Свещица пред вечния огън
Поръчки тук:

Карикатури

5 users and 3227 guests online
 
Вход чрез Facebook




 

Животът и смъртта са от нашия ближен

User Rating:  / 29
PoorBest 

936928 439933602766467_1086960024_nЧовекът е личност, а не индивид. Индивидът се отъждествява с егоцентричното, рационалистичното и абстрактното, докато личността с общуването, киновийността (от гр. κοινωνία – общност, общуване, общество), с опитното и конкретно измерение на реалността. Личността е единствената реалност, в която се отразяват едновременно абсолютното и уникалното, всеобхватността и вечността на човека. Това е отговорът на християнската антропология спрямо опита за антропологична дефиниция. С други думи, човекът не е някаква биологична генеалогична-самосъществуваща монада, а личностно същество в неговата всеобхватна духовна и богословска перспектива. Той е създаден „по Божий образ и подобие”, а не просто е роден в границите на човешката физиология. Индивидът е идеологическа и философска категория, а личността – духовна и богословска. Ако индивидът е извор на отчуждение, то личността носи силата на общението. Затова човек се определя единствено от своите отношения. Първият човек е бил създаден във връзка с личности.

Истинското себепознание и знание на човека могат да бъдат придобити само на онтологично равнище, тоест чрез взирането в лицето на другите и на творенията, в личностните отношения и търсения, както и чрез неговия труд и отговорност за всички Божии творения.

Човешката личност се формира и възпълва в абсолютната взаимност, а не в субективността, в съборната любов, а не в нейните индивидуални своеволия, в отношенията й с Бога и хората, а не сама по себе си. Така можем да разберем дълбоко човеколюбивите думи на св. Антоний Велики, че нашият живот и смърт винаги зависят от нашия ближен, от връзката и отношението ни към другите: „Животът и смъртта са от нашия ближен; защото, ако си спечелил брата, си спечелил Бога; ако съблазним брата, съгрешаваме спрямо Христос”. Разбираме, че съвършенството означава да мислим доброто не за себе си, а за нашия ближен, така че максималното – по човешки – съвършенство да се отъждествява с дълбокото смирение, което свободно ни поставя по-ниско от всички човеци (и всички твари), както и със смирената любов, която ни преобразява в горяща и неизгаряща къпина за всички хора (и цялото творение). „Доказателство за тези, които са стигнали до съвършенство, е фактът, че всеки ден ако и десет пъти да се предаваха на огън заради любовта към човеците, те не се насищат” (св. Исаак Сириец).

Човешката природа и живот намират съвършен израз и разкритие в любовта и с любовта, в общението и с общението с хората. Защото любовта или общението в любовта е личностно служение, а не хуманистично съчувствие. Тя е личностно горене, а не хуманистична идея. Удивителното и конкретното е любовта към личностите, към уникалното и носещо име лице на ближния, на моя съпруг или съпруга, в който пренасям себе си, разширявам моята персоналност и свобода и откривам моята идентичност и другост. Нека повторим, че любовта към човечеството е илюзорна, абстрактна и утопична, а любовта към лицето на човека е реалистична, болезнен път, горене на сърцето. Първото е общ идеологически принцип, а второто – кръстно общение на живота. Кръстът ни научава, че „не съществува безлична любов, защото любовта е превъзходно откриване на личността в човека, откриване на конкретната и уникална личност в цялото. Тя е откриването във всеки човек на това, което го прави достоен за обичане и което е дарувано от Бога”. Дейната личностна любов, която вярва в съществуването на Бога и във вечността на човека, е антипод на неопределеният хуманистичен интерес, който се отъждествява с атеистичния хуманизъм и смъртта на личностната любов.

Трябва да приемем, че неизменното призвание и всекидневна аскеза на човека е неговото извисяване от индивидуализма към личностния живот, от своеволието към свободата, от омразата към любовта, от изолацията към общението. Става въпрос за най-автентичната борба на човека, особено в епохи като нашата, където самоугодничеството и себепоклонението, индивидуализмът и индивидуалните претенции биват обожествени и властват безразличието и безотговорността, социалната изолация и анти-социалността.

Особено в нашата епоха от опит знаем, че индивидуалното и индивидуалността преди всичко имат безнравствен и антисоциален, субхуманен и нехуманен характер. Индивидуализмът и индивидуалната воля се отъждествяват с изопачаването на човешката природа и с отрицанието на общението, т. е. на  пълнотата на живота. За съжаление, днес всичко се съсредоточава в подчертаването и изтъкването на индивидуалните свободи и индивидуалното щастие, с други думи, всичко води до обезсилване на мъдростта и отхвърляне на пътя на Кръста, който представлява тайната на автентичната свобода и на любовта, т. е. на смирената и свободна любов. Защото любовта, пътят на Бога, е всекидневен кръст. В това се състои нейното съвършенство: „Само чрез жертвата, чрез милосърдието към другия, прониквам като благоухание в пространството на Бога, Който също е пронизващо благоухание на любов и милосърдие”.

Всекидневен човешки опит е фактът, че колкото повече се отъждествяваме и затваряме в нашето его и индивидуалност, толкова повече нашата жажда остава неутолена, толкова повече се отчуждаваме от себе си, толкова повече животът ни става път – чрез отчаянието – към смъртта; защото в онтологичен аспект смъртта представлява отделяне, ад и мъка. Кой би могъл да си представи, че в нашата епоха, епоха на удивителен социален прогрес и развитие, на социални революции и реформи, проблемът за човешкото и още по-човешкото общество ще се изостри, а насилието и антисоциалността ще стигнат своя връх? Кой би могъл да си помисли, че в нашата епоха, епоха на антропоцентризъм и хуманистична еуфория, човекът ще живее и умира толкова безнадеждно сам и бездомен, ще преживява историческото си премеждие като отчужден и отчаян индивид, сред толкова много обърканото и фрагментирано общество на нашето време и на нашите идеологии?

Нашата епоха ни поставя пред изискването да открием нашата човешката природа или душата на човешката природа, която има общностен характер. Това изисква болезнен труд, труд в свобода и любов, заради превъзмогването на всички индивидуални противопоставяния и разделения, немощи и ограничения, означава нашето възпълване в общността, в лицето на другия, в любовта. Любовта не е някаква индивидуална самодостатъчност, самоудовлетворение, а приемане и радост от присъствието на другия. Другият, моят ближен, моят брат, моят мъж или жена, не е моето отчуждение или ад, а мой бог и аз. Адът е „отсъствието на другите и затварянето за другите”.  Най-голямата красота в света и най-великият дар на Бога е лицето на човека, т. е. това, което отхвърля всяка суетност и окаяност и ни помага да намираме смисъл и да се надяваме за едно силно и динамично бъдеще. Така можем да виждаме човешкия образ на Бога, Неговото човешко лице, и да намираме пътя на пълнотата и на нашето спасение. 

Божията слава „се открива в нас и в нашите отношения с другите, намира се между хората в степента, в която ние сме сред тях”. Нашето голямо призвание и радост е да срещаме и разпознаваме скрития Бог в ненаситната жажда на личностите, в лицата на най-малките, в лицето на мъжа и на жената.

В Брака ни се дава конкретна възможност за преодоляване на индивидуализма и самотата и за осъществяване на персоналността и на общението в лицето на нашия конкретен ближен, който е нашият мъж или жена. Библейският корен на Тайнството Брак, като Тайнство на любовта, който се намира в Битие, е насаден именно в преодоляването на скръбта и безсилието на самотата и в  осъществяването на общението и съработничеството между мъжа и жената: „И рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен... И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека” (Бит. 2:18,21-22). С една дума, в Брака ни се дава конкретна възможност за взаимно проникване на мъжа и жената в любовта, особената възможност да упражняваме любовта, да упражняваме живота като любов и любовта като живот; да видим човешките отношения и всяко човешко отношение в тяхната личностна съотнесеност и пълнота и в лицето на съпрузите да ги издигнем до равнището на над-индивидуалния опит и търсене. Тоест, да победим нашата самота и пълно безсилие, тази демонична себеизолираност, до която ни е довела нашето всекидневно терзание, „самотата е заболяване, а Бракът е единственото нейно ефикасно лекарство”.

Бракът е нашето призвание, но и нашата отговорност да свидетелстваме за истинния евангелски етос, т. е. за човешкото израстване и усъвършенстване в раздаването и жертването, да въплътим евангелското правило на светостта, според което щастието означава да даваш, а не да вземаш. Да даваш всичко, – и това, което имаш, и своето битие – за да имаш всичко. Да жертваш живота си, за да го запазиш. Това е духовният закон на любовта, който конституира сърцевината на Брака: преодоляване на всеки сантиментализъм и психологизъм, на всяко съчувствие и съжаление, както и нашето свободно понизяване и пренасяне в другия, нашия съпруг или съпруга, свободно решение да претърпим дори болезнени състояния и отношения заради доброто на другия, нашия мъж или жена. Свободно решение да се отдаваме изцяло, да понизим себе си, за да осъществим пълнотата на собственото ни аз.

Това е единственият път  на автентичната святост, на упражняването на нашето свещеническо достойнство, на нашето решение да бъдем свещеноизвършители на жертвата на собственото ни аз. Да не задържаш и да не търсиш нищо за себе си, означава да притежаваш и да свидетелстваш за свободата и човечността, да съществуваш и да живееш, обичайки, да бъдеш мисионер (απόστολος) на дейната и неуморна, радостна и изобретателна любов, която открива своята пълнота в собственото си понизяване (κενόσις) и която не е поробена на нуждата от признание, награда, отплата, отзив, социално утвърждение.

Ако не издигнем всяка дейност, всички взаимоотношения и нашето лично взаимоотношение на равнището на духовния закон, на закона на любовта, тогава от съпрузи и спътници ставаме насилници и тирани, властни и жестоки, абсурдни и безчовечни. Тогава вече сме биологични същества, пленени в безразсъдните и безлични претенции на биологическите закони, на инстинктите и животинската чувственост – с една дума, превръщаме се в лишени от любов  претенденти за лишен от любов живот. Тогава нашият живот започва се движи по повърхността на безличните и безмилостни събития и явления и се ограничава до процес на задоволяване на индивидуалните ни желания и наслади. Така се принизяваме до фрагменти на сляпата вселена, тогава сме индивиди, обвързани с функционирането на биологичния вид и пол, с безличното и профанно устройство на живота и обществото. Тогава изпадаме в сенсуализма на секса и любовта, спускаме се до равнището на обект или средство за тъмна и ненаситна наслада. Тогава нашият ближен, мъж или жена, не крие никакво удивление или надежда за нас, а става причина за досада и отчаяние. Тогава вече сме изоставили или отрекли своя ближен, своя мъж или жена, или най-малкото – не сме го разбрали и приели.

Откъс от книгата „Брак и Любов”,

превод Константин Константинов

Вижте също: Отец Михаил Кардамакис - един съвременник, свидетелстващ за красотата

За да можете да дискутирате, трябва да влезете в системата.

Вход чрез Facebook


Кратък адрес на настоящата публикация: http://dveri.bg/xhcrd 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
"Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: "Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?" Тогава чух глас, който ми рече: "Смирението." "
Св. Антоний Велики
   


Не сте регистрирани в системата.

Нашите партньори

Neterra


Копирането на статии от "Двери на Православието" в други Интернет сайтове е разрешено единствено при коректно посочване на първоизточника.