашите сърца. Защото ние сме светлината на Христа (Мат. 5:1). Цели 50 дена след Великден ще пребъдваме в светлината на Възкресението. Така е, защото получихме светлината на Христа в нашите домове и сърца, та като чеда Божии да ходим в светлината на Христовите заповеди, които осветляват нашия живот.
Призовавам всички православни българи по света като чеда Божии на Великден непременно да отнесат пасхалния огън жив в домовете и в сърцата си.
Христос воскресе!
