Вчера трябваше в Кипър, на неутрална територия, да се срещнат патриарсите на Антиохия и Йерусалим, за да решат проблема си с църковната юрисдикция над Катар (тук). Това щеше да бъде новина за цялото православие. Само че новината беше друга. Пак свързана с Кипър, но не точно с единството на православието, а с друг един сбъркан модел на любов, дето влюбеният се решил на отчаяната постъпка да се направи на терорист, та да стигне при любимата. Тя накрая отишла на летището, но той пък бил „закопчан“ от полицията или „опасан и поведен там, където не ще“ (Иоан 21:18).
Светият и велик събор на Православната църква като важна част от нейния живот явно напълно оправдава определението си. Защото ако този събор беше нещо нередно и недостойно, и противно, нямаше да се надигне врагът на човешкото спасение и да се бори със зъби и нокти, и внушения, и нарекания, и лъжи, и измислици срещу осъществяването му. И един от успехите на „оня зад нас“ е неразбирателството на двете древни патриаршии за правата над Катар, където няма нито един православен гражданин. Има само няколко десетки работещи там православни, обгрижвани от архимандрит на Йерусалимската патриаршия, по народност грък, родом от остров Крит. Той от 10 март 2013 г. е и епископ с титлата Катарски архиепископ. Името му е Макарий (Мавроянакис). Църковната му община се определя като гръцкоправославна.
Проблемът обаче не е с личността на архиепископ Макарий, а с факта, че той работи и служи на територия, която никога не е била в границите на Йерусалимската патриаршия. Която пък патриаршия от своя страна до ІV вселенски събор в 451 г. въобще не е имала самостоен статус, а е била епископия под юрисдикцията на Антиохийската патриаршия. На този събор е предоставена автокефалия на територията, обгрижвана от Йерусалимския епископ и включваща „трите Палестини“ (според древно разделение на палестинската земя на три области) и днешното кралство Йордания, които области се отделят от Антиохийската църква с нейното съгласие. По времето на имп. Юстиниан І през 531 г. Йерусалимската поместна църква, заедно с църквите на Константинопол, Александрия и Антиохия, е призната и за патриаршия. Но така или иначе тази патриаршия има сравнително ограничена територия. Затова учредяването на енория и сетне на архиепископия в Катар, където наистина няма местни православни християни, но пък е древна юрисдикция на Антиохийската патриаршия, основателно се смята за навлизане в юрисдикцията на последната. Неотдавна в Шамбези, Женева, се чуха едни, меко казани, странни обяснения от Йерусалимския патриарх, с които той се опита да оправдае пред останалите православни предстоятели юрисдикционното навлизане в Катар: „Катар е някогашна територия на Саудитска Арабия. А Саудитска Арабия граничи с Йордания. Йордания пък е в нашата юрисдикция“. Всякакви коментари в тази насока са излишни.
Най-лошото е, че вчера вместо патриарха на Александрия оттам дойде един набеден екстремист, а патриархът-посредник беше изпратил като свой представител дори не епископ, а само свещеник. И вместо Антиохийския патриарх в Кипър беше негов епископ, но нямаше как на такова равнище да се водят преговори и да се решава такъв остър спор. А този спор доведе не само до разрив в отношенията на двете църкви и прекъсване на евхаристийното общение, ами застрашава и единството на светото православие, което се готви след два месеца и половина да се събере за пръв път от векове. И както един форумец вече иззлорадства: „Много хубаво! Дано не се разберат, та да се провали съборът!“.
Да му имам християнското съзнание на този нещастен брат! Защото православните екстремисти не носят експлозиви, но с фарисейската си праведност взривяват човешки души.
Господи, помилуй!
