Новият невмен метод от 1814 г.: чисто гръцко или наднационално постижение?

Твърде вероятно е гърците да са гледали на възможността да реформират невменото писмо като на издигане на национално знаме в годините на робство под османския ярем. Може би с това са искали да подбудят гордост у сънародниците си, да им внушат, че техните достижения са от важно историческо значение. Нещо като умален модел на призива към българите на светия атонски монах Пайсий половин век преди това с неговата История славянобългарска.

Не е случайно, че реформираното невмено писмо се появява и разпространява през време на гръцкото възраждане и въстанническите действия от 1821 г., довели до освобождаването на Гърция от Османската империя. Можем да допуснем, че тази невмена реформа е щрих към общата картина на Мегали идеята на Гърция – възобновяването на Византийската империя. Константинополската патриаршия е работила в тази насока чрез елинизаторската си политика. През 1819 г. тогавашният Вселенски патриарх Григорий V издава окръжно, в което архиереите се задължават да бдят за разпространението на гръцкия език сред всички православни в Османската империя.[3] Ние, българите, сме се борили против това погърчване и денационализиране с всички сили. Стремяли сме се да запазим народностното си чувство, да имаме родна църква и наше духовенство – по този въпрос е написана обемна литература.

Споменатият по-горе патриарх Григорий V е бил поддръжник на националосвободителните идеи на своя народ. Затова турците го обвинили в участие в Гръцката революция и го убили на връх Великден 1821 г. Свещеномъченик Григорий е канонизиран от Гръцката православна църква и се почита в Гърция като „народен мъченик” (εθνομάρτυρας).[4]

Известно е, че един от тримата реформатори на невменото писмо от 19 в. Григорий е бил в приятелски отношения с патриарх Григорий V, при когото бил главен певец (протопсалт). В чест на третото интронизиране на патриарх Григорий[5] той написал две песни, а и като протопсалт преживял заедно с патриарха всички трудности и вълнения на Великия пост и страстната седмица през 1821 г.[6] Вероятно идеята за издигане на гръцкото национално чувство е била споделяна и от двамата – патриарха и неговия протопсалт, един от тримата отговорни за появата на Новия метод от 1814 г.

В края на 19 – началото на 20 в. се повдига музикологичният въпрос: кое е истинското българско църковно пеене? Дали е т. нар. болгарски роспев открит в края на 16 – 18 в. в украинско-белоруски ръкописни певчески книги, или пък псалтикийното византийско пеене? Личности като композитора Добри Христов, защитник на самостойно българско пеене, смятат византийската музика за гръцка и натрапена ни отвън.[7]

Така непредубеденият читател е поставен в среда, в която както гърци, така и някои българи твърдят, че византийската музика е гръцка.

От историята на многовековната Византийска империя е известно, че тази империя е била мултинационална. Разпространението й е било на три континента – Европа, Азия и Африка. Много от владетелите й не са били гърци – императори като св. Константин (нейният основател) и св. Юстиниан Велики. Тази парадигма важи и за църковните изкуства на Византия – в това число за музиката.

И макар, че един от големите съвременни изследователи на византийската музика проф. Григориос Статис нарича тази музика „жизнено важен аспект на гръцката култура”, ние трябва да отбележим, че двата най-големи стълба на византийската музика – св. Йоан Дамаскин и св. Йоан Кукузел не са гърци. Единият е сириец, а другият българин.

През 1872 г. Тодор Икономов, отличен познавач на църковното пеене, издава в столицата на Османската империя два псалтикийни сборника. Интересно е да се спомене, че Икономов, който е бил отявлен родолюбец, публикува песнопения само на гръцки автори. Този факт показва, че той не е смятал тази музика само за гръцка.[8]

Тримата учители се явяват не само благодетели на гръцката нация, но и на всички православни музикотворци и изпълнители, ползващи се от реформираното невмено писмо. Важно е да се спомене, че освен гърците само две други нации възприемат реформата веднага: българи и румънци. Тези нации съдействат и за развитието на нотацията. Сърбите използват частично новите невми, а пък за руснаците тази нотация остава непозната.[9]

Пионер в църковно-музикалната дейност в България, опираща се на достиженията на Новия нотационен метод от 1814 г., е Рилският манастир. В св. обител творят видни музикоучители: Йоасаф Рилски, който пренася метода в манастира пряко от Константинопол,[10] йером. Неофит Рилски, Аверкий Попстоянов, игумен Йосиф, Агапий, Атанасий, Исай, Ксенофонт, Кирил, Константий, Максим и др.[11] В историята на църковно-музикалното изкуство са записани със светли букви имената на нашите музикотворци: Николай Триандафилов, хаджи Ангел Иванов Севлиевеца, Димитър Златанов Градоборчето, Никола Златарски, архим. Калистрат, Йоан Хармосин Охридски, Тодор Икономов, Петър Сарафов, Жеко Павлов, Манасий Поптодоров, Иван Каиков, Петър Динев и др.

Миналата година се навършиха 200-години от появата на Новия метод. Нека това бъде повод за творчески размисли за всички нас, които сме под благодатния покров на Православната църква и нейното свещено изкуство, предавано от поколение на поколение музиколюбиви християни.