Манастирът Григориат: Единството на Събора няма да дойде от простото приемане с вишегласие на текстовете

Интензивните и старателни усилия на делегациите на светите православни църкви по време на всеправославните предсъборни съвещания доведоха до проектодокументите, които бяха публикувани по решение на Събранието на почитаемите предстоятели на поместните църкви от 21 до 28 януари 2016 г.

Понастоящем църковното изпълнение има възможност да изрази с благоговение своята преценка за тези документи, съучаствайки по този начин в съборната дейност на Христовото Тяло.

Настоящият текст има вид на меморандум. В него с благоговение изказваме мислите си към почитаемите архиереи на светата Православна църква относно това как проектодокументите биха могли да придобият един по-„съборен“ характер, т. е. да изразяват по-точно съборния разум на Църквата, както той е съхраняван в нашето канонично предание, в литургическото съзнание и в опита на благодатните наши светии, т. е. общението с всички светии.

Знаем, че някои от почитаемите архиереи вече са формулирали свои предложения за промени в проектодокументите, тъй че настоящият текст може би е излишно да бъде написан и да обременява съборния процес. Нека обаче да бъде сметнат като един малък принос в голямото и много отговорно дело, започнато сега от пастирите на Църквата около свикването на Светия и велик събор, за да бъде проведен този събор с Божието съдействие и да следва вярно светите отци.

1

Встъпително изложение по въпроса за внасяне на промени

Към въпроса за внасяне на промени в проектодокументите на Светия и велик събор се отнася и чл. 11, &. 2 от „Правилника за организацията и дейността на Светия и велик събор“.

Правилникът несъмнено има голямо значение за добрия порядък и безпрепятствения ход на събора. Обаче конкретният параграф предизвиква едно затруднение.

Пише: „Одобрението на поправките след завършването на обсъждането им, се извършва, според всеправославните установления, чрез принципа на единодушието от страна на делегациите на всички автокефални православни църкви. Това означава, че промените, които не се приемат единодушно, не биват одобрени“.

На практика това означава, че един проектодокумент, който няма да претърпи промени, понеже няма единодушие относно тях, остава както си е, и окончателното гласуване се извършва спрямо него.

Обаче поместната църква, която предлага промени, изявява волята си да промени предсъборния текст, за да изразява той автентично нейното самосъзнание. Ако това е невъзможно за нея, тогава трябва да се ограничи в рамките, начертани от предсъборните съвещания. Но ако предсъборният текст не я удовлетворява, единственото, което ѝ остава, е да гласува против него.

Нима това не говори за неспособност да достигнем до здраво светоотеческо и всеправославно единство?

2

Относно документа „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“

Видно е, че този текст е съставен по едностранчив начин. Той отразява само едната страна на нещата. Описва връзките на Православната църква с инославния християнски свят от гледна точка на деятелите, които осъществяват тези връзки през последните петдесет години.

Обаче в Църквата е налична и друга богословска гледна точка спрямо междухристиянските отношения. Авторитетни в цялата Православна църква архиереи, клирици, монаси, богослови (със или без академически титли), Света гора, както и обикновения народ (сред него и осветени човеци) са изказвали аргументирано своите силни възражения за характера на отношенията с инославните, който е залегнал в проектодокумента, както и за богословската основа на тези отношения. Според тази гледна точка, за която вярваме, че изразява вярата на пророците, апостолите и отците, споменатият проектодокумент трябва да бъде написан отново, за да изразява тази вяра. В този смисъл излагаме благоговейно нашите коментари към него, както и предложенията ни, за да могат синодните архиереи да изразят мнението си относно окончателната форма на текста.

Коментарите към отделните параграфи завършват с предложения за промяна в текста, които са дадени в Допълнението накрая на изложението ни. Коментарите следват порядъка на параграфите в проектодокумента.

1.1. Единствеността на Църквата

В проектодокумента липсва предисловие, което да съдържа ясно изложение за основополагащото начало на православната еклисиология и което би дало смисъл на останалия текст: че Православната църква е единствената една, свята, съборна и апостолска Църква. Смятаме за необходимо заедно с останалото да се има предвид, че:

Православната църква има дълбоко самосъзнание, че тя единствена съставлява Тялото на Живия Христос (Еф. 1:22-23; Кол. 1:18). Това свое самосъзнание тя описва с формулировката на Символа на вярата „В една, свята, съборна и апостолска Църква“. Използва за себе си понятието „Православна църква“, за да се отграничи от всяко друго християнско изповедание, общност или група. Под инославие се разбира доста широк набор от признаци, но главно това е различната вяра, различното богопочитание и богослужение (lex credendi променя lex orandi), които водят до различен етос[1] и до липса на опитно познание на благодатта на Светия Дух заедно „с всички светии“.

Това самосъзнание на Православната църква е запазено до днес непокътнато по отношение на богопочитанието и богослужението, по отношение на верността към догматическата вяра на вселенските събори и на богоносните отци, по отношение на автентичния опит на живо общение (неизкривено от ерес) с Лицето на Богочовека Христос.

Споменатият проектодокумент е посветен на отношенията между Православната църква и останалия християнски свят. Затова тук трябва да се отбелязва по какво Православната църква се отличава от него. Да се подчертава, че църквите и изповеданията на инославното християнство не притежават белезите на едната, свята, съборна и апостолска Църква, макар и те да вярват, че ги притежават. Единството, светостта, съборността и апостолския характер са изключителни качества на Православната църква. Св. Епифаний Кипърски отнася към светата, съборна Христова Църква, за разлика от осемдесетте съществуващи тогавашни ереси, стихът от Стария Завет: „Има шейсет царици, осемдесет наложници и безброй моми, но едничка е тя, гълъбицата ми, съвършената ми...“ (Песен на песните 6:8-9). Едничка Православната църква е чистата гълъбица, неопетнената Невеста на Агнеца, която вселенските събори и отците-изповедници са съхранили непорочна, „която няма петно, или порок, или нещо подобно“ (Еф. 5:27).

Такова нещо няма в проектодокумента, а е толкова необходимо. Простото заявяване, че „Православната църква, която е едната, света, вселенска и апостолска Църква“ (& 1), не е достатъчно. Правилните „отношения“ с останалия християнски свят изискват правилно и точно самоопределяне, още повече когато инославните си присвояват наименованието на Една и Свята.

Тъй като Православната църква в продължение на цялата си история има самосъзнанието за единствената една, свята, съборна и апостолска Църква, предлагаме & 1 от текста да се преформулира. Така като е формулиран, той подразбира междухристиянско единство, различно от онова, което е свойствено на Църквата според нейната природа. Според формулировката на този параграф не е видно Православната църква да отправя покана към всички християни извън нея да се завърнат в нейното единство на Светия Дух, но съдейства на търсеното по погрешен начин от останалия християнски свят „всехристиянско“ единство. Това погрешно търсене е видно в историята от стремежите отначало на протестантския свят, а после и на Римокатолическата църква (Втори Ватикански събор), с които през миналия век се обвърза и отварянето на православните църкви към междухристиянско общение. И докато намерението на православните църкви е да дадат свидетелство за „нашата надежда“, налице са множество свидетелства, че папоцентричният и протестантският икуменизъм не целят единство в православната вяра, но единство в многообразие от еретически учения и нравствени системи. Особено папоцентричният икуменизъм, модернизиран на Втория Ватикански събор, цели единство сред многообразие от традиции при условието за „общение с наследника на Петър“!

За избягване на объркването по отношение на единството, което цели Православната църква, предлагаме да се запише, че само тя продължава да бъде едната, свята, съборна и апостолска Църква.[2] (А)

1.2. Единството на Църквата

Единството на Църквата се разбира по следния начин:

Първо, като единственост на Църквата („Вярвам... в една“). Една е Невястата. Другите църкви имат само християнско име, но не са Христови: „назовани са в Христовото име, но не са Негови“ (св. Епифаний Кипърски, Панарион, 80, 10). Това, че Църквата е една и единствена („една свята“) според св. отци се основава на единствеността на богочовешката ипостас на Въплътилия се Христос. „Защото Той е главата на тялото на Църквата; главата, която еретиците не са се удостоили да имат“ (св. Йоан Златоуст – PG 60, 745).

Апостолското утвърждение „един е Господ, една е вярата, едно е кръщението“ (Еф. 4:5), както и други подобни изрази, биват повтаряни от св. отци винаги, когато се налага да се подчертае единствеността на Църквата – както по отношение на ересите, така и по отношение на схизмите (св. Йоан Златоуст, Тълкувание на Послание до ефесяни, 11, 5 – PG 62, 86).

Второ, единството в смисъл на единението ни като нейни членове между самите нас и с Троичния Бог, се основава според св. отци върху тайнството на Богочовека Христос. Ние сме Христово здание, утвърдени „върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа“ (Еф. 2:20-21). И както свидетелства същият божествен апостол, Този, „Който е глава – Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов“ (Еф. 4:15-16).

Това единство между нас и с Троичния Бог се осъществява от благодатта на Светия Дух. Връзка на любовта е „славата“, която Господ е дал на Своите: „И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно; Аз съм в тях и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство“ (Иоан 17:22-23).

Животът, който обединява членовете на Църквата, е живот в Светия Дух, който, изливайки се от Отца чрез Сина в Светия Дух, става връзката на нашето единство. Според литургичната молитва това е „благодатта на нашия Господ Иисус Христос и любовта на Бога и Отца, и причастието на Светия Дух“.

Към това единство на божествения живот не са причастни онези, които по собствена воля упорстват да бъдат „от света“, а не тяло Христово: „не за цял свят се моля, а за тях, които си Ми дал“ (Иоан 17:9), подчертава Великият Архиерей. Св. Кирил Александрийски тълкува ясно това изречение от архиерейската молитва: „Показва, че да бъдат с Него и да се удостоят да виждат славата Му, принадлежи не другиму, а само на вече съединените чрез Него с Отца“ (Тълкувание на Евангелие според Иоан, 3, 5).

Трето, единството като съединение на поместните свети Божии църкви се основава според св. отци на тъждеството на апостолската вяра, на общението между православните епископи в едната Евхаристия, в тъждеството на етоса и на общото за всички опитно познание на благодатта заедно с всички светии – елементи, които правят от всяка поместна православна църква израз на съборната Църква в едно конкретно място. Църквата в Коринт е също толкова тяло Христово, колкото и Църквата в Йерусалим и Ефес, и връзката между тях се явява общение в Светия Дух и любов в Христа. Между тях не съществува различие, защото са Христови църкви.  Имат същностно единство. Защото светостта, апостолскостта и съборността вече са налични във всяка поместна църква, където се извършва Евхаристията на съборната (католичната) Църква в присъствието на целия Христос.

В & 2 от документа се казва, че „Православната църква основава единството на Църквата... върху общението в Светата Троица“.[3] Очевидно тук не става дума за нашето единство като членове на Църквата, защото това не представлява интерес за споменатия документ, но и защото в такъв случай очевидно би се използвал някой израз на св. ап. Павел, като например „тяло Христово“. Тук става дума за единството на „християнските църкви“, както става ясно от цялостния смисъл на текста.

Както бе казано, православните църкви притежават същностно единство и не е нужно да основават помежду си единство „в различие“ (защото това означава общение). Напоследък идеята да бъде основано единството на „християнските църкви“ върху Тайнството на Светата и Единосъщна Троица, за да могат да имат „единство в широко разнообразие“ (unity in rich diversity), бе породена в рамките на разбитото на много части протестантство. Съвременното протестантство в различието на божествените ипостаси основава единството на едната (според него) невидима Църква(!), чийто видими форми(!) са поредицата от многобройни разклонения.[4] Идеята по-късно бе използвана от римокатолицизма, който също говори за единство в многообразие от традиции (разбирай, уния!), но единство, което се осигурява от приемането на първенството на Римския папа като наследник на ап. Петър.

Светият и велик събор не трябва да позволи в свой документ неправилна употреба на понятието „единство на Църквата“, която се получава чрез израза „върху общението в Светата Троица“. Затова трябва да се предложи промяна, която да изразява основаването на единствеността на Църквата върху единствеността на Христовата ипостас, а също и единството на членовете ѝ върху нерушимото единство на богоначалните ипостаси. (Б)

Предвид горните поправки & 3 се нуждае също от допълнения. (В)

1.3. Двустранните диалози на Църквата с инославните

В & 4-15 проектодокументът отразява начина на провеждане на двустранните християнски диалози. В тях обаче, въпреки поставената цел за единение в правата вяра, се допускат богословски абсурди, по отношение на които са се произнесли определени православни църкви, Света гора, както и изтъкнати православни богослови. Можем да припомним резултатите от диалога с антихалкидонците (съвместните заявления от 1989 и 1990 г.), също и съглашението между православни и римокатолици с документа от Баламанд през 1993 г., които предизвикаха стойностна и аргументирана критика.

В рамките на двустранните диалози също така бяха съставени съглашения между делегациите (ad referendum към Великия събор), които още не са получили оценка от поместните църкви, а в същото време е видно, че не се основават върху преданието на Православната църква. Такива са например признаването на църковен характер, апостолска вяра, действителни тайнства и апостолско приемство на Римокатолическата църква (Монако 1982 г., Бари 1987 г., Нови Валаам 1988 г.). В увода на документа от Монако пише: „Изразяваме съвместно една вяра, която е продължение от вярата на апостолите“. Също и от Нови Валаам: „В двете наши църкви апостолското приемство е основополагащо за освещаването и единството на Божия народ“.

Също така проектодокументът „Отношения на Православната църква с останалия християнски свят“, който бе подготвен от Третото предсъборно съвещание през 1986 г., включваше оценки на двустранните диалози, които накрая бяха изключени от крайните проектодокументи понастоящем. Днес имаме възможност да видим, че нито един от тези диалози няма благоприятна перспектива, както признават това самите представители на нашите църкви, които участват в тях. Римокатолиците не помръдват от духа на Втория Ватикански събор, който смята Православната църква за непълноценна (дефицитна), защото не признава  примата на папата, и се опитват да прокарат нова форма на уния. Англиканите, лутераните и реформистите, както е видно, не изоставят своите богословски и нравствени отклонения. Антихалкидонците, след неуспеха на богословския диалог, са формулирали своите монофизитски христологични възгледи с яснота, която не допуска съмнения.

При наличието на всичко това Светият и велик събор не би трябвало просто да потвърди целесъобразността и методологията на двустранните диалози, както те са били определени преди десетилетия, но да ги промени. Да не бъдат утвърждавани грешките от миналото, но да бъдат дадени перспективи, които произхождат от православната еклисиология и от осветените духовни сетива на съвременни светии и свети пастири на Църквата. Това означава:

а) Да бъдат оползотворени антиеретическите творения на св. отци (св. Йоан Дамаскин, Фотий Константинополски, Григорий Паламà, Нектарий Пентаполски, Юстин Нови Изповедник), както и решенията на големите православни събори при св. Фотий (879 г.), св. Григорий Паламà (1341, 1347, 1351 г.), както и други значителни събори, например от 1282-1284 г., който отменя решенията на Лионския псевдосъбор, и от 1484 г., който отменя Флорентийския псевдосъбор, също и съборните решения на източните патриарси от годините 1672, 1848 и 1895.

б) Да бъдат преразгледани нововъведенията във вярата, като например „кръщелното богословие“ (че и инославните извършват действително кръщение); зле разбраното „евхаристийно богословие“ (че инославните, които извършват евхаристия, са църква); „богословският персонализъм“ (който е недопустимо използване на тварните категории за лице по отношение на божествените Лица).

в) Да се отменят решенията на двустранния диалог с антихалкидонците, тъй като нежелателните ефекти от тези решения (частично общение в Тайнствата) са станали обичайни в някои поместни православни църкви и се налагат все повече в православната диаспора.[5]

г) Да бъде изложено отново православното учение, че инославните християнски църкви и изповедания на Изток и Запад са се откъснали от единството на Църквата заради вярата си, и да се отменят новите възгледи, които смятат, че инославните са вътре в Църквата в състояние на отлъченост от Причастие.

Още от апостолско време образите на зданието, на лозата и на тялото биват използвани, за да опишат отношението на едната, свята, съборна и апостолска Църква към откъсналите се от нея християнски общини: отношение на здрав корен към изсъхнали и отпаднали клони, или на здраво тяло към мъртви членове. Св. Епифаний Кипърски пише, че от Църквата „се отчупиха като клони отклонилите се ереси, наречени по Христовото име, но не бидейки Негови; напротив – едни, отстоящи много далече от Него, а други заради нещо незначително станали заедно с децата си чужди и лишени от Неговото наследство като незаконни и носещи само името Христово“ (Панарион, 80).

Във всички времена Църквата води диалог с онези, които желаят диалога. Тя поставя обаче и граници и правила. Св. Василий Велики е ясен по отношение на този процес. Първо, той подчертава значението на стремежа към единство на църквите и преодоляването на схизмите,[6] като определя духа, в който се провежда диалога.[7] Второ, определя конкретна догматическа рамка, в която трябва да стане единението,[8] както и правила на диалога, така че обсъжданията да не бъдат безкрайни и безрезултатни, нито да повредят етоса на Църквата.[9] И трето, поставя срок за край на диалога, когато еретиците упорстват в разбиранията си,[10] без това да означава, че престава да се интересува за спасението на целия свят.

Когато ересите вече придобиват устойчив вид, диалозите на Църквата с инославните, в зависимост от предпоставките и целите, имат различен резултат. Например, при имп. Ираклий Константинополските патриарси са провеждали диалози с политическа цел, но накрая са стигнали до монотелитство. Обаче св. Фотий е осъществил по здравословен начин богословски диалози с арменците и е придобил за единството на Църквата западните арменски епархии, а св. Григорий Паламà е дал чисто православно свидетелство чрез диалога си с турците. Така и приснопаметните патриарси по време на османското робство са водели достойни диалози с протестантските богослови, но после дръзновено са ги прекратили като безрезултатни.[11]

Въз основа на многовековния опит на Църквата за диалози и знаейки резултатите от днешните междухристиянски диалози, & 4 може да претърпи промени, които ще дадат на текста православна перспектива на диалозите. (Г)

Поради поправките в & 4 биха могли да претърпят необходимите промени и & 5, 6 и 7. (Д)

В & 5 би могло също да се внесе необходима промяна, тъй че като перспектива на междухристиянските диалози да не се поставя търсенето „на древната Църква на седемте вселенски събора“, като че Православната църква до днес не е вярно продължение на тази Църква, но целта на тези диалози да бъде завръщането на всички в самата тази Православна църква, тъй като тя е неизменната през вековете Църква на пророците, апостолите и отците. (Е)

Накрая, в & 9-15 се съдържат процедурни (методологични) въпроси, които не е подходящо да съставляват решения на Светия и велик събор. Явно е, че тези параграфи са останали в текста, за да придобият и формална валидност, но сериозността на съборната дейност изисква тяхната отмяна. Предлагаме тези въпроси да бъдат уредени от всеправославен съборен орган с по-малка сила, след като Светият и велик събор вземе необходимите решения за еклисиологичната валидност на методологията и целесъобразността на осъществените до днес диалози. (Ж)

1.4. Участието на Православната църква в ССЦ

В & 16-19 е изложен начинът на участие на Православната църква в Световния съвет на църквите (ССЦ). Както е известно, създаването на ССЦ и последвалата негова дейност се извършваха по образеца на светските съюзи и обединения (Обществото на народите, ООН). Участието на Православната църква в него бе сметнато за необходимо поради радикалните промени след световните войни. Обаче, както е отбелязвано многократно, „единството“, което се преследва в ССЦ, не е единство на вярата, тайнствата и етоса на Православната църква, а взаимно признание на догматическите различия, на начините за социално служение и на „тайнствата“ на всички църкви-членки под формата на едно „единство в широко различие“ (unity in rich diversi­ty).

В този дух на асамблеите на ССЦ взаимно се признава кръщението на главните протестантски изповедания, дори и „кръщението“ на Петдесятниците в Светия Дух (Девета генерална асамблея на ССЦ: „Text on ecclesiology: Called to be the One Church“, 8-9). Виж: Ἐπί τῶν Δογματικῶν Ἱεροκοινοτική Ἐπιτροπή Ἁγίου Ὄρους, Ὑπόμνημα περί τῆς συμμετοχῆς τῆς Ὀρθοδόξου Ἐκκλησίας στό Παγκόσμιο Συμβούλιο Ἐκκλησιῶν, Ἅγιον Ὄρος, Φεβρουάριος 2007, σ. 24 κ. ἑξ. [Комиссия по догматическите въпроси на  свещената община на Света гора Атон, Меморандум за участието на Православната църква в Световния съвет на църквите, Света гора Атон, февруари 2007 г., с. 24 сл. ]. Също така православни църкви са признали, както е известно, кръщението на антихалкидонците и на протестантските изповедания в Германия (Пак там, с. 11).

Протестантската теория за невидима църква и „единство“ на видимите протестантски „църкви“ под формата на взаимно признание, съвместно съществуване и сътрудничество за общо свидетелство в света преобладава в перспективите на ССЦ. Свидетелството на православните представители среща непреодолими трудности поради неконтролируемите вече нравствени насоки на протестантите (ръкоположения на жени, хомосексуализъм и т. н.).

При тези предпоставки Светият и велик събор трябва да преразгледа въпроса за участие на православните църкви в ССЦ, защото повредата на православното съзнание се увеличава. (З)

Ако обаче бъде решено, че участието на Православната църква в него е нужно поради причини от добре разбран и богоприятен висш интерес на някои православни църкви (виж: Пидалион, изд. Ρηγοπούλου 1982, σ. 56), а не поради светска тенденциозност или безсъдържателно смесване, тогава някои промени на проектодокумента биха били нужни, така че участието на Църквата да бъде в съгласие с нейната еклисиология.

Ето защо трябва да се включи израз, който да поставя въпроса за прекъсване на отношенията на Православната църква със ССЦ, понеже целенасочеността му остава с протестантска перспектива.

Да бъде включен параграф, който да поставя граници на участието на православни представители – без съвместни молитви и богослужебни изяви, но контакти от академичен характер.

Да се включи предложение, така че православните църкви да формулират позициите си под формата на отделни изказвания, както това ставаше до 1961 г. от православните делегации.

В & 16 особено става дума за отношенията на православните църкви с междухристиянски организации и периферни органи на ССЦ, още повече със забележката, че „те заедно със ССЦ изпълняват значителна мисия за постигане на единството на християнския свят“. От православна гледна точка дейността на тези организации не е съгласна с очакванията на православните църкви. По-конкретно, известни са някои дейности на междухристиянските организации, които са предизвикателство за православната чувствителност. Една такава дейност е например свързана с приемането на т. нар. Икуменическа харта от Конференцията на европейските църкви и от Съвета на епископските европейски конференции, както това произтича от документи на комисии по междуправославни и междухристиянски отношения. Утвърждаването на подобни методи и цели на междухристиянско сътрудничество би било истинска грешка.

& 20 трябва да бъде поправен. Свещените канони – 7-ми на Втория вселенски събор и 95-ти на Пето-шестия определят начина на приемане на покаяли се еретици в едната, света, съборна и апостолска Църква, а не перспективата на диалога с тях докато те пребивават в ереста си. (И)

Не трябва да се забравя също, че в първоначалната позиция на Православната църква спрямо християнските организации, напр. към Комисията „Вяра и Ред“, се включваше условие за това, че нейните представители няма да участват в разисквания по догматически въпроси и в богослужебни изяви в рамките на съвместното сътрудничество(виж: Ἰω. Καρμίρη, Τά Δογματικά καί Συμβολικά Μνημεῖα..., τ. 2, σ. 962-963). Достойна за внимание е позицията на православната делегация в Лунди (първо съвещание на комисията „Вяра и Ред“ в рамките на ССЦ през 1952 г.), където е било заявено: „... йерархията на цялата Православна църква запазва само за себе си правото да определя какво в религиозните въпроси е погрешно и какво е съгласно или несъгласно с нейната вяра…“.

При наличието днес на изработените богословски текстове от комисиите на ССЦ, ние сме в състояние от изучаването им да разберем богословската перспектива за сътрудничество на Православната църква със ССЦ. При четенето на тези текстове ние се убеждаваме, че е необходимо особено внимание и предпазливост относно изработените текстове. Такъв е например текстът на комисията Вяра и ред „Text on ecclesiology: Called to be the One Church“, в който с яснота и при знанието на православните представители, в ССЦ властва протестантската еклисиология (виж: Ἐπί τῶν Δογματικῶν Ἱεροκοινοτική Ἐπιτροπή Ἁγίου Ὄ­ρους, Ὑπόμνημα περί τῆς συμ­μετο­χῆς..., s. 13 сл.). (К)

Изхождайки от това, & 21 би могъл също да се промени, така че да се обяви предпазливост относно богословските текстове, които се изработват в комисиите на ССЦ.

& 22,  въпреки важността си за благостоянието на светите Божии православни църкви, би могъл да не се включва в текста  „Отношенията на Православната църква към останалия християнски свят“, понеже представлява въпрос на друга перспектива.

1.5. Някои последствия от междухристиянския диалог

& 23, ако го разбираме добре, означава две неща.

Първо, означава проява на любезност към инославните. Обаче в рамките на тази любезност се представя лъжовното впечатление за здравословен ход към единство или дори за вече съществуващо единство, докато от официална трибуна и официални лица се произнасят речи за това единство. Известно е обаче, че голяма част от Божия народ не е съгласен с всички тези увлечения и че обединението, което се проповядва, не е истинско.

Второ, означава, че всеправославно бива решено да не се приемат инославните, които идват в Църквата: „... като се изключва всяко действие на прозелитизъм или други предизвикателни действия на верски антагонизъм“. Това обаче не е в съгласие с вярата и практиката на Църквата. Чрез диалози със съмнителен изход се отрича мисионерската природа на Църквата и се лишават от възможното завръщане в нея разпръснатите Божии чеда. Затова & 23, съгласно с гореказаното, трябва да се промени. (Л)

Накрая, в последния параграф трябва да се избегне изразът „християните заедно да се потрудят“. Така Православната църква няма да бъде обвързана с всеправославно съборно решение за всякакъв вид междухристиянско сътрудничество, но ще остане в надеждата за плодородността на своето свидетелство в Светия Дух. (М)

3

За проектодокумента на Петата всеправославна конференция „Тайнството Брак и препятствията за него“

3.1. Примери на промени с Божие съдействие

& 2.3 и 2.4 са примери за православно съборно слово, съгласно с църковното предание и богословие за свещенството, брака и монашеството. Освен това, те са примери за това, че до последния момент могат да се станат промени с Божие съдействие, ако вземем предвид, че в този проектодокумент (Второ всеправославно предсъборно съвещание, 1982 г.) съществуваха предложения за различни решения (брак на овдовели клирици и венчание на отпаднали от монашеския образ монаси), които за щастие бяха отхвърлени. Аналогичен случай имаме и с промяната, която бе приета в проектодокумента за поста още от 1986 г. (Трето всеправославно предсъборно съвещание), така че днес той да приеме днешния си общоприемлив вид.

3.2. За брака – въведение и необходими добавки

Проектодокументът „Тайнството Брак и препятствията за него“ има православно аргументирано въведение. Необходимо е обаче това въведение да се базира допълнително и върху свещените канони за брака чрез препращане към тези от тях, които са утвърдени с Правило 2 на Пето-шестия събор, защото чрез тях бракът се защитава от осветскостяване. Затова се предлагат добавки на някои препратки към тези свещени канони. (Н)

Също така, по причини за вярност към каноничното предание е необходима една добавка (даваме я дебело подчертана) в долната формулировка на същия този & 1.4: „Необходима предпоставка за брака е православната вяра в Иисус Христос – вяра, която са длъжни да приемат женихът и невестата, мъжът и жената“.[12]

3.3. Бракът като път към обòжението (подвижничеството в брака)

Обосноваването на препятствията за брака в свещените канони 53 и 54 на Пето-шестия събор сполучливо се допълва от израза: „... и съгласната с тях църковна практика“. Това обаче не е достатъчно. Препратката към Органичния устав на автокефалните църкви и на съборните им решения не обхваща въпроса в пълнота, ако не се направи препратка и към гореспоменатите свещени канони и последвалите съборни решения на приснопаметните патриарси и тълкуванията на авторитетни канонисти.

Причината за едно пълно, а не откъслечно позоваване на каноничното предание на Православната църква за брака се намира в нуждата да се помогне на православните християни в подвига им за духовно съзряване и обòжение. Защото и православният брак е тайнствено разкриване на Царството Божие. Подвигът на православните християни включва и целомъдрието, което при избора на съпруг има своето особено значение. Процесът при избора на съпруг, както и неговото завършване с православно венчание не е само частно дело, както би се смятало в нашата осветскостена епоха, но църковно дело. Младите Христови членове търсят други Христови членове, за да се свържат „в Христа и в Църквата“, да направят живота си Царство Божие. Това казва и & 1.4 на проектодокумента.

Следователно, като отражение на това самосъзнание се предлага & 2.1 да бъде променен, така че да съхрани непроменен съборният завет на подвижничеството в брака. (О)

Така Светият и велик събор ще помогне на чедата на Църквата да не намаляват подвижническото си самосъзнание и да не се разколебават по пътя към съвършенството, избирайки пристрастно за бракосъчетание лица с все по-малки степени на родство. Без друго такива случаи ще бъдат разглеждани по снизхождение без специално решение на Светия и велик събор за ограничаване на критериите на правила 53 и 54 на Пето-шестия събор, които така или иначе през вековете не са били спазвани точно, но повече с тенденция към строгост (не са съчетавали, например, в брак втори братовчеди, виж: Пидалион).

3.4. Уточняване на термина „двубрачие“

В & 2.2 терминът „двубрачие“ не се употребява в строго каноническия си смисъл. В израза „съгласно православното канонично предание, категорично осъждащо двубрачието и четвъртия брак“, двубрачието се употребява в смисъл, че някой има и втора съпруга преди да е получил развод от първата. С този смисъл думата двубрачие се среща в съвременните речници (виж: Μέγα Ἑλληνικό Λεξικό Φυτράκη) и в този смисъл двубрачието, както и четвъртият брак, категорично се осъждат в проектодокумента. Но в този смисъл подлежи на осъждане също и вторият, и третият, и четвъртият, и всички следващи бракове, докато не се разтрогне първият брак. Полигамията няма място в Църквата.

В каноничното предание понятието за двубрачие е различно.[13] То означава, че някой или поради смърт на съпругата си, или поради изневяра, има вече развод и се жени за втора жена. Този брак „се допуска“, т. е. позволява се от Църквата. И третият брак, когато е по причина на смърт или изневяра на втората съпруга, се приема от Църквата. Но следващият, четвъртият, дори и да са налице предходните причини, т. е. смърт или изневяра, не се разрешава.

По този начин двубрачието в неговия гореспоменат смисъл се допуска от Църквата, т. е. бива прието след съответната епитимия. Правило 4 на св. Василий Велики и Правило 7 на Неокесарийския събор определят как става приемането на двубрачния и на трибрачния (т. е. на второ- и третобрачния – бел. прев.). Св. Теодор Студит по-точно отбелязва: „Известно е, че двубрачието е позволено от светия апостол и чрез него от Христа, но това не е закон, както казва св. Григорий Богослов, а допускане“ (Послание 50).

Следователно, предлагаме да се промени изразът така: „осъждащо такъв, както и четвъртия брак… и т. н.“. (П)

Причината, заради която отбелязваме неканоничната употреба на термина двубрачие в проектодокумента е следната: Ако разберем богословски от канонична гледна точка мястото на двубрачието в Църквата, ние ще сме в състояние по аналогия да схванем и сериозния богословски проблем, който се отнася до венчаването на смесените бракове.

3.5. Смесените бракове и техните богословски проблеми

В & 2.5, за смесените бракове „на православни с инославни“, има два богословски проблема:

а) Смесеният брак няма богословска основа.

Смесеният брак с инославни, пише в проектодокумента, „според каноничната точност не се допуска, тъй като не може да бъде благословен (Правило 72 на Пето-шестия или Трулски събор)“. Защото, както правилно се казва във въведението за брака в проектодокумента, „единението в Христос на мъжа и жената представлява една малка църква или образ на Църквата“. Според св. ап. Павел единението на християнските съпрузи е тайнство в Христос и в Църквата, така че „основата на единството в брака е единството в Христос“ и единението им „чрез благославянето на съпружеската любов от Светия Дух“ да бъде въвеждане „в порядъка на Царството на Пресветата Троица“ (& 1.4). Бракът в Христос като проява на Царството Божие се завършва, когато новобрачните се причастят със светите Тайни на светата Литургия (според древния чин).

Изхождайки от това, че смесеният брак не може да бъде благословен поради гореспоменатите богословски причини, той не съединява съпрузите „в Христос и в Църквата“, нито ги въвежда „в порядъка на Царството Божие на Пресветата Троица“, защото „в порядъка на Царството Божие“ не може да бъде въведен, поне в момента на извършването на смесения брак, инославният член. В какво тогава се състои „снизхождението и човеколюбието“, за които се говори в проектодокумента? В снизхождението (икономѝята) по отношение на православния член. Поради тази причина се предлага промяна в проектодокумента, т. е. да се сложи точка след формулировката, че смесеният брак не се допуска според каноничната точност. Това е канонически правилно. Светият и велик събор трябва да повтори и потвърди каноничното предание. След това в текста може да се упомене, че отношението към смесения брак ще се разглежда по икономѝя (по снизхождение), както определят свещените канони. (Р) 

Икономѝята по отношение на православния член е отделен въпрос, както, разбира се, и улесняването на инославния член за приемането му в Църквата. За последното се говори в Правило 31 на Лаодикийския събор. Ако обаче инославният член не желае да приеме православието, тогава остава икономѝята спрямо православния член според свещените канони.

Условия за смесени бракове са съществували открай време, но този въпрос е бивал разглеждан според свещените канони. От средата на 19 в. поради упадък на църковното съзнание е започнало да се смята като икономѝя самото венчание на смесените бракове.[14] Не трябва обаче да се забравя, че тази практика до ден днешен не е преминала през всеправославно съборно уреждане. Ще бъде добре сега този въпрос да се уреди съгласно със свещените канони. Църквата от векове не е потвърждавала съборно нещо, което е различно от наредбите на вселенските събори. Догматически правилно е Светият и велик събор да не законополага нещо повече от Правило 72 на Пето-шестия събор. Съществуващата практика за смесените бракове трябва временно да остане икономѝя на епископите, без съборът да формулира обвързваща клауза от рода на: „По икономѝя се благославят смесените бракове“. Колкото повече узряваме в пастирско отношение, би могло църковното пастирство (пастирство на обòжението, а не от друг тип) с времето да изцери раните, причинени от богословски необосновани практики в модерния свят на 19 и 20 в. Нека Църквата не се обвързва с подобно всеправославно съборно решение. Смесените бракове са неизбежни, доколкото в хората е налице недостатъчно дълбоко църковно самосъзнание и духовна зрялост.

б) Смесеният брак представлява възприемане на „кръщелното богословие“.

Формулировката в проектодокумента „брак на православни с инославни“ е съвършено неопределена. С кои инославни ще бъде позволен (т. е. според проектодокумента) и с кои няма да е позволен бракът? Кое правило ще е валидно? Ще е позволен само с римокотолиците, антихалкидонците и протестантите, а няма да е позволен с петдесятниците, адвентистите и антитринитарите? И защо такова разграничаване, след като всички те имат антиевангелски догмати и нравственост?

Обаче, макар и да не се говори в проектодокумента, днешната практика е да приемаме смесения брак с „кръстени в името на Светата Троица“, както е видно от пастирски указания на някои православни църкви в страни от Западна Европа. Именно това приемане разкрива, че практиката на смесените бракове, която бива институционализирана с проектодокумента, утвърждава т. нар. „кръщелно богословие“, непознато на отеческото предание и формирано през последните петдесет години чрез богословските диалози.

4

За проектодокумента на Петото всеправославно съвещание „Мисията на Православната църква в съвременния свят“

4.1. Общи бележки

Проектодокументът страда от едно противоречие относно характера на Църквата. В някои от параграфите Църквата се описва правилно в съгласие с нейната природа (нова твар и т. н.), а в други – с едно институционалистко схващане, като светски организъм, който участва в структурите на съвременния свят.

Институционалисткото разбиране за Църквата, създадено под римокатолическо и протестантско влияние, на практика трудно може да се избегне. Съвременният свят действа по начини, които предполагат именно такова разбиране. Обаче Светият и велик събор може да го избегне и по този начин да засвидетелства, че става дума за отклонение от светоотеческото разбиране за Църква. Могат да се използват изрази, които да свидетелстват за един вече наличен и преживяван в Църквата мир, примирение и любов. Наистина тя представлява „елеят и виното за раните на света“, както прекрасно се казва в проектодокумента. Този мир и примирение Църквата „като добър самарянин излива с любов и човеколюбие“ върху раните на света. Светското разбиране за примирение, което има като че благородни мотиви, но не и богословски издържани (т. е. духовно-благодатни) очаквания и стремежи, заплита православните църкви в дейности, които на практика обезмислят посланието на Църквата. И това преплитане бива насърчено от проектодокумента. Поради това са необходими промени.

4.2. За достойнството на човека и за персонализма

Що се отнася до & А.1 за достоинството на човека (не на „човешката личност“, което бе забелязано от митрополита на Навпакт г-н Иеротей и от други, като стана ясно персоналисткото изкривяване на това понятие), трябва да се вземе предвид, че христологичното и христоцентричното съдържание на този параграф губи значението си в следващите параграфи А.2-3. Казва се, че като предпоставка за междухристиянското сътрудничество и междурелигиозното разбирателство относно защитата на достойнството на човека може да послужи „съвместното приемане на висшето достоинство на човешката личност“ (& А.3).

Но доколко е общо учението за човека в Православната църква и в другите християнски църкви и изповедания, които не приемат обòжението по благодат на човека, а още повече в другите религии, които въобще и не са чували за него? Междухристиянските и междурелигиозните усилия за защита достойнството на човека имат за своя предпоставка едно хуманистично (персоналистко, екзистенциално) разбиране за „човешката личност“, но не са в състояние да положат като своя основа духовното знание за човека като „призван от Бога“. Ще постави ли съборът като цел на решенията си светското сътрудничество без ясно описание на своите критерии? Затова предлагаме промяна на & А.2-3. (С)

Предлагаме да бъде променено по-специално персоналистичното (хуманистичното, екзистенциалното) тълкувание на понятието „човешка личност“, което е видно в & Б.1. Общението между хората, дори и благодарение на единството на човешкия род, не отразява безпредпоставъчно „живота в Светата Троица“, а само при условие, че хората са станали Тяло Христово в Православната църква и имат като свой живот „славата“, която Христос е дал на онези, които са станали Негово Тяло, „за да бъдат едно“, както са Лицата на Светата Троица. Ключово в & Б.1 е понятието „общение на божествените Лица“. То има изцяло персоналистки произход, неправославен и трябва да бъде избягнато. (Т)

4.3. За мира и справедливостта

В подзаглавието, което се отнася до мира и справедливостта, е налице объркване на смисловото съдържание. В едни и същи параграфи тези понятия се използват и в техния духовен смисъл, и в техния светски смисъл. Напр. в & В.1 Христовият мир като „зрял плод на съединението на всичко в Него“, мир, който надвишава всеки ум и разбиране и е дар на Светия Дух (Гал. 5:21), се явява също и плод от „органичното единство в Него на човешкия род и на света; на всеобщия характер на принципите на мира, свободата и социалната справедливост и, накрая, на плодотворността на християнската любов между хората и между народите в света“. Излишно е да казваме, че нито историята, нито есхатологичното учение на Църквата говорят за „възтържествуването на земята на всички тези християнски принципи“. Налично остава само пророческото, христологическото измерение на мира (виж Ис. 11:1-9), както и прошенията на Църквата „за мира свише и спасението“ на своите чеда, който е духовното измерение на мира. По-нататък следват и прошенията за „мир на целия свят“, който се измъчва от множество и многообразни разногласия, вражди и битки.

Затова предлагаме ясната и необъркваща употреба на понятията, за да бъде чисто свидетелството на Православната църква. Защото в & В.3-5 е видно смесването на това, което е „мир свише“, с онова, което се преследва чрез междухристиянските и междурелигиозните инициативи. Още повече че на последните се отправят молитви не към Онзи истински Бог, Който е подател на „мира свише“, но към множество различни богове.

Извод

Светият и велик събор се свиква, за да покаже единството на Църквата като вярност на всички епископи и на словесното им стадо към начина на мислене на светите пророци, апостоли и отци: че Православната църква сме „едно тяло и един дух, както сме и призвани към една надежда на нашето звание“ (виж Еф. 4:4).

Съборът ще гласува, евентуално с някакви поправки, подготвените предсъборни текстове. Единството на събора няма да дойде от простото приемане с вишегласие на текстовете. Тези текстове трябва да имат съдържание, което е в съгласие с разума на св. отци.

Някои от текстовете, които ще се предложат за гласуване, имат изцяло догматическо (еклисиологическо) съдържание, а други – пастирско, с догматически предпоставки или последствия.

Предложеният тук меморандум излага догматическите параметри, които определят предсъборните документи и предлага евентуални промени в тях, така че единството в Светия и велик събор да не бъде просто отсъствие на различни (разединяващи) тенденции, но единодушие в това, „в което са вярвали винаги, навсякъде и всички“ по отношение на православната еклисиология.

Нашето време не беше лишено от светии, някои от които и изключителни богослови. Благодатното свидетелство на съвременните светии и „следващото светите отци“ свидетелство на богоносните богослови представляват ориентири, които биха могли да осигурят подпомаганото от Бога единство на Светия и велик събор.

Приложение

Предлагани поправки

1. Към документа „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“

А. (& 1). Православната църква има дълбоко самосъзнание, че само тя от всички християнски църкви и изповедания продължава да бъде едната, свята, съборна и апостолска Църква на Никео-Константинополския Символ на вярата. От това самосъзнание идва нейната грижа да бъде дадено свидетелство за съдържащата се в нея истина и да бъде осъществено възвръщането на всички намиращи се извън нея християни в нейното единство.

Б. (& 2). Православната църква основава своето единство (да бъде една) върху единствеността на богочовешката ипостас на Въплътилия се Господ и Бог и наш Спасител Иисус Христос, Който представлява единствената Глава на едното и единствено Свое тяло, т. е. на Църквата. Единството на членовете на Църквата помежду им, съгласно с архиерейската Господня молитва: „за да бъдат едно, както Ние сме едно“ (Иоан 17:22), има за свой първообраз нерушимото единство на Лицата на Светата Троица. А същностното единство на светите Божии поместни православни църкви се изразява чрез изповядването на една и същата апостолска вяра, чрез апостолското приемство на епископите във вярата и хиротонията („защото единомислието ги прави единопрестолни, а разномислието – разнопрестолни“, според св. Григорий Богослов) и чрез отеческото предание, живяно неумалено в тях и до днес.

В. (& 3). Отговорността на Православната църква за това единство, както и нейната вселенска мисия са изразени от вселенските събори. Те особено подчертават съществуващата неразривна връзка между правата вяра и общението в таинствата, като поради това отсичат от тялото на Църквата непричастните на нейната вяра и нейните таинства  (допълненията се отбелязват в курсив).

Г. (& 4). Православната църква непрестанно се моли за завръщане на всички в нейното единство: „... иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4). Винаги е поддържала диалога с отделените от нея, близки и далечни, поставяйки необходими догматични граници за тяхното безопасно завръщане в нейната апостолска вяра и в пълно общение с нея в единен етос и в единен опит в Светия Дух. Тя се отзовава на съвременното търсене на пътища и начини за възстановяване на единството на вярващите в Христа, като излага своето догматическо учение и канонично предание (решения на вселенски събори и свещени канони) с цел да даде истинско свидетелство за себе си в новите исторически условия.

Д. (& 5). „Трябва да се основават“, вместо простото „основават се“.

& 6. Според онтологичната природа на Църквата нейното единство не е възможно да бъде нарушено. Православната църква констатира историческото съществуване на инославни християнски църкви и изповедания, които не са в общение с нея, и вярва, че отношенията ѝ с тях трябва да се основават на ясна православна богословска и канонична основа.  При това условие тя е положително предразположена към богословски диалог с тях, бидейки убедена, че чрез диалога дава силно свидетелство за пълнотата на истината в Христа и за своите духовни съкровища към онези извън нея, имайки обективна цел да подготви пътя, който води към единство между тях и едната, свята, съборна и апостолска, т. е. Православната църква. В случай, че някой диалог не дава резултат, Православната църква поставя край на диалога според евангелското увещание (Тит. 3:10-11).

& 7. Само в гореизложения смисъл всички поместни свети православни църкви трябва  да участват в междухристиянски диалози, „за да не причиним някоя спънка на Христовото благовестие“ (1 Кор. 9:12).

Е. (& 8) … обаче разбира тези препятствия, които лежат на пътя към разбирането на Преданието на Църквата…

Ж. (& 9-15). Въпроси, които се отнасят до методологията на междухристиянските отношения, ще бъдат подложени на преоценка след приемането на решенията от Светия и велик събор.

З. (& 16-19). Досегашните отношения на православните църкви със ССЦ се прекратяват, тъй като еклисиологичната рамка на извършваното в него междухристиянско сътрудничество няма за цел единството на християните в православната вяра и в Църквата, но целѝ съвместното съществуване, взаимната толерантност и сътрудничеството между християнските църкви и изповедания.

И. (& 20). Приемането на идващите в лоното на Православната църква от другите християнски църкви и изповедания се определя винаги въз основа на каноничните критерии на вече оформената църковна традиция (Правило 7 на Втория вселенски събор и Правило 95 на Пето-шестия вселенски събор).

К. (& 21). Православната църква с особен интерес следи богословската продукция на междухристиянските органи-комисии, но поддържа резервирана позиция относно техните главни по значимост богословски изводи.

Л. (& 23). Православната църква развива междухристиянски богословски диалог с любов Христова в истината, т. е. приканва тези, които са извън Нея, към единство в православната вяра и към истинско опитно богообщение, показвайки на съвременния свят идеалния образец на новия човек в Христа“.

М. Молим се Господ да изпълни нашата надежда за възвръщането на всички в едната, света, съборна и апостолска Църква, нашата Православна църква, за да „бъде едно стадо и един Пастир“ (Иоан 10:16).  

2. Към документа „Тайнството Брак и препятствията за него“

Н. (& 1.4). При това основата на единството в брака е единството в Христа, та чрез благословението на съпружеската любов от Светия Дух съпружеската двойка да има възможност да отразява любовта на Христос и на Църквата като тайнство на Царството Божие, на вечния живот на човека в любовта Божия. В съхраняването на тази перспектива на брака в Христа съдейства и богатата канонична традиция за брака (правила 10 и 31 на Лаодикииския събор, Правило 7 на Неокесарийския събор, Правило 14 на Четвъртия вселенски събор, Правило 4 на св. Василий Велики, и основно Правило 72 на Шестия вселенски събор, както и изяснителните обяснения на бележитите канононисти).

О. (& 2.1). „Във връзка с препятствията за встъпване в брак поради кръвно, съребрено, осиновително или духовно родство важи предвиденото от свещените правила (53 и 54 на Пето-шестия вселенски събор) и съгласната с тях църковна практика, която е била съхранена през вековете чрез съответните свещени канони, съборните решения на приснопаметните патриарси и чрез тълкуванията на бележитите канонисти, и да се вземе под внимание съгласната с тях съвременна практика на автокефалните църкви.

П. (& 2.2). Неокончателно разтрогнат или анулиран брак, както и наличие на предишен трети брак са абсолютни препятствия за сключване на брак съгласно православното канонично предание, което категорично осъжда такъв (т. е. неокончателно разтрогнат или анулиран – бел. прев.), както и четвъртия брак.

Р. (& 2.5). Бракът на православни с инославни според каноничната точност (Правило 72 на Пето-шестия вселенски или Трулски събор) не се допуска, тъй като не може да бъде благословен. Обаче към него се похожда според случая съгласно с определенията на свещените канони  и при изричното условие децата от този брак да бъдат кръстени и възпитани в Православната църква.

3. Към документа „Мисията на Православната църква в съвременния свят“

С. (& А.2). Върху тази основа е необходимо да се провъзгласи във всички посоки, че защитата  на човешкото достойнство, а също и на благото на мира, не бива осигурявана без това освещаване, сиреч без обòжаващия подвиг в православната вяра и Църква и съединяването с Бога в Христа Иисуса, от което миротворческите усилия придобиват богоугодна насока. Православната църква се явява в света като постоянно свидетелство на далечни и близки за това, че единствено в нея се съхранява тази надежда.

& А.3. Условие за сътрудничество между православни представители с други междудържавни, междухристиянски и междурелигиозни лица и организации представлява непоклатимата позиция на Православната църква, че преодоляването на фанатизма, сближаването между народите и установяването на свободата и мира в света заради човешкото благо, независимо от расата и религията, не трябва да предпоставя или да води към синкретизъм, т. е. усвояването и приемането на методи, които са несъвместими с догматическите и каноничните принципи на Православната църква.

Т. (& Б.1). Един от висшите Божии дарове към човека като конкретен носител на образа на Троичния  Бог и призван към „подобието“, а също и като общност от личности, е дарът на свободата. „Създалият отначало човека, го е оставил свободен и самовластен, спазващ само закона на заповедта“ (св. Григорий Богослов, Слово 14, За любовта към бедните, 25 – PG 35, 892Α). Свободата прави човека способен да напредва в духовното съвършенство, но същевременно съдържа в себе си опасността от непослушанието, от автономизиране спрямо Бога и чрез това – от падение, от което и произлизат трагичните последствия на злото в света.

Превод: Зографска св. обител