... Вярваме, че спазването на Божиите заповеди е необходимо, знаем заповедите, които трябва да пазим, но въпреки това понякога у нас се надига възмущение. „Е, добре де, колко неща да спазвам? Защо да ги спазвам? За какво ще ми послужат?”. Тоест за този, който сега влиза в църковното Тяло, правилата и забраните на Църквата му създават негативен образ за нея. Защото в очите на такива хора Църквата изглежда като система от забрани, а самият човек не е уверен, че всички тези заповеди му помагат. И много пъти не разбира причината, поради която Бог ги е дал или дори се съмнява, че те са Негово дело и ги приписва на някой духовник или на друг човек. Вярно е, че здравият човек, такъв, какъвто е бил сътворен от Бога, няма нужда от никакви заповеди, както се казва и в Свещеното Писание „праведникът няма да се поколебае”. Тоест праведният човек, този, който действа по естествен начин, както е бил сътворен от Бога, не се нуждае от никаква заповед. Нито пък Бог би дал заповеди на човеци, които живеят богоугодно.
Действително, заповедта е принизяване на човешката персоналност и строго погледнато това, че Бог ни е дал заповеди, е донякъде обидно. Не е било необходимо Бог да ни казва: не кради, не убивай, не вземай нещата на ближния. Това са неща в нашата природа, на които ни учи самият живот, но те вече са факт и са ни били дадени от Бога – защото сме немощни, защото имаме духовен проблем поради духовната немощ, в която пребиваваме вследствие на грехопадението. Природата ни се е де-формирала и вече имаме духовни микроби, които са нашите страсти и грехове. Поради тази причина Бог като Лекар идва и ни дава лекарствата за нашата болест. И както здравият човек не взема, но и не се нуждае от лекарства, по подобен начин и истинската медицина е против лекарствата.
Същото става и в духовния живот, когато човек е здрав. В духовен аспект той не се нуждае от някакво лекарство, нито от някаква заповед. Единственото движение на човека е любовта. Когато човек обича Бога, обича всички хора. Но тъй като нямаме тази сила, не сме в това състояние, тоест вече сме в състояние на духовна немощ, затова е било необходимо Бог да ограничи по някакъв начин достойнството и свободата ни – както става, когато ходим на лекар. Там не си говорим за достойнствата ни, а каквото ти каже лекарят, трябва да го изпълниш, защото той е лекар и си длъжен да проявиш послушание, за да се излекуваш. Не можеш да се откажеш от помощта, защото тогава няма да се излекуваш. По същия начин трябва да разглеждаме и Божиите заповеди в Църквата като лекарства, които очистват злобата, която носим в нас. Божиите заповеди са необходими най-малко за първите духовни етапи, а след това те биват прилагани по естествен начин. Те са средството, което ни крепи в общение с Божията благодат. Опазването на заповедите на Бога е „кабелът”, който ни свързва с Неговата благодат и енергия. Всичко зависи от опазването на Божиите заповеди, но когато човек престане да ги пази, като естествена последица идва духовната смърт. Затова в Стария Завет има случай, когато евреите е трябвало да воюват с другоплеменници, но тъй като Бог пазел евреите, тези другоплемнници не могли да ги победят.
Но един влъхва им казал следното: „не се опитвайте да правите нищо, този народ е богоизбран. Никога няма да можете да ги победите, защото Бог е с тях. За да ги победите, трябва да изгоните Бога от тях”. И им казал начина, по който това можело да стане. Той ги посъветвал да намерят жени „със свободни нрави” и да ги оставят в противниковия лагер. Както разбирате, евреите паднали в плътски грехове, като последицата от това било отдалечаването на Божията благодат и поражението им от техните врагове. Старият Завет споменава този случай, за да покаже, че когато човек пази Божиите заповеди, той е съединен с Божията благодат. Трябва да разберете, че в Църквата не сме последователи на някаква философия. Преди няколко десетилетия Църквата присъстваше в света чрез неделните училища, църковните кръгове и всички организирани движения (организациите на „Зои” и „Сотир”, бел. ред.), но не като жив опит и преживяване в Христос, а като идеология. Разбира се, тогава материализмът и атеизмът процъфтяваха, тогава беше и апогеят на технологичната култура и наука.
Някак се смяташе, че хората губеха вярата си вследствие на различните научни открития и мощните теории на материализма, екзистенциализма и много други, които воюваха с вярата. А в усилието си да посрещнат предизвикателствата на новата ситуация, тези религиозни кръгове представяха Църквата като идеология и я отъждествяваха с нашата национална идентичност. Спомняте ли си песента от неделните училище, в която се пее: „да построим една нова Гърция...” – колкото пъти Църквата се е превръщала в идеология или е обслужвала идеологии, тогава тя е имала духовни проблеми. И всички, които останаха в Църквата, ставаха „духовно немощни” с „капаци на очите”, „тесногръди” , които не можеха да видят нищо повече, нямайки свободата на Светия Дух, която имат светците. Останалите, които не можеха да издържат в тесните граници, които тези хора им налагаха, напускаха това, което смятаха за Църква, като с право казваха: „Ние не можем да станем такива”.
Спомням си, че веднъж отидох да изповядвам в едно училище, където преподаваше една жена-богослов. Тя беше от онези християнки, които по всичко си приличат, сякаш излизаха от една машина, която ги „изкарваше” еднакви. За известно време съществуваха такива организирани движения в Църквата. Идеологията им доведе до създаването на две положения, постави хората пред две възможности: или да останеш в Църквата и да минеш през тази машина, която произвеждаше копия и да станеш същото, или да напуснеш. Естествено тези, които излязоха от църковното Тяло, вярваха, че Църквата е именно това, което толкова години са познавали. Та в онова училище при мен дойде една добронамерена ученичка и съвсем прямо ми каза: „Отче, за да стана и аз църковен човек, ще трябва ли да приличам на нашата преподавателка?”. Друг път посетих лагер, където имаше осемнайсетгодишни девойки, които се обръщаха помежду си с думата „госпожице”. Какви са тези нездрави неща!? Кажи й „Мария”, „Георгула”, какво е това „госпожице Папагеоргиу” или „госпожице Николеду”? В онази епоха децата имаха и духовен ръководител или ръководителка. Болестни неща! Това е чуждо на Църквата и напомня режимите на тоталитарните идеологии, където съществуват духовни вождове, които знаят как да насочват съзнанието на човека. Най-лошото е, че за тези десетилетия се създаде една напълно погрешна картина за Църквата. Затова днес виждаме, че много миряни и свещеници, но и епископи реагират по начин, противоположен на духа на Църквата. Когато видят някой млад човек с дълга коса или с обица, се възмущават и казват: „Ама така ли трябва да дойде в храма?” Но Църквата никога не се е занимавала с тези въпроси и би било грешка да съдим хората по техните дрехи и външен вид. Моят скъп приятел, Теодор, който е митрополит в Камерун, ми изпрати няколко снимки. На тях хората са облечени оскъдно и носят не една, а петстотин обици. В този случай какво трябва да правим, да отхвърлим хората заради външния им вид? Когато му се обадих по телефона, за да го поздравя за избирането му за митрополит, го попитах, как мина встъпването му на престола. Той ми отговори: „Какво да ти кажа, имаше много негри след църква и засвириха с тъпаните, запалиха големи огньове и започнаха танците си, които продължиха до сутринта”. Какво да кажем на тези хора, след като този е начинът, по който изразяват своята любов. Представете си сега да отидем и кажем на една негърка да върже косата си на кок и да облече дълга пола, защото такава е модата на благочестивия християнин.
Спомням си, че веднъж отидох да изповядвам в едно училище, където преподаваше една жена-богослов. Тя беше от онези християнки, които по всичко си приличат, сякаш излизаха от една машина, която ги „изкарваше” еднакви. За известно време съществуваха такива организирани движения в Църквата. Идеологията им доведе до създаването на две положения, постави хората пред две възможности: или да останеш в Църквата и да минеш през тази машина, която произвеждаше копия и да станеш същото, или да напуснеш. Естествено тези, които излязоха от църковното Тяло, вярваха, че Църквата е именно това, което толкова години са познавали. Та в онова училище при мен дойде една добронамерена ученичка и съвсем прямо ми каза: „Отче, за да стана и аз църковен човек, ще трябва ли да приличам на нашата преподавателка?”. Друг път посетих лагер, където имаше осемнайсетгодишни девойки, които се обръщаха помежду си с думата „госпожице”. Какви са тези нездрави неща!? Кажи й „Мария”, „Георгула”, какво е това „госпожице Папагеоргиу” или „госпожице Николеду”? В онази епоха децата имаха и духовен ръководител или ръководителка. Болестни неща! Това е чуждо на Църквата и напомня режимите на тоталитарните идеологии, където съществуват духовни вождове, които знаят как да насочват съзнанието на човека. Най-лошото е, че за тези десетилетия се създаде една напълно погрешна картина за Църквата. Затова днес виждаме, че много миряни и свещеници, но и епископи реагират по начин, противоположен на духа на Църквата. Когато видят някой млад човек с дълга коса или с обица, се възмущават и казват: „Ама така ли трябва да дойде в храма?” Но Църквата никога не се е занимавала с тези въпроси и би било грешка да съдим хората по техните дрехи и външен вид. Моят скъп приятел, Теодор, който е митрополит в Камерун, ми изпрати няколко снимки. На тях хората са облечени оскъдно и носят не една, а петстотин обици. В този случай какво трябва да правим, да отхвърлим хората заради външния им вид? Когато му се обадих по телефона, за да го поздравя за избирането му за митрополит, го попитах, как мина встъпването му на престола. Той ми отговори: „Какво да ти кажа, имаше много негри след църква и засвириха с тъпаните, запалиха големи огньове и започнаха танците си, които продължиха до сутринта”. Какво да кажем на тези хора, след като този е начинът, по който изразяват своята любов. Представете си сега да отидем и кажем на една негърка да върже косата си на кок и да облече дълга пола, защото такава е модата на благочестивия християнин.
В противоположност на това Църквата преодолява тези неща и се занимава само с реалното лечение на хората. Тя приема в тялото си всеки човек със собствената му култура и знания с цел да го спаси и освети. Затова и заповедите са дадени от Бога на човека и те са конкретни, защото и духовната борба на човека е конкретна. Като казвам това, не искам да бъда разбран погрешно от представителите на тези движения. Защото сигурно някои от тях са посветили целия си живот, но не можем да крием истината и да следваме безплодния морализъм в Църквата.
Наблюдаваното днес завръщане в Църквата се дължи на факта, че тези идеологии бяха изоставени. Хората преоткриват живото и красиво предание и учение на св. отци, които се движат в истинска духовна свобода. Това, което забелязах на Света Гора още първите дни и което ми направи огромно впечатление, беше свободата, която видях сред монасите. Духовна свобода, която в нашата епоха не можеш да откриеш в духовното пространство, в което се движим, а напротив, виждаме едно друго състояние, което не оживотворява, а задушава човека.
Сега ще разгледаме заповедта „Не лъжесвидетелствай против ближния си”, която е актуална. Когато Бог казва да не лъжеш, няма предвид само да даваш истинско свидетелство в съда, а винаги да казваш истината. Бог бива определян като истинен, като Бог на истината, Който съкрушава всички лъжци. Радостно е, че днес хората не лъжат много или по-точно казват повече истината. Човек не трябва да лъже, защото е образ на Бога и наш Първообраз, на Когото трябва да приличаме и да се съединим с Него. И както Бог, нашият Отец винаги е истинен и няма нищо подправено в Своето съществуване, а всичко в Него е чисто и светло без най-малката сянка, по същия начин човек трябва да бъде здрав и да действа, както подобава. Но, за да бъде истинен е необходимо да може да различава фалшивото от истинското. Много хора, особено когато се намират далеч от Църквата, нямат правилен критерий и не могат да различават кое е истинско и кое е фалшиво. Когато е далеч от Църквата, човек смята за истинско греха, насладите, злобата и лукавството, а когато влезе в Църквата и познае Бога, всичко това му изглежда фалшиво, преходно, неистинско, което не му дава утеха. Това различаване е необходимо, за да можем да се движим в правилна насока, за съжаление обаче действителността понякога е толкова непоносима, че човек не издържа и предпочита лъжата. Подобно на измамния свят на наркотиците, където човек отчаяно се опитва да избяга от действителността, макар и за малко. Църквата никога не предлага лъжа на човека, а напротив, представя действителността пред него и му посочва начина, по който да живее и да преодолее тази действителност, като има абсолютна вяра във вечното Божие Царство. Така той знае, че това, което става около него в света, е мимолетно.
Можем да представим това като театър, който в един момент свършва и всичко, което е станало в пиесата, не е нищо друго освен театрални образи. Когато отишли при св. Йоан Златоуст и му казали, че царицата ще го прати в изгнание, че ще го изгони от престола му и ще му вземе всичко, той, вместо да се уплаши от намерението й, да направи тези страшни неща, не й отдал никакво значение. Както и светците не са отдавали никакво значение, защото не са били свързани с тези неща и не са желаели да се обвързват с нищо фалшиво и мимолетно. Съборният човек стои над природата, защото е истинен, реален и затова вечен; и не може това, което е мимолетно, да бъде истинно. Истината е вечна и истинските неща пребъдват вечно; тези, които изтляват, изчезват и затова са временни, никога не могат да са запечатани с истината. Във всеки случай човек не може да намери утеха в лъжата, която не може да му даде възможност да живее в атмосфера, изпълнена с мир и безмълвие, бидейки над нещата, които му причиняват страх, стрес и уплаха. Затова Божият човек не може да бъде страхлив, тъй като най-големият страх на човека – смъртта, е била потъпкана и не е нищо друго, освен преминаване в Царството Божие. Смела и мъжествена постъпка е да се научим да разглеждаме истината по правилен начин, защото истината не винаги е така, както мислим. Например някой идва у дома и ние сме изморени, той сяда и няма намерение да си ходи. В един момент казва: „Сигурно Ви безпокоя? Да си ходя ли?”; Тогава какво трябва да му отговорим: „Върви си, безпокоиш ни!”? Няма ли да бъде лицемерие, ако не му го кажем? Тук трябва да проявим разсъдливост и да видим дали той ще може да понесе нашия отговор, защото истината се дава с мярка. Представете си, идва някой при вас и ви пита: „Нима съм Ви неприятен?”, И ако наистина е така, вие какво ще му отговорите: „Не, не сте ни неприятен, приятен сте ни”. Или някой семеен човек, който иска да се разведе, ви попита дали постъпва правилно и ние наистина смятаме, че постъпва правилно, защото е оженен за един звяр. Обаче ти не трябва да го насърчаваш или най-много да го оставиш сам да реши.
Друг момент, в който повечето съпрузи правят грешка, е, когато единият разказва на другия какво е направил през целия си живот, без да преценява дали ще могат да понесат всичко, което ще се каже. Те мислят, че по този начин ще усилят любовта си, обаче това, което накрая постигат, е да се приземят в реалността и да почувстват взаимна неприязън, като обикновено стигат до развод. Затова трябва да проявим разсъдителност по отношение на това, което другият е способен да изслуша. Сега някои от вас ще възнегодуват и ще кажат: „Нима жена ми не бива не бъде искрена с мен?”; Разбира се, хубаво би било да стигнете дотам да се научете не само да казвате истината, но и да я изслушвате, защото това е и големият проблем. Зная много случаи, в които съпрузи, но и деца не са се осмеляват да кажат истината помежду си или на родителите си по простата причина, че не могат да я изслушат.
Ще ви дам няколко примера. Една жена, понеже мъжът й я пренебрегвал, обиколила магазините и за да докаже себе си, похарчила 3000 лири[1]. Но тъй като сумата е голяма, щяло да дойде момент, в който съпругът й ще попита какво е станало с парите. Тогава започнал страхът, стресът и терзанието за жената, осъзнавайки, че мъжът й няма да може да го понесе. Затова не трябва да бъдем максималисти и поради някаква слабост на съпругата ни да забравяме всичката си любов, която изпитваме към нея и да рушим всичко. Всеки от нас като човек може да направи някаква грешка, но това не ни дава право да проявим всичката жестокост, която имаме в нас. Обратно, ако истински обичаме този човек, ще трябва да му помогнем, а не сега, когато не ни е нужен, да го блъснем в пропастта. И как да дойде детето ти да сподели някакъв проблем, когато чувства, че ти само да го чуеш, ще се поболееш и няма да можеш да го понесеш? Сещам се веднъж за едно момиче, което избяга от дома си, когато бях в „Махера”[2] и изповядвах в „Св. Ираклидий”[3]. То дойде пеша в манастира, като плачеше. Причината беше, че се е провалило на изпит и трепереше само при мисълта да се прибере вкъщи. Много пъти при изповед установявам, че детето е напълно добре, но майка му е болна. За да разберете, ще ви дам следния пример.
Една майка дойде ужасена, като искаше да разбере нещо за детето си. Без да съм й казал нещо, тя почти беше рухнала. Как тази майка ще посрещне някакъв евентуален проблем на детето си? Или как детето ще се осмели да сподели с тази майка проблема, който го безпокои. След като детето няма да може да го каже на майка си, тогава ще започне да го казва на приятелите си, но за съжаление отговорите, които ще получи, няма да го удовлетворят, нито ще му помогнат да излезе от безизходицата, в която се намира. Зная много хора, които стигнаха до границите на самоубийството и преминаха през ужасно отчаяние за напълно незначителни неща, които набързо им обясних.
По подобен начин много духовници със своята позиция отблъскват хората и то хора с много и сериозни проблеми, така че те си казват: „Защо да ходя да го казвам на духовника-изповедник, да се ядоса и да ме изхвърли вън от храма?”. Представете си, че някой отива да се изповяда и свещеникът се отнася така с него. Този човек веднага бива отрязан и, чувствайки се отчаян, му остават две неща. След като е изпълнен с грехове – още повече да се потопи в греха, или ако е чувствителен човек, ще приеме нещата много дълбоко и ще се срине. Всичко това предполага да бъдем готови да чуем истината и е хубаво да обръщаме внимание на обвиненията срещу нас, защото много пъти се казват и истини, които не ги знаем. Не трябва да се задоволяваме с хубавите думи и ласкателствата, защото те ни карат да живеем в измамен свят, който не отговаря на действителността. Тези, които се ласкаят, са като враните, както се казва в една приказка. Трябва да избягваме злонамереното ласкателство, което изопачава нещата, а не добрата дума, която казваме, за да укрепим някой немощен брат.
Човек идва да се изповяда и вместо да се смири, като каже греховете си, той плете възхвали за себе си колко е добър, за всички добри дела, които е направил, колко заслуги има, понякога дори като ги казва, се трогва и плаче, увлечен от всички тези неща, които е извършил. Предел на безумието! Това, деца, е „параноя”. По този повод великият подвижник авва Исаак казва следното: „Такъв човек е като котката, която е болна и иска да пие кръв и ако я прихване тази лудост, стъпва върху пилата и я ближе с език, като за миг чувства радост, мислейки, че пие кръв, но умира, защото това е нейната кръв, която е пила толкова време”.
В съпружеските отношения трябва да има искреност, но първо трябва да бъдем готови да чуем истината. Същото става и при изповедта. Когато знаеш, че духовникът няма да се противопостави, каквото и да чуе, тогава лесно можеш да му кажеш греховете си. Св. Никодим Светогорец, който е написал книга за духовниците, които изповядват, дава следния съвет: „Внимавай, духовнико, когато отиваш да изповядваш, никога не показвай и най-малка промяна дори да чуеш и най-големия грях, не казвай „Пресвета Богородице, какво си направил”, не върши и най-малкото движение и най-вече не чувствай възмущение, а изслушай всичко равнодушно, за да не се ужаси човекът, а накрая да почувства желания мир”. Сещам се, че на Света Гора дойде един човек да се изповяда и трепереше. Тогава го попитах да не би да му е студено и той ми отговори, че трепери от това, което щеше да ми каже. Тоест, беше готов да ми го каже, но не знаеше дали аз бях готов да го изслушам.
Когато се ожените, не влизайте в схеми и не мислете, че ще поставите предел, а трябва да дадете усещането на вашия съпруг(а), че каквото и да стане в живота, няма да се отвърнете от него(нея), това важи и за детето ви, за да има смелостта да каже всичко, което крие в себе си и да почувства, че родителите му ще посрещнат хладнокръвно всяка една ситуация. Удивлявам се и съм виждал такива родители в Кипър, които са чули страшни неща от своите деца, за такива пороци и увлечения, но понеже са имали смелостта да ги кажат, а родителите са имали силата да ги изслушат, те са помогнали на своите деца реално и на място. И в съпружеския живот, когато съпругът или съпругата притежава силата да изслушва, тогава бракът е стабилен и това е прекрасно. Единият може да каже истината, но и другият може да изслушва внимателно, затова трябва да се научим да бъдем хора без предразсъдъци в Божията свобода. Защото Бог, чеда, изцелява.
Ще ви дам няколко примера. Една жена, понеже мъжът й я пренебрегвал, обиколила магазините и за да докаже себе си, похарчила 3000 лири[1]. Но тъй като сумата е голяма, щяло да дойде момент, в който съпругът й ще попита какво е станало с парите. Тогава започнал страхът, стресът и терзанието за жената, осъзнавайки, че мъжът й няма да може да го понесе. Затова не трябва да бъдем максималисти и поради някаква слабост на съпругата ни да забравяме всичката си любов, която изпитваме към нея и да рушим всичко. Всеки от нас като човек може да направи някаква грешка, но това не ни дава право да проявим всичката жестокост, която имаме в нас. Обратно, ако истински обичаме този човек, ще трябва да му помогнем, а не сега, когато не ни е нужен, да го блъснем в пропастта. И как да дойде детето ти да сподели някакъв проблем, когато чувства, че ти само да го чуеш, ще се поболееш и няма да можеш да го понесеш? Сещам се веднъж за едно момиче, което избяга от дома си, когато бях в „Махера”[2] и изповядвах в „Св. Ираклидий”[3]. То дойде пеша в манастира, като плачеше. Причината беше, че се е провалило на изпит и трепереше само при мисълта да се прибере вкъщи. Много пъти при изповед установявам, че детето е напълно добре, но майка му е болна. За да разберете, ще ви дам следния пример.
Една майка дойде ужасена, като искаше да разбере нещо за детето си. Без да съм й казал нещо, тя почти беше рухнала. Как тази майка ще посрещне някакъв евентуален проблем на детето си? Или как детето ще се осмели да сподели с тази майка проблема, който го безпокои. След като детето няма да може да го каже на майка си, тогава ще започне да го казва на приятелите си, но за съжаление отговорите, които ще получи, няма да го удовлетворят, нито ще му помогнат да излезе от безизходицата, в която се намира. Зная много хора, които стигнаха до границите на самоубийството и преминаха през ужасно отчаяние за напълно незначителни неща, които набързо им обясних.
По подобен начин много духовници със своята позиция отблъскват хората и то хора с много и сериозни проблеми, така че те си казват: „Защо да ходя да го казвам на духовника-изповедник, да се ядоса и да ме изхвърли вън от храма?”. Представете си, че някой отива да се изповяда и свещеникът се отнася така с него. Този човек веднага бива отрязан и, чувствайки се отчаян, му остават две неща. След като е изпълнен с грехове – още повече да се потопи в греха, или ако е чувствителен човек, ще приеме нещата много дълбоко и ще се срине. Всичко това предполага да бъдем готови да чуем истината и е хубаво да обръщаме внимание на обвиненията срещу нас, защото много пъти се казват и истини, които не ги знаем. Не трябва да се задоволяваме с хубавите думи и ласкателствата, защото те ни карат да живеем в измамен свят, който не отговаря на действителността. Тези, които се ласкаят, са като враните, както се казва в една приказка. Трябва да избягваме злонамереното ласкателство, което изопачава нещата, а не добрата дума, която казваме, за да укрепим някой немощен брат.
Човек идва да се изповяда и вместо да се смири, като каже греховете си, той плете възхвали за себе си колко е добър, за всички добри дела, които е направил, колко заслуги има, понякога дори като ги казва, се трогва и плаче, увлечен от всички тези неща, които е извършил. Предел на безумието! Това, деца, е „параноя”. По този повод великият подвижник авва Исаак казва следното: „Такъв човек е като котката, която е болна и иска да пие кръв и ако я прихване тази лудост, стъпва върху пилата и я ближе с език, като за миг чувства радост, мислейки, че пие кръв, но умира, защото това е нейната кръв, която е пила толкова време”.
В съпружеските отношения трябва да има искреност, но първо трябва да бъдем готови да чуем истината. Същото става и при изповедта. Когато знаеш, че духовникът няма да се противопостави, каквото и да чуе, тогава лесно можеш да му кажеш греховете си. Св. Никодим Светогорец, който е написал книга за духовниците, които изповядват, дава следния съвет: „Внимавай, духовнико, когато отиваш да изповядваш, никога не показвай и най-малка промяна дори да чуеш и най-големия грях, не казвай „Пресвета Богородице, какво си направил”, не върши и най-малкото движение и най-вече не чувствай възмущение, а изслушай всичко равнодушно, за да не се ужаси човекът, а накрая да почувства желания мир”. Сещам се, че на Света Гора дойде един човек да се изповяда и трепереше. Тогава го попитах да не би да му е студено и той ми отговори, че трепери от това, което щеше да ми каже. Тоест, беше готов да ми го каже, но не знаеше дали аз бях готов да го изслушам.
Когато се ожените, не влизайте в схеми и не мислете, че ще поставите предел, а трябва да дадете усещането на вашия съпруг(а), че каквото и да стане в живота, няма да се отвърнете от него(нея), това важи и за детето ви, за да има смелостта да каже всичко, което крие в себе си и да почувства, че родителите му ще посрещнат хладнокръвно всяка една ситуация. Удивлявам се и съм виждал такива родители в Кипър, които са чули страшни неща от своите деца, за такива пороци и увлечения, но понеже са имали смелостта да ги кажат, а родителите са имали силата да ги изслушат, те са помогнали на своите деца реално и на място. И в съпружеския живот, когато съпругът или съпругата притежава силата да изслушва, тогава бракът е стабилен и това е прекрасно. Единият може да каже истината, но и другият може да изслушва внимателно, затова трябва да се научим да бъдем хора без предразсъдъци в Божията свобода. Защото Бог, чеда, изцелява.
Превод от гръцки: Константин Константинов
