Над 90 автори се представиха на поредния Салон на вярващите писатели-франкофони, който събра многобройна публика на 27 април в Париж. Организира го литературната асоциация, създадена в края на 70-те години на 20 век от група представители на трите монотеистични религии, сред които и бележития православен богослов Оливие Клеман. Тя събира вярващи творци с различни хоризонти и стил, водени от съзнанието за литературата като пространство за диалог – обществен и междурелигиозен, и загрижени за мястото на религиозната мисъл във френската култура и общество. Наред с литературните четения и разговорите с публиката салонът е и място за дискусии. Тазгодишната тема „Защо съществува смъртта“ се породи естествено в контекста на парламентарните дебати за евтаназията, които предстоят във Франция.
Православното присъствие на срещата беше скромно, но обогатяващо с актуалността и разнообразието на темите, които вълнуват участвалите автори – от православния подход към съвременната комуникация, предмет на разсъжденията на отец Кристоф Левалоа, до съдбата на християните на Изток в изследванията на Кристин Шайо (актуални и нужни в момента на сътресения в арабския свят). Участието в този форум е и лично свидетелство за избрания духовен път, тъй като повечето от авторите са открили и приели православието в зряла възраст. Дългогодишен член на общността е отец Михаил (Мишел) Евдокимов, един от най-блестящите литературни изразители във Франция на православната духовност и култура чрез своите авторски и преводни трудове и с лекциите си в Бернардинския колеж в Париж.
„Членувам в асоциацията от основаването ѝ от Оливие Клеман, който ми беше голям приятел“ – сподели той. – „Това, което ни обединява в тази общност, е посланието, че сме вярващи. Нямаме еднакъв подход към тайнството на Бога, естествено, но сме вярващи. Вярващи сред света, който не ни обича, макар и да не отрича непременно Бога. Истинските атеисти всъщност не са толкова много, мнозинството си казва: „Не зная, дали Бог съществува, може би да, а може би не“. И това ми напомня за онази мисъл от Откровението: „Понеже си хладък, нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата си“. Бог предпочита горещите, разбира се, но и студените. Защото студените, това Достоевски толкова добре е описвал в романите си, са способни да извършат поврата и да се обърнат към Бога, докато топлохладните живеят затворени в своята топлохладност, не се интересуват от Него. И нещо друго много ме впечатлява днес: вижте как във Франция езикът на медиите е пропит с един речник със сакрален оттенък. За една почти гола попзвезда ще кажат, че е „икона“; за този или онзи политик казват, че има „харизма“; за току-що приключилия футболен мач, че „месата свърши“. Защо са тези думи, какво изразяват? Питам се дали в подсъзнанието на французите, както е било с българите при комунизма, не се е загнездила вярата на предходните поколения, които са се молели, уповавали, страдали, някои загинали мъченически – и във Франция, и другаде, и ние носим преживяното от тях и т. нар. агностици таят някъде в дълбините на съзнанието си християнската основа, която избликва в тези ежедневни думи, облечени в сакрално“.
Оживление имаше и пред книгите на Ален Дюрел – писател и публицист, преподавател в руската семинария в Париж, отскоро и междукултурен посланик на клуб „ЮНЕСКО“ към Сорбоната. Творбите му са оригинално съчетание на пътепис, автобиография и духовен трактат, плод на философското му образование, опита на актьор и страстта на пътешественик. Идеята за новата му книга – Достоевски влюбен – покълва още по време на преломното за Дюрел пребиваване на Света гора, вече увлекателно разказано в първата му творба Забраненият полуостров (спечелила наградата на Деня на християнската книга, 2011 г.).
„Открих Достоевски благодарение на един светогорски монах, който ми предаде страстта към творчеството му. Така постепенно се запалих да разкажа живота му през призмата на любовта, която е преживял. Събирайки всичко, което има на френски по темата, открих, че двете жени, които е обичал (поривистата любима Аполинария Суслова и преданата съпруга Анна Григориевна) са завършили живота си на едно и също място и по едно и също време – Крим през 1918-1919 г. Въображаемата им среща е единствената художествена измислица в книгата, останалото е биографичен разказ за неспокойния живот на писателя, с много пътувания – из Русия, но и в Швейцария, Германия, Италия, Париж. В тази конфронтация между двете любими, нещо като дуел на чаша чай в залеза на живота им, се поражда и развива въпросът за любовта. За това какво е истинската любов, дали можем да я определим. С образа на стареца Амвросий от Оптинската пустиня в края на творбата идват развръзката и отговорът за съвършената, всеотдайна и безстрастна любов на светостта“.
Всяка година вярващите писатели присъждат и награда за творчество, учредена също по идея на Оливие Клеман през 1979 г. Тазгодишният ѝ лауреат е Филип льо Гийу за романа Мостът на ангелите (Philippe le Guillou, Le pont des anges, Paris 2013).
