Ф. М. Достоевски – отстояването на човека

„Аз дори си мисля, че най-доброто определение за човека е: същество на два крака и неблагодарно”.[2] Това казва героят от Записки от подземието и тези негови думи спокойно могат да бъдат възприети по възможно най-глупавия начин – като упрек към човека. Само че това изобщо не е така. Тази неблагодарност всъщност е израз на свобода.

„Виждате ли, разумът, господа, е хубаво нещо, това е безспорно, но разумът си е само разум и задоволява само разсъдъчната способност на човека, а желанието е проява на целия живот, т. е. на целия човешки живот заедно с разума и с всички приумици. И макар че нашият живот в тази си проява често пъти е нищо и никакъв, все пак е живот, а не само извлечение от квадратен корен… Аз подозирам, господа, че вие ме гледате със съжаление; повтаряте, че не може един просветен и зрял човек, с една дума, такъв, какъвто ще бъде бъдещият човек, умишлено да пожелае за себе си нещо неизгодно, че това е математика. Напълно съм съгласен, наистина е математика. Но повтарям ви за стотен път, има само един случай, само един, когато човек може нарочно, съзнателно да пожелае за себе си дори вредното, глупавото, дори най-глупавото и да не бъде обвързан със задължението да желае за себе си само умното”.[3]

„Такъв, какъвто ще бъде бъдещият човек”. Ако приемем за миг сега, че ние сме този „бъдещ човек” (все пак в перспективата на историята това е точно така), какво ще излезе? Дали, като сме приели разума за единствен принцип на живота, не сме започнали да рушим живота, а с това и самия разум? В крайна сметка не се ли оказва, че и разумът, както и любовта, не може да бъде Бог? На практика, както показва К. С. Луис в Четири пъти любов, Бог е любов, но любовта не е Бог. Когато любовта стане бог, тя се превръща в демон. Не е ли така и с разума? Вероятно може да се каже и че Бог е „разум”, но разумът не е Бог. Така че обожествяването на едни или други човешки качества само по себе си е богохулство, от една страна, и съответно води до страдания, които обаче не желаем да понесем, за разлика от онзи, който настоява, че има право на собственото си страдание, на собствената си не-разумност.

Следващият въпрос, който следва да си зададем, е: Кое е онова, което е „умното”, което трябва да следваме? За това „умно” всъщност Достоевски създава думата „всемство”. Това е общоприетото мнение. Това мнение, което не се интересува от отделния жив човек, а от някакви абстрактни принципи, втълпени му от обожествения разум. Впрочем съвременната ни цивилизация и нейната култура в огромна степен е възприела точно това правило – разума, който единствен има правото да се погрижи за благосъстоянието на хората. Само че какво се разбира под благосъстояние?

„Вие ми крещите (ако само ме удостоите с вашия крясък), че нали тук никой не ми отнема волята; че тук само се грижат някак така да я наредят, че моята воля сама, по собствена воля, да съвпада с нормалните ми интереси, със законите на природата.

- Ех, господа, та каква ще бъде тая своя воля, когато работата стига до таблица и до аритметика, когато ще има само две по две четири? Две по две и без моята воля ще бъде четири. Такава ли бива собствената воля!”.[4]

Достоевски – не по-лошо от Кант и от Хегел – разбира смисъла и значението на всеобщите и необходими съждения, на тази принудителна и принуждаваща истина, към която зове човека неговият разум.[5]

„Да допуснем, че човек върши само това – търси тия две по две четири, океани преплава, живота си жертва в това търсене, но да открие, наистина да намери – Бога ми, някак се бои… Постижението той обича, а да постигне, не съвсем обича и това, разбира се, е ужасно смешно. С една дума, човекът е устроен комично; във всичко това очевидно има каламбур. Но две по две четири все пак е нещо много непоносимо. Две по две четири – ами че това според мен е само нахалство. Две по две четири напомня конте, което се е изпречило на пътя ви с ръце на хълбоците и плюе… И защо вие така твърдо, така тържествено сте уверени, че само нормалното и положителното – с една дума, само благоденствието е изгодно за човека?… Вие вярвате в кристалната сграда, навеки нерушима, т. е. такава, на която не ще може нито скришом да се изплезиш, нито поне отдалеч да ѝ се позаканиш. Е, пък аз може би тъкмо затова се боя от тази сграда, защото е кристална и навеки нерушима и защото не може дори скришом да ѝ се изплезиш”.[6]

Ако обърнем внимание, ще видим, че Достоевски – доста преди Оруел – се страхува от „кристалния дворец” на правилното общество. Общоприето е мнението, че Оруел в 1984 е имал предвид Съветския съюз и комунизма. Аз лично не съм съвсем убеден в това. Самият Достоевски много добре е разбирал до какво ще доведе комунизмът и това пророчески е изразено в романа му Бесове. Но все пак тук не става дума просто за комунизма, а за мечтаното от много хора и днес бъдещо общество. Стерилно, свръхинституционализирано, правилно действащо, непоклатимо и… нечовешко.

Ето съвсем накратко и непълно няколко причини за размисъл по повод годишнината от рождението и смъртта на Фьодор Михайлович Достоевски. Той никога – нито приживе, нито след това – не е бил „лесен” автор. Много са онези, които го обвиняват, че бил „тежък и жесток”. Разбира се, това е така. Само че защо го обвиняват? Може би защото не могат да понесат реалността, скрита под тази „тежест и жестокост”…