Когато разговарям с деца в училищата, виждам, че някои от тях, повлияни от духа на епохата ни, не разбират Христовото послание, далеч са от духа на православното учение. Едно от тях ми каза:
- Задължително ли е това, за което говорите, да може да се преживее само в Църквата? Тоест, само там ли можем да станем щастливи? Само до Христос ли можем да бъдем радостни? Само ако създадем християнско семейство ли можем да се утвърдим в живота и да сме спокойни, да имаме цел и смисъл, чувство за мир? Не става ли и по друг начин? Няма ли друг път? Нима всички останали сме осъдени да се провалим?
И започват с различни философии - всеки казва това, което е чул или чел, в което вярва, което си представя. Въпросът сега не е да им възразяваш, да крещиш, убеждавайки ги, защото накрая разбираш, че дори не става дума за аргументи. Аргументи има, просто умът на младия човек използва твърде много въображението, работи прекалено много със самоубеждението, със самоуверената нагласа да изпита себе си: "Аз сам ще опитам и ще го постигна по друг начин! Не искам да правя това, което ми казваш!" Ако вникнем в това настроение, ще видим, че то е проявя на егоизъм, защото казва: "Ще докажа, че съм прав!". Знаете ли какво отговарям в такива случаи? Нямам какво да отговоря. И често пъти, тази моя немощ, това незнание, тази моя нищета дори ми харесват.
Е, нямам какво да кажа, не искам да се правя на умен, като говоря мъдрости, а искам да направя нещо много истинно: да не говоря. Това е правдивото. Нямам какво да ти кажа. Едно нещо обаче все пак мога да ти кажа. Ако наистина мислиш, че далеч от Христос можеш да създадеш хубаво семейство, да живееш щастлив, спокоен, утвърден, когато минат 10-15 години и вече си пораснал, действително си направил нещо в живота, напреднал си, навярно ще си създал семейство и ще имаш професия, намери ме тогава с твоята жена и деца, ако съм жив, и ми кажете: "Ето ме, тази е моята жена, това са моите деца! Спомняш ли се, когато ми казваше, че само близо до Христос ще бъда щастлив? Аз съм изключително щастлив, бидейки далеч от Христос! Ето жена ми, тя е първата ми жена, децата ми и сме много привързани, много радостни и чувствам такова зареждащо спокойствие и щастие, че не мога да ти го опиша!"
Тогава искам да видя лицето ти, което да ме убеди, да ме убеди твоята радост и твоето щастие. Защото сега в клас е несериозно – говорим афоризми, говорим на думи и всеки се прави на умен. Различни мнения, различни теории. Аз вярвам в това, аз пък имам друго мнение, аз съм чел други книги с други философии, аз пък съм атеист и не вярвам в нищо! Всеки говори каквото иска. В живота обаче има някои неща, някои обстоятелства, в които се изпитва дали това, което вярваш, е истинно или не. Това е красивото. Когато дойде часът на болката, на треската, която достига 40-41 градуса, когато дойде часът на интензивното отделение, когато дойде часът на големия трус в живота ти - екзистенциален, психологически, икономически трус, някаква криза, каквото и да е, нещо неприятно, което те разтърсва - едва тогава ще видиш дали това, което си вярвал, което си изповядвал, което са ти говорили или сам си мислел, дали то има сила за живот, за непобедим живот, който от нищо не може да бъде победен. А не да развиваме теории, когато сме хапнали хубаво, почувствали сме се добре. Тогава е лесно да философствам и да казвам например "Няма Бог, нищо не съществува, бе, хора! Яжте и пийте! Какво се занимавате?" Я иди да кажеш на някой, който е в интензивното отделение, че Бог не съществува! Много по-трудно ще го каже. Много по-трудно ще приеме това. Часът на болката е истинският час за човека. Когато си прекарваме добре, не сме истинни човеци. Това, което правя сега, не е истинният момент на моя живот. Сега говоря. Сега не съм моето истинско аз. Аз съм, но не в степента, в която бих могъл да бъда в конкретна ситуация. Тоест в някоя караница, в разговор с друг човек, в практическо сътрудничество; Разбираш ли какво имам предвид? На дело, а не теория. Сега просто говоря. Но това, което говоря трябва да се изпита в конкретните събития.
Тоест някой може да ми каже: "Аз живея без Бога и така животът ми е много щастлив!" Добре. И когато след пет дена научи, че например са му откраднали колата или е умряла неговата майка, баща или дете – давам краен пример, за да се види значението на тези думи - да ми каже: Това, което вярвах, продължавам да го вярвам! Не са празни теории, имам сила! Ако ще детето ми да е умряло, това, което вярвам, ме крепи и ме прави смел, издържам и напредвам в живота! Защото на думи първи аз това правя - говоря. Думи говорим. Когато обаче дойде часът на изкушението, на изпитанието, тогава е въпросът, тогава се показва какви сме и в какво вярваме.
Аз казах на учениците, с които разговаряхме: "В живота ще видите на практика дали може да бъдете щастливи без Христос! Ако можете, станете! Аз не чакам скрит зад ъгъла да паднете и да се зарадвам! За мене радостта не е да ви видя да се провалите, да ви „притисна до стената” и да кажа тържествуващо: "Видяхте ли? Имах право! Успях! Още един падна и се провали! И това е, защото не ме слушахте!" Не! Въпросът не е да те „прилепя до стената” или ти мене. Не се тревожи, има някой, който иска всички ни да прилепи до стената и не просто до стената, а да ни сложи в земята. Това е смъртта, общият враг на всички хора, огромната фуния, която иска да погълне и засмуче всичко в себе си. Кой ще победи този враг? Кой ще го прилепи до стената? Ти можеш ли? Твоята философия, идеология и светоглед могат ли да победят смъртта? Това е въпросът. Ако можеш и ако си виждал хора, които са живели така и са победили тлението и смъртта в своите взаимни отношения, в семейството, следвай ги! Аз не съм виждал. Виждал съм щастливи семейства, в смисъла, който някои казват – не е нужно да сме близо до Църквата, за да имаме хубав дом и спокоен живот! Съгласен съм, виждал съм в чужбина и в други части на Гърция и на света много добри семейства, спокойни, тихи, любезни, с добри обноски. Е, не казах, че всички други са канибали, не казах, че ще те изядат, но кога са такива? Когато имат пари и живеят добре, здрави са и се смеят. Всичко им върви добре и издържат. Не съм виждал обаче да дойде този трус, за който ти казах, и да издържат. Когато дойде трусът, тези благородни, благоприлични и т.н. хора, на които сега се дивим, рухват. Защото тяхното щастие стига само дотам и после спира, край! Добре сме, когато в банката има пари. Добре сме, когато сме здрави. Когато чуя, че съм в опасност, че здравето ми е разклатено и започват болести, химиотерапии, болници - всеки има своя проблем и ти имаш твоя, тогава казваш: "Къде е това, в което вярвах, къде е силата, която казвах, че имам? Къде отидоха всички тези неща?" Сгромолясаха се.
Слаби сме. Това е истината. Това е житейска истина. Църквата двадесет века говори за Христовия път, който на нас, които сега си живеем добре, ни се струва безсмислица. По този път обаче са тръгнали хора, които са го извървели докрай, станали са щастливи и са победили болката, тлението, смъртта, празнотата, самотата, заплахата от небитието, всички тези неща. "Да те попитам нещо, - ми каза един човек, - според тебе аз, ако се оженя и нямам никаква връзка с Бога, не мога ли да бъда щастлив?" Добре, може да имаш благородство, да уважаваш жена си, тя да те уважава, да живеете добре. Аз не казах, нито се моля да се провалиш. Тогава какъв е проблемът, ще ми възразиш. Проблемът е, че първо тази връзка без Христос е човешка връзка. Второ, с течение на времето връзката остарява и започва да изтлява. Трето, твоята любима не след дълго ще те остави и ти ще я оставиш. Съществува смъртта. И как можеш да издържиш, да помислиш, че това лице, което обичаш и те обича толкова много, един ден ще влезе в земята, ще дойде смъртта, ще ви раздели и вече няма да сте заедно? Това нещо как ще го избегнем? Как ще победим смъртта? Ще ми възразиш, че това са далечни неща! Колко далечни? Ти, който ме слушаш, сега си млад, но до тебе има други хора, които слушат същите думи и в този момент живеят тези неща, клатят глава и казват: Наистина, умря! Загубих я! Краят наближава!
Ти си млад, радваш се и казваш, че бъдещето е пред теб! Другият обаче вижда, че в тази връзка, която започва без Христос, в далечината на пътя има един черен ездач, който те поздравява с неговата черна кърпа и ти казва: "Здравей, ела насам, и ти при мене идваш, и двамата при мене идвате!" Мислите, че ще си живеете добре, но зад всичко това чака смъртта. Как ще победим смъртта, така че тази връзка да не остане само биологическа, само земна, само светска, само форма на оцеляване? Това ли е целта ни - "да си прекараме добре", без качество на живота, без дълбочина, без вечност? Това е въпросът. Как ще победим смъртта и тлението? Мислил ли си за това? Мислил ли си как тази любов, този ерос, тази връзка и отдаване, това единство, което преживяваш в този момент, ще бъде запазено? Колкото и да се преструваш и да го забравяш (а сигурен съм, някъде дълбоко в себе си го знаеш) вашата връзка има срок на годност. Ще бъдем заедно още колко? Другият казва – за цял живот! Тоест 80, 90, 100 години. Да, но сърцето ми иска вечна любов, иска вечна нежност, иска вечно разбиране.
Не се радваме, когато другите не успяват. Неуспехът просто потвърждава, че казаното от Христос е истина, а не мит. Както и че това, което светът говори и с което впечатлява, са просто форми, аромати на плодове, които по-късно изгниват, изтляват, умират. Това, което ти казваш, са теории, а това, което аз казвам, е опитът от живота, който виждам в изповедта на стотици хора - съпрузи, които идват и търсят помощ. Събираме отломките от връзките на хора, които са далеч от Христос.
Но да не казваме половината истина, защото някой ще възрази: Тоест нима близо до Христос всичко е съвършено? Когато си близо до Него - да, всичко е съвършено. Проблеми има, но проблеми с друга красота, с друго очарование, които се оказват за добро. От тези проблеми душата става сладка, бидейки заедно с човека, когото обичаш. Християнинът знае да се радва и да страда, и проблеми да има, и да се измъчва и всичко. А този, който е далеч от Христос, не знае какво да прави. Нито знае да се радва, нито да бъде щастлив. И най-вече, когато дойде изпитание, смърт и житейски трус, се срива тотално, разболява се, подлудява се и тича по лекари и свещеници да намери къде да се облегне, да намери опора и да получи помощ.
Чуй предложението ми. Нека да видим как започна цялата тази история. Хубаво е да погледнеш в началото, свежото начало на света, как Бог е поставил начало на човешките взаимоотношения. За да видим къде е проблемът. С други думи, бракът минава през някаква криза, през някакъв проблем. Къде е проблемът? Ще ти кажа веднага, за да не те обърквам: проблемът на всички проблеми е един. Толкова просто, ще възразиш. - Няма ли да изброиш едно, две, три? Не. Един е. Много е просто. Аз не съм толкова извисен и не мога да ти говоря изкусно, но така го мисля, защото смятам, че Самият Бог не иска да ни обърква в решаването на проблемите. Проблемът е един. Не пускаме Бога в живота си. Оттам започва всичко. Това е първата криза на човека в неговата връзка с Бога и след това идват и всички други кризи – в цивилизацията, екологичната криза, икономическата криза, криза в човешките взаимоотношения, в професиите. Оттам започва всичко. Аз така мисля. Ти не си ли съгласен? Всичко друго, което казваме, са второстепенни проблеми, симптоми; например кашлицата или носът, който тече, но ти казваш: носът ми тече. Проблемът обаче не е, че носът ти тече. Носът ти тече, защото имаш в организма си микроби, вируси и т.н. А ти издухваш носа си и казваш – това е проблемът! И за доказателство ми показваш носната кърпичка. Аз ти казвам- не е това! Не това е проблемът, а отдругаде започва.
Затова нека видим как са започнали нещата, тоест какво е онова, което е влязло в живота ни, отровило го е и заедно с него е отровило и всичко останало - нашите взаимоотношения, природата... Един е проблемът - ако се помирим с Бога, всички останало ще си дойде на място. Тоест, уравновесеният човек навсякъде е такъв, както и неуравновесеният човек навсякъде е такъв. Да ти дам пример: не може някой да твърди, че е изключително щастлив със семейството, с дома си, а в същото време не уважава природата, околната среда и пали, краде и унищожава. Не става така. Здравият, истински здравият, автентичният човек навсякъде е такъв, не е автентичен отчасти. Не може в една сфера от своя живот да е добър, а в друга – лош. Навсякъде ще си добър или навсякъде ще си крив. Животът е взаимосвързан. Всички неща са единни и свързани помежду си.
Четем в Св. Писание, че Бог създал Адам и му дал жена, за да я възлюби, да се влюби в нея, да живее щастлив семеен живот. За да живее това, което живее Светата Троица - тази екстатична любов, защото светците казват, че Самият Бог е Любов. Света Троица има любов, едното Лице силно обича другото Лице. Отец – Сина и Светия Дух, Синът – Отца и Светия Дух, Светият Дух – Отец и Син. Тази велика, екстатично движена любов на Светата Троица излязла и преляла в света и Бог създал същества, на които Св. Троица се радва. Тази атмосфера на любов, на единство, на топлина, на това превъзходно преживяване на благодарението, на Евхаристията, да можели да го живеят и Божиите творения. Бог създал Адам, за да познае славата Божия и да се радва. Бог е най-желаното нещо, тоест всичко най-хубаво, което може да пожелаеш - поривът на душата ти. Това ще рече порив – това, което силно желаеш, към което се обръща душата ти, това е целта на сътворяването на света – човек да се съедини и да възлюби своя Творец, да се утвърди във връзката си с Него. Затова Бог казва: „И рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен” (Бит. 2:18), където единият да крепи другия, да си помагат и най-важното – единият да помогне на другия да дойде при Мене! Не забравяй това. Бог е създал човека, но не за да живее сам, а за да се свърже с Бога и да живее във връзка с Него. Ева е била създадена, за да се съедини с Адам и вече заедно и дружно, ръка за ръка, с топлина, с нежност и любов да стигнат до Бога. Давам ти дар, да го вземеш, да го използваш, чрез дара да Ме помниш и да имаш връзка с дара, но и с Мене, Който ти го давам! Аз нямам нужда да Ме помниш – казва Бог - не се засягам, няма да Ми стане нещо. На тебе обаче ще ти навреди. Разбираш ли колко сериозно е това? Бог ти прави подарък, създава Ева, дава я на Адам като подарък и му казва:
- Адаме, Аз съм цялата красота на света! Аз съм цялата любов на света, на вселената, Аз съм първата любов на всичко, Аз съм Всичко и Аз, Който съм Всичко, създавам едно творение, една милионна от Моята красота и слава и величие и хубост и ти давам Ева, която е едно мъничко творение.
Пред безбройните други творения, които Бог създал, безброй жени и мъже и т.н., красотата на една жена е много малко количество от красотата на всички жени взети заедно, както красотата на всички тези жени е много малко количество от красотата на Бога, Който съсредоточава в Себе Си цялата красота на всичко. Разбираш ли това? И тъй, Бог ти дава Ева, за да можеш чрез нейната красота да разбереш красотата на твоя Творец. От Него тя взела своята красота, благодат, привлекателност, топлина и очарование. Откъде ги е взела? Сама ли ги е намерила? Тя е пръст. Пръстта има ли такива свойства? От Бога, Когото отразява, Ева взема всички красоти и ги дава на Адам. Сякаш Бог му казва – Адам, да Ме помниш, поставям Ева до тебе, за да ти припомня за Мене! И как Бог създал Ева? От реброто на Адам – Той дал сън на Адам, сякаш заспал, за да не разбере, и взел от реброто му една част и създал Ева. Защо, пита св. Йоан Златоуст, Бог взел от реброто? Защото реброто е близо до сърцето. Бог създава Ева от реброто на Адам, за да бъде близо до сърцето му и той да я стопля - жената иска топлина и нежност от мъжа. Бог създава Ева от реброто на Адам, защото реброто е близо до рамене, които означават сила, сигурност, опора. Жената иска да чувства тази сигурност и опора от своя съпруг, че я подкрепя, че има някой, с когото може да споделя, на когото казва своите проблеми, мъки и получава кураж и сили. Жената чувства несигурност и иска Адам да я утешава. Затова попитах един млад човек:
- Защо се скарахте с девойката, с която ще се сгодиш?
- Защото ми написа много малко смс за деня.
- Колко ти написа днес?
- 15!
- И не са ти достатъчни?
- Не!
- Колко искаш?
- Постоянно да ми пише, да ми казва къде е, какво прави, с кого е, с кого говори, да ми показва, че постоянно мисли за мен!
- Защо толкова много?
- Защото. . . не знам, искам да чувствам, че постоянно мисли за мене, искам да чувствам, че постоянно ме обича.
- Добре, нима не знаеш, че те обича постоянно?
- Зная го, но искам да го виждам и да го чувствам!
Ето за тази несигурност говоря, за тази постоянна любов, ненаситна жажда за пълнота, но от един човек. Може и обратното - една девойка да търси тази пълнота от един мъж. Може ли той да пише 500 смс-а на деня, за да се зарадваш ти, която пак няма да се зарадваш? Знаеш ли защо? Не защото ти или той сте лоши и той не може да направи това, което искаш от него. А защото и да го направи, ти няма да се зарадваш, защото това, което търсиш във вашата връзка, е абсолютно, а абсолютното не съществува в дара, който Бог ти е направил. Дарът е този човек - Бог ти е дал дара, за да те накара да се замислиш и заподозреш колко важен е Този, Който ти е направил този подарък – Самият Бог. Там ще намериш пълнотата на щастието, на утвърждението и насищането на душата ти. Да се насити душата ти, да си напълно щастлива. Никой, колкото и смс да ти напише, колкото и пъти на ден да ти казва "Обичам те! Обожавам, те! Искам те! Умирам за тебе!" не може да те направи щастлива, защото, когато дойде час да заспиш, ще кажеш – сега, когато спя, няма ли да го чувам? Казах ти и трагичното – ще дойде час, когато той ще напусне този свят. Първо ти или той, ще се разлъчите и ще умрете. Това е цялата трагедия.
Бог ни дава дара на любовта към един човек, за да проиграе нашата душа от радост. Понятно е, защото глината е глина, разбира се, но тази глина има в себе си душа, носи Божието дихание и това дихание търси да се съедини със своя Първоизточник. Душата ни никъде не може да намери утеха, освен в Бога. Ако не намерим Бога, няма да намерим покой, каквото и да правим в този свят. Това не е теория, а опитът на живота. Ако ти сега ми кажеш: "Аз съм си много щастлив и без Бога, въпреки че имам проблеми, болен съм от рак и въпреки това нито вярвам в Бога, нито Го обичам, нито Му говоря, нито Го слагам в сметките си, но се радвам!" – ела и ми го кажи. Аз ще дойда да ти кажа: Ти си едно изключение и се учудвам и не зная как става това. Но не може да се случи без извора, цветото на любовта не може да оцелее, ако не е в Божията вода, просто не става, ще увехне, освен ако не говорим за фалшива връзка. Може да имаш изкуствени цветя - те също съществуват, но са изкуствени. Ще настъпи пожар и те няма да издържат, ще се окажат фалшиви; но истинното, което е във водата на Божията благодат, ще издържи, ще оцелее и ще пребъде. Така мисля.
Затова ти казах, че Бог създал Ева от реброто на Адам, за да бъде близо до сърцето му, да бъде по средата на неговата плът и да показва именно равночестието и уважението. Бог не взел нито от нозете, за да не я потъпква, нито от главата, за да не властва над мъжа, а от средата на тялото на Адам. Да, разбирам, че тези тълкувания на св. Йоан Златоуст са символични. Но това хубаво тълкувание и много красиво богословие поражда любов, уважение, подкрепа, отговорност, взаимно допълване, взаимно подкрепяне. Дръж ме, за да те държа и аз и да изкачим планината! Коя планина? Планината на богопознанието, планината, на която Моисей се изкачил, на Синай и взел заповедите. Когато се изкачвате по тази планина - казва Бог на Адам и Ева - ще се изкачвате заедно, ще дойдете заедно да Ме намерите, ще дойдете с тази любов да се съедините с Мене, двамата заедно. Не се изолирайте, не вземайте топлината, която ви давам и да казвате – а, добре, тогава нямаме нужда от Бога, аз и ти сами на земята, ти за мене и аз за тебе, не искаме нищо друго! Не става, деца Мои, не можете сами. Самички сте глина; когато огледалото се отдалечи от светлината, не отразява светлина, няма собствена светлина, няма. Човекът, когото обичаш, няма нищо свое да ти даде не защото е лош, а защото няма. Защото е пръст. Кое е това, което дава тази красота? Кое е това, което дава на погледа това друго, което те привлича, за да кажеш: "Какъв поглед само! Какви очи!" Спомнете си света Параскева, когато един от мъчителите се влюбил в нея и й казал: "Умирам за тебе, очите ти ме подлудиха!" А тя му отговорила: "Вземи ги, след като те подлудяват!" Тя извадила окото си и той разбрал, че в крайна сметка чертите на лицето сами по себе си са нищо, а има нещо, което те излъчват и това нещо е тайнствено, свръхестествено, божествено, не е чисто човешко.
Не ти казах да оставиш мъжа си или жена си, но трябва да разбереш, че тази красота, която търсиш и не намираш, първо, не е нейно свойство. Тя самата не е извор, а отражение на Божията благодат. Второ, тя не е вечна, защото идва нещо, което разделя всичко това. И трето, само ако Христос влезе във връзката между вас, ще я разкраси, ще я разхубави, ще я направи нетленна, ще й даде пълнота, трайност, сила, издръжливост, вечност, нетленна любов, всички тези хубави неща.
Да ти дам един пример. Ако изям хляба и виното, какъв ще бъде резултатът? Ще се наям и ще ми стане хубаво. И какво е това? Храна. Какво е това действие? Биологично. Огладнях, както огладняват всички животинки, наядох се и край. Когато обаче занеса хляба и виното в църква и върху св. Трапеза те се претворят в св. Причастие и ги изям и изпия, вече не са хляб и вино, а нещо друго - св. Причастие, т.е. Тяло и Кръв Христови. Външно ядем същото, но не е така, защото е станало нетленно, благодатно, осветено от благодатта на Светия Дух. Станало е тяло и кръв Христови. Това не е биологично действие. Това е огромната разлика, че всички правят същите неща, и женени и нежени, и християни, и нехристияни - връзки, преживявания, но християнинът е този, който взема хляба и виното, който взема своята връзка, любовта, влиза в църква и двамата застават под Христовата благодат и казват на Христос: Благослови ни! Не искаме да умрем! Благослови ни, защото не искаме да изтлеем! Благослови ни, защото не искаме връзката ни да се разруши! Не искаме бракът да ни изпълни с меланхолия и депресия, не искаме тази връзка да ни изпълни с нищото и заплахата от смъртта. Искаме да живеем завинаги заедно! Обърнете внимание на това „завинаги”. Защо завинаги? Ама не става завинаги, ако си сам в този свят - само с Христос можеш "завинаги", защото Той е завинаги живият Бог! Всички останали умират.
Обърках ли те? Изобщо не те обърках. Ако кажеш, че те обърках, не казваш истината. Не те обърках, просто разбра, че си бил на погрешен път, че си се заразил, разболял си се, че си извел Бога от живота си. Оттам започват всички проблеми и искаш да се разочароваш, да се отчаеш и да кажеш "Какво става?" Добре е да го кажеш, да се отчаеш и да започнеш да се надяваш. След отчаянието да дойде надеждата в Христос. Защото, ако само се отчаеш, си егоист и егоистка. А ако се отчаеш от себе си и се облегнеш на Бога, на Христос, това ще бъде най-хубавият момент в живота ти. Дано да се разочароваме от себе си и ще дойде час да започнем да се очароваме от Господа. Това е моментът, в който разбираме нашите грешки, обръщаме се и прегръщаме Господните нозе и казваме: Господи мой, намерих Те! Оттук нататък не ме оставяй! И Господ казва: "Сега мога и тленното да направя нетленно, мога и това, което започва да гасне, да го държа запалено и да бъде благословено и осветено! Аз мога и твоята четверодневната умряла връзка като Лазар да възкреся, дори да е погребана!"
Въпросът е душата да не се срине, защото без Христос е сигурно, че ще се срине и че тогава ще се обърнеш към Него. Това мисля – тоест имам голяма надежда за това, защото след отчаянието не съществува друго решение, след отчаянието идва Христос. Когато стигнеш до крайния предел, издаваш вик: Как направих всичко така, всичко оплесках! Всичко в живота ми се превърна в останки, животът ми е пълна трагедия! Тогава започваш да викаш: "Иисусе мой, спаси ме! Иисусе, Спасителю, Иисусе, премилостиви! Иисусе, Избавителю! Простри ръката Си, както протегна ръка към св. ап. Петър, който потъваше, така я протегни към мене! Потъвам!" Сега не чувстваш, че потъваш, защото си се настанил удобно, добре си, живееш живота си, но ще видиш, че ще дойде час, когато ще потънеш - не ти го желая, но не става по друг начин. Защото знам, че твоята опора не издържа на вълните, това, на което си се облегнал, няма да издържи вълните, лодката ти е хартиена, колко ще издържи? Отиваш с детето, хвърляш корабчето в езерцето, детето се радва, за колко? Хвърляш малко камъчета до него и капките, които падат го обръщат и то потъва. Детето плаче и ти му обясняваш, че корбачето е хартиено. Но то продължава да плаче – защо развали корабчето ми? Така ще потъне и твоята връзка, докато прибегнеш към нашия Господ, към Света Богородица – радвай се пристанище на плаващите в живота! Тя е пристанище за корбачета на живота, за претърпелите крушение корабчета – тя е пристанището, тя ни утешава, тя събира отломките, тя, нейният Син - нашият Господ и Бог, светците, ангелите. Затова направи нещо отсега, подреди нещата в ума си, разбери ги, пусни Христос във вашите отношения. Тогава ще разбереш, че целта, поради която обичаш, влюбваш се и се жениш, не е да бъдете ти и тя сами на земята! А чрез очите на любимия да видиш Христовите очи, чрез тази връзка да се свържеш с Христос. Върви по пътя, по който Бог те е поставил. Теб Бог те е поставил да създадеш семейство, но не и да забравиш своя Творец; няма да станеш щастлив по друг начин.
Вложи Христос в себе си! Не се правя на умен. И моли Бога за мен и аз да направя същото. И аз да вложа Христос в сърцето си, защото каквото правя, за Него трябва да го правя. Дали ставаш монах, свещеник и се жениш, дали се трудиш - всичко трябва да правим заради Христос. Чрез всичко, което правим, Него искаме да намерим.
Представи си, отиваш при един подвижник на Света Гора, той е напълно сам, а душата му е сита и го питаш дали наскоро е видял някой друг. А той ти казва два-три дена не съм виждал никого, сам съм! И когато очакваш след три дена мълчание да иска да поговори с някой, да си каже всичко, с почуда установяваш, че той не иска да говори и е много мълчалив. Изключително тих, сит. Какво е намерил? Намерил е Този, Когото и ти търсиш. Той обаче Го е намерил наистина. Той е намерил Христос, търсейки и докосвайки Самия Христос. И ти търсиш Христос, но Го търсиш там, където Го няма. И след това връзката ти с другия човек ти отвръща със скръб, с депресия, с меланхолия и добре, че ти отвръща с това, за да уловиш посланието. Сякаш душата ти казва: не ме оставяй без Христос! Ще ти заплатя с цената, която имам, ще ти дам това, което имам. Какво имаш, душе моя? Имам скръб! Не ме оставяй без Него!
Ако искаш да намериш края, върни се в началото на Сътворението. Виж там Бога, Твореца на всичко, Който няма нужда от нищо, създава човека, за да има връзка с Него, дава му спътница и му казва – давам ти компания, за да сте завинаги влюбени, да се утешавате, за да се съедините с Мене. А двамата какво правят? Единият грабва другия и казва: давай да си ходим! Ама къде да ходите, бе, хора? Да бягаме! От Кого? От Този, Който ни е дал единия като дар за другия?! Затова не мислим за другия като за дар в живота си, а като за придобивка, лична собственост. В живота си щастлив, само когато чувстваш, че имаш дарове. Когато ти правят подаръци, радостта те държи бодър. Не мога просто да взема подаръка и да го забравя. А ние това правим. Не се радваш на другия като дар, защото не си се научил да казваш "благодаря!" на Бога, не си се научил да гледаш с благодарност на човека до теб, да стоиш пред Бога с благоговение и да казваш: Колко си благ, Господи, много Ти благодаря! Как направи това? Не го заслужавам! Благодаря Ти! Даде ми това, даде ми онова! Погледни на целия си живот като връзка с Бога, за да спрат да те заплашват небитието и празнотата...
Превод: Константин Константинов
