Дванадесет години от края на разкола в БПЦ

Днес се навършиха 12 години от края на разкола в Българската православна църква. Сутринта на 21 юли 2004 г. в цялата страна прокуратурата с помощта на полицията освободи зазветите от разколниците храмове, манастири и други църковни сгради, принадлежащи по закон и по устав на БПЦ. Останали без "основни средства за производство", разколниците един по един се завърнаха в каноничната Българска православна църква. Така фактически се сложи край на 12-годишното изпитание на християните и техните духовни ръководители от едно печално разцепление в Църквата ни, плод на политически заговор на тогавашните управляващи от "първото демократично правителство" с най-добрите и най-верните сътрудници на комунистическия режим (имя не рек!).

Нито началото, нито краят на разкола се случиха в един ден, но точни дати неизбежно се сочат заради историята. Така и 21 юли не беше денят на действителния край на църковния разкол, а само "началото на края". Шест години преди това всички хранихме надежди, че с решенията на Разширения и надюрисдикционен събор от 30.9. - 1.10.1998 г. и представените на него писмени молби за помилване и устни заявления на разколническите архиереи (ръкоположени преди и по време на разкола) се слага край на разкола. Но безусловно прав е бил онзи велик българин, който беше написал: "нечестивците се отмятат от словата си".

Истината е, че разколническите клирици нямаха кауза, те имаха интереси. И когато интересите им бяха провалени, те станаха по-"сговорчиви". Важното е, че се сложи край на тази жива рана в снагата на Българската църква. На всички завърнали се съвсем по християнски беше дадена възможност да продължат служението си - без отмъщение, без преследване, предостави им се възможност дори да продължат да заемат ръководните си постове. Някои все пак не се върнаха. Някои от тях и нямаше как да се завърнат, защото в разкола ръкополагаха "де кого хванат", т. е. много от техните клирици нямаха изискваните канонически качества и затова си останаха извън клира на каноничната Църква. И днес по гробищата могат да се видят такива хора, които се препитават от треби "на черно", защото те нямат друга квалификация и умения.

Разколът в БПЦ изигра изключително отрицателна роля. За хората извън Църквата той намали достоверността на посланието й. За хората в Църквата той беше и си остава рана и мъка. За много от ръководните дейци на БПЦ той беше добро "алиби" за нищоправенето. А това, последното, е лесно заразна болест, характерна с гибелната си хроничност.

Денят 21 юли 2004 г. остана в живота на Българската православна църква да "виси със страшна сила". Пълен с поука, стига да има кой да се учи. Защото едва ли някой може да оспори истината, че "разколът вътре в нас е"; и тя периодично се доказва от поведението на редица висши клирици. Но народът много вярно твърди: "Има Видовден!"

На снимката: Саморъчно написана от Старозагорския митрополит Панкратий декларация от негово име и от името на Врачанския митр. Калиник и подписана от двамата на 16 май 199.. г. В текста се заявява, че двамата нямат никакви претенции за ръководни постове в БПЦ.