Свети преп. Наум Охридски Чудотворец – 20 юни
Ясно е, че празниците на св. Наум са много специални за мен. Помня първото си посещение в храма… Беше за зимния празник. (Паметта на преподобния се празнува два пъти в годината. Успението му е на 23 декември, но понеже този ден е близо до Рождество Христово, е определена и друга дата за честването му – 20 юни.) Не бях ходил в Дружба. Валеше мокър сняг и духаше студен вятър. В душата ми беше нещо подобно. Исках да почета светеца и да го помоля за помощ. Но ако пътят, по който се движи животът ти, не е съвсем ясен, то какво ли остава за градския транспорт… Обърках автобусите… Нямах представа къде трябва да сляза и затова реших да попитам някакъв човек. Той ми каза коя е спирката, след това присви очи, премери ме с поглед и реши да ми даде и „допълнителна информация“. Каза, че на езерото, на което отивам, зимно време се събират много гарвани, които нападали хората… Така че, трябвало да бъда внимателен… Слезе заедно с мен, но пое в друга посока.
За кратко се почувствах като във филм на Хичкок. Какво ми оставаше? Можех просто да си взема обратния автобус и да се махна. Но реших, че е срамота от светеца. Доверих му се и той ми помогна да намеря пътя… Разбира се, никакви гарвани нямаше. Службата беше много хубава. Помолих се криво-ляво. После се прибрах в студа и задълго забравих за преподобния. Но той не ме забрави. Години по-късно станах енорийски свещеник в същия храм. Ако някой тогава ми беше казал, че ще се случи така, нямаше да му повярвам. Св. Наум ме прибра при себе си. Взе ме под покрова си в единствения софийски (а май и български) храм, който носи неговото име. И ме направи свидетел на чудесата си и на тихото си застъпничество. И смирено благодаря, търпи ме и досега.
Как да прославя нашия духовен отец, нашия застъпник пред Господа? Празникът на родителите ни има свое собствено обаяние – една такава особена топлина, която човек, ако не притихне, би могъл и да не забележи. Разбира се, ние се виждаме с родителите си всеки ден и би могло и да няма нищо чудно в нашите срещи на техния празник. Все пак това е една огромна възможност човек да окаже почит, да покаже уважение и още веднъж да сподели своята любов с най-близкия си. И ако това е по отношение на нашите земни родители, не трябва ли да бъде същото и по отношение на небесните. Затова да не пропускаме да им се поклоним и да им благодарим. Ако не сме с тях в молитвите си постоянно, поне на празника им да не ги забравяме.
Владика Серафим Соболев казва: „Аз не съм само ваш баща, аз съм и ваша майка.“ И аз съм сигурен, че същото би могло да се каже и за св. Наум Охридски – че той е не само наш баща, но и наша майка. Имам предвид не само на нас, които служим и се черкуваме в неговата енория, но и на целия наш народ. Защото той е един от тези, които ни родиха за Христа. А ап. Павел пише до Коринтяните: „Ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието“ (I Кор. 4:15).
Някой би казал, че житието на св. Наум е кратко. Това не е вярно. Житието му е безкрайно, защото продължава във вечното Христово Царство. Но истина е, че в дебелата книга с житията за него е писано малко. Нима не е имало кой да опише подвизите му, както на неговия приятел св. Климент? Но в тропара на преподобния е казано, че е „уловил във вярата безбройно множество българи“. Не е ли можел някой от тях да разкаже за своя учител? Без съмнение има само един логичен отговор – сам св. Наум е успял да покрие със смирението си тайната на своя живот. Защото любовта между душата, която е станала Христова невеста и Небесния Жених, е тайна. И защото онова, което се случва в сърцето, е тайна. И защото „Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва“ (I Кор. 2:15).
И все пак, макар и вътрешният живот на преподобния да е скрит за нас, за да не се покажем неблагодарни, можем да съставим похвала на този, по чиито молитви се надяваме да се спасим… Св. Наум е събирателен образ на християнските добродетели.
Той е истински послушник, не на един, а на двама духовни старци. И не само до смъртта им, но и след нея се намира в послушание към тях, защото се явява продължител на тяхното дело.
Той е и истински апостол, защото привежда дивия български народ в кошарата на кротките Христови овце.
А заедно с това е и изповедник на вярата и „окованик Иисус Христов“ (Еф. 3:1), защото без страх изповядва Православната вяра и изобличава латинските лъжливи учения. Затова е преследван и хвърлен в тъмница.
Той е и велик молитвеник и чудотворец. След като той и съучениците му се помолили, оковите паднали от ръцете им, а починалият син на велможата възкръснал от мъртвите.
Той е дивен поет и химнописец, възпял първозвания Христов ученик – Андрей.
Той е и мъдър духовен отец и учител, достойно продължил делото на св. Климент в Охрид.
А също и преподобен, предпочел да прекара последните години от живота си в молитва и покаен плач, за да застане напълно очистен пред Този, Когото е възлюбил с цялото си сърце и на Когото посветил целия си живот.
И всички тези дивни подвизи на преподобния отец са разказани само в няколко изречения… Дори и сега св. Наум не разрешава да бъдат разкрити мощите му, като така дори и след смъртта си ни поучава на смирение.
Всеки, който в този объркан век иска да води духовен живот, нека се поклони на великия Охридски чудотворец и да поиска поука как да отдаде всичко на Христа. Всичко… Без суета… Без самоизтъкване… Да го научи как всичко може да стане любов… Всичко да стане чудо. Ето, аз съм пример за това, че човек може да се поклони и да забрави, но светецът няма да забрави… А ще насочи пътя към Истинския Път – Христа.
А чудесата? Да, св. Наум извършва и до днес много чудеса – лекува болни, изправя житейски бъркотии, избърсва сълзите от очите на уплашените и им вдъхва мъжество. Но и чудесата са толкова тихи, толкова ненатрапчиви, че като нищо шумният съвременен човек ще пропусне да ги забележи. Заедно с най-голямото чудо на света – смиреното сърце, което знае да обича.
Авторът е свещеник в храм „Св. преп. Наум Охридски“, София
