Противопоставянето между вярата и науката и последвалият сблъсък между тях е проблем на западната мисъл и псеводопроблем за православното светоотеческо предание. Тази констатация се основава върху историческите факти за тези две духовни пространства.
През 17 в. в Западна Европа, едновременно с развитието на позитивните науки, се появява привидната дилема „вяра или наука”. Приблизително тогава се появяват първите православни мнения по въпроса. Факт е, че православието не взема участие в събитията, които са станали на Запад. През последните десетилетия духовното разграничаване на Запада от Православния изток достигна своя апогей, което на практика означава окончателно отхвърляне на православния дух и разцърковяване на западното европейско пространство, както и придаване на философски и легалистичен характер на вярата и превърщането й в религия[1]. От историческа гледна точка православието не е взело участие в зараждането на днешната западноевропейска цивилизация. Повратните моменти в пътя на отчуждението на Западна Европа от светоотеческия мироглед са схоластицизмът (13 в.), номинализмът (14 в.), хуманизмът или Ренесансът (15 в.), Реформацията (16 в.) и Просвещението (17 в.). Става въпрос за редица революции и същевременно пробиви в структурата на западноевропейската цивилизация, която се е появила като плод от диалектиката на тези течения.
В гносеологически аспект схоластицизмът се основава върху приемането на платоническите архетипи. Нашият свят се разбира като образ на трансцедентните архетипи. Инструментът за познание е разумът-логиката. Познанието – включително и на Бога – се извършва с проникването на разума в същността на тварите. Това стои в основата на метафизическото богословие, което предполага аnalogia еntis (аналогията на съществуването), т. е. последователна онтологична връзка на Бога със света.
Номинализмът приема, че трансцедентните архетипи са обикновени имена, а не бития, както е в реализма. Това е битката между платонизма и аристотелианството на полето на европейската мисъл. До известна степен Номинализмът се е оказал ДНК-то на европейската цивилизация, чиито основни елементи са дуализмът (във философски аспект) и индивидуализмът и утилитаризмът – в социален. Евдемонизмът ще се окаже основен постулат за европейския човек, който богословски е основан на схоластическото средновековно богословие. Номинализмът (или дуализмът) е основата на научното развитие в европейския свят, т. е. на позитивните науки.
Православният изток е имал друго духовно развитие – под ръководството на своите духовни наставници, светците и на всички, които са ги следвали, то остава вярно на прорческо-апостолско-светоотеческото предание, което няма нищо общо със схоластицизма и цялото историко-духовно развитие в европейското пространство. На Изток винаги е доминирал исихазмът (гръбнакът на Светоотеческото предание), т. е. аскетико-опитното участие в Истината като общение с Нетварния. В исторически план вярата във възможността за единство на Бога и света (на тварното и Нетварното) се съхранява в Православния изток. Това обаче означава отхвърляне на всякакъв дуализъм. Именно в този контекст са се развили науките във Византия, доколкото това е било възможно.
Научната революция в Западна Европа през 17 в. допринася за разногласието между вярата и познанието. Това довежда до следната аксиома: от новата (позитивна) философия се примат само истините, които са потвърдени от здравия разум – абсолютизиран авторитет на западното мислене (т. нар. интелектуализъм). Тези истини са: съществуването на Бога, душата, добродетелта, безсмъртието, Страшният Съд. Разбира се, тяхното приемане става само в сферата на теистичното просвещение, след като и атеизмът е структурен елемент на модерната мисъл. За разлика от това, църковните догмати биват отхвърлени от разума (например троичността у Бога, Въплъщението, спасението „в Христос” и др). Това е „естествената”, рационална религия, която от православна гледна точка не само не се различава от атеизма, а е неговата най-лоша форма. Отричането на „вярата” не е толкова опасно, колкото нейното изопачаване.
1. Православната гносеология
Вече казахме, че на Изток противопоставянето между вярата и науката е псевдопроблем. Това е така, защото гносеологията на Изток се определя от познаваемия „обект”, който е двояк: Нетварен и тварен. Само троичният Бог е Нетварен, Чиято троичност не се определя метафизично, а опитно се познава; тварна е Вселената (или вселените), в която живееем. Вярата е познание на Нетварния, а науката е познание на тварното. Следователно говорим за два различни типа познание, като всеки от тях има свой метод и средства.
Вярващият, който се движи в пространството на свръхестественото познание или познанието на Нетварния, не е призван да узнае нещо на чисто метафизично равнище или да го приеме интелектуално, а „дълбоко да се докосне” до Бога, бидейки в общение с Него. Това става чрез влизането в начин на живот или в метод, водещ до богопознание. Точно тук се утвърждава мисията на Църквата като Христово тяло, както и причината за нейното съществуване. Правилно се твърди, че ако Християнството трябваше се появи за първи път в нашата епоха, то щеще да е под формата на лечебница за възстановяване на функциите на човека като психосоматично битие. Затова св. Йоан Златоуст нарича Църквата „духовна лечебница”. В православието свръхестественото богословско познание се разбира не като обикновено интелектуално изследване, а като πάθος (опит от живота), като участие и причастност на трансцедентената и достъпна личностна Истина, на Нетварния. По този начин християнската вяра не е абстрактно и теоретично приемане на „метафизични истини”, а опитно съзерцаване на „истински Съществуващия”, на свръхсъщностната Троица. Така става ясно защо в православието тежестта пада не върху текстовете или Писанието (Sola Scriptura е протестански, т. е. западен постулат), а върху опита от участието в Нетварния като Негово съзерцаване (= обожение и прославяне). Поставянето на текстовете над реалния опит от Нетварния – което е пример за религизацията на вярата – води до тяхната идеологизация и всъщност до тяхната идолизация, до превръщането на текста в идол. Това на свой ред води до абсолютизиране на текста (фундаментализъм) с всички подразбиращи се последици.
В православието условие за познанието на Нетварния е отхвърлянето на всякаква „аналогия” (аналогия на съществуването или на вярата) в срещата и връзката между тварното и Нетварното. Според св. Йоан Дамаскин, който и тук обобщава преди съществуващото предание: „Не е възможно да се открие в творението образ, който би разкрил начина, по който съществува Светата Троица. Защото как би могло тварното, което е сложно, изменчиво и описуемо, има форма и е тленно, ясно да разкрие свръхсъщностната божествена същност, която е свободна от всичко това” (ΡG 94, 821-24).
След всичко това става ясно защо според Светоотеческото предание училищното образование и философията по-специално не могат да бъдат условие за богопознание. Наред с великия учен св. Василий Велики († 379 г.) почитаме и св. Антоний Велики, който, макар и по светски да не бил мъдър, но притежавал божествената „свише” мъдрост и истински познавал Нетварния. Тук бл. Августин се различава по това, че не познава библейската и светоотеческа гносеология и всъщност е неоплатоник (нещо, което би било много болезннено за Запада, ако го осъзнае). Със своята аксиома „вярвам, за да разбера” (credo, ut intelligam) той установява принципа, че посредством вярата човек стига до интелектуално разбиране на Откровението.
С това се дава приоритет на разума, който се приема като средство за познание, както в естественото, така и в свръхестественото познание. Бог се разбира като познаваем „обект”, който „се схваща” от човешкия разум, както всеки останал естествен обект. След Августин следващата стъпка (чрез намесата на Тома Аквински † 1274 г.) ще направи Декарт († 1650 г.) със своята аксиома cogito, ergo sum („зная, значи съществувам”), чрез което разумът се обявява за основен елемент на съществуването.
2. Два типа познание
Православното библейско и светоотеческо предание успешно слага край на тази привидна теоретична антиномия в гносеологията. Това става чрез различаването на два типа познание – божественото, „свише”, и светското, земното. Първото познание е свръхестествено, а второто е естествено. Това отговаря на ясната разлика между Нетврания и тварното, между Бога и творението. Двата типа познание предполагат два познавателни метода.
Методът на божествената мъдрост-знание е общуването с Нетварния в сърцето на човека. Методът на светската мъдрост е науката, която функционира чрез упражняване на интелектуалната или рационална сила на човека. Православието установява ясна йерархия в двата типа познание и техните методи.
В Православното предание методът на свръхестествената гносеология се нарича исихазъм и се отъждествява с трезвението и очистването на сърцето. Исихазмът е идентичен с православието, според св. отци то е немислимо извън него. По своята същност исихазмът е аскетико-изцелително дело, очистване на сърцето от страстите с цел разгаряне на ноетичната фунция в сърцето. Тук трябва да отбележим, че методът на исихазма като изцелително дело е чисто научно-практичен и затова, когато притежава необходимите предпоставки, богословието спада към приложните науки. Нареждането на богословието сред теоретичните науки, което е станало на Запад в 12 в., се дължи на неговото трансформиране в метафизика. Следователно тези, които на Изток отхвърлят нашето богословие, демонстрират своето озападняване, тъй като на практика осъждат и отхвърлят карикатурата на това, което смятат за богословие.
В какво обаче се състои ноетичната функция? Още в Св. Писание се говори за разликата между духа на човека и разума (интелекта). Духът (срв. духовният човек) в светоотеческите писания се нарича ум (νους) за разлика от Светия Дух; духът, умът (νους), е окото на душата (Виж Мат. 6:22).
В християнството за падение се смята парализирането на функцията на ума, който в естественото си състояние се намира в сърцето и е изпълнен с благодатта, т. е. с нетварната енергия, и затова се нарича „храм на Бога”, защото Божият Дух непрестанно се моли в него („непрестанното помнене” на Бога). Това е началото на обожението и прославянето[2].
Ноетична функция се нарича функцията на ума (νούς) в сърцето и представлява духовната функция на сърцето наред с неговата естествената функция, свързана с изпомпването (αντλία αίματος) на кръвта[3].
Ноетичната функция е мнемонична система, която съществува заедно с клетъчната и мозъчната дейност. Последните две са известни и се изучават от човешката наука, но първата функция е недостъпна за нея. Когато човек стигне до просветлението на ума от Светия Дух, тогава външната вяра (предаността към словото на Бога) се променя във вътрешна увереност, след като вижда Бог (или нетварната Му енергия). Тогава себичната любов се преобразява в себежертвена любов и става възможно установяването на истински социални отношения, които се крепят върху безкористната взаимопомощ (готовност за себежертване заради другия) а не в егоистично претендиране за „индивидуални права” в духа на западноевропейското общество.
Така е изясняват няколко важни последици:
По принцип християнството в автентичната си форма представлява преодоляване на религията и концепцията за Църквата като институция с религиозни задължения и правила. От друга страна, православието не може да се разбира като приемане на някакви принципи-истини, наложени отгоре. Това е неправославният възглед за догматите (абсолютни принпципи-наложени истини). Понятията и тяхното значение в православието се о-истиняват с тяхното опитно потвърждение. Диалектическо-интелектуалната спекулация за богословието, както и догматизирането, са чужди на автентичното Православно предание.
Както казахме, православието отговаря на приложните науки, защото в него приоритетът е не върху текстовете и книгите, а върху наблюдението и опита. Израз на опитното потвърждение е трезвението (духовният живот), а израз на наблюдението е съзерцаването вследствие на просветлението и прославянето, т. е. на обожението.
Учен или учител на познанието на Нетварния в Православното предание е старецът, духовният наставник (срв. израза „пустинен учител”, използван за великите подвижници). И в двата случая усвояването на познанието предполага опитното познание – православната светоотеческа херменевтика се крепи върху това. Светците са автентични тълкуватели на Писанието (т. е. на опита на проорците и апостолите), защото и те са боговдъхновени, бидейки причастни на пророческия и апостолския опит. Това важи и за сферата на науката, където само специалистът разбира изследванията на колегите си от същата сфера. Неспециалистите, които не могат на дело да проверят изследванията на специалистите, приемат заключенията на дадена наука, като се доверяват на казаното от специалистите.
В противен случай нямаше да има научен прогрес. Същото важи и за „науката” на вярата. Опитното познание на светците, пророците, апостолите, св. Отци и преподобните жени през всички векове се приема със същото доверие. Светоотеческото предание и вселенските събори функционират въз основа на този проверен опит. Няма нито един вселенски събор без участието на някой обожен човек, който да е имал опит от боговидението. Православното учение е резултат от тази връзка. Православната вяра има както догматичен, така и научен характер. И всички, които говорят за „предубеждение” в пространството на вярата, не трябва да забравят думите на Марк Блох, че по начало всяко научно изследване е „предубедено”, защото в противен случай изследователската дейност нямаше да бъде възможна. Това важи и за вярата.
Като прави разлика между двата типа познание, техните методи и средства, православието преодолява всяко смесване и конфликт между тях.
Конфликтът е възможен само там, където са загубени преподставките и същността на християнството. В православието обаче има и някои „парадоксални” аналогии, като например възможността човек да бъде светило в науката и младенец в духовността и богопознанието; или обратното – когато човек е велик в богопознанието и съвършено неук в човешката мъдрост, като например гореспоменатият св. Антоний Велики. Нищо не изключва възможността за притежаването на двата типа мъдрост-познание, какъвто е случаят с великите отци (и преподобни жени) на Църквата, която възпява именно това съчетание в украсената с мъдрост св. Екатерина, живяла през 3 в. (памет на 25 ноември) и имала отлични познания по математика. Тя притежавала двата типа познание: „От детство мъченицата прие божествената мъдрост и изучи превъзходно външната мъдрост...”.
(следва)
Превод: К. Константинов
(следва)
Превод: К. Константинов
