През изминалата седмица станахме свидетели на един парадокс, който, убеден съм, почти всички усетихме. Този парадокс обаче не бива да остане просто усетен, тъй като трябва да се усвои като урок (най-вече от онези, на които всъщност бе тайнствено преподаден).
Защото дайте си сметка: към 12 март (вторник) възмущението на църковния народ у нас достигна критични размери. За първи път пред Синодалната палата, за да го демонстрират, се събраха не просто десетките засегнати от неблагообразията около избора на нов Сливенски митрополит свещеници и миряни от тази епархия, но стотици – видях ги с очите си – възмутени от прозрачно-властолюбивите „игри“ с т. нар. „синодална наредба“. Наредбата, отнемаща правото, записано в устава на БПЦ, на свещеници и миряни да избират за в бъдеще своите духовни предстоятели и концентрираща го в ръцете на дузината митрополити с абсолютно неприкритата цел да улеснят борбите си за власт. Борби между станалите очевидни за целия църковен народ „партии“ на този и на онзи, очакващи с все по нервно нетърпение (предизвестената от месеци) кончина на патриарх Неофит, за чието изцеление междувременно се молеха на всяка литургия. Тази преминала почти всички граници на приличието подготовка за предстоящия сблъсък за бялото патриаршеско було буквално капсулира синодалните архиереи в корпорацията им, отчужди ги до степен дори вече да не усещат това, от всички онези, на които би следвало да са духовни предстоятели – отци (т. е. бащи). На 12 март, вторник, това тяхно мотивирано от борбата за власт отчуждаване от църковния народ доведе до ответно, безпрецедентно (усетих го абсолютно ясно) отчуждаване и на църковния народ от архиереите му. Избиващата буквално на повърхността жажда за власт, от която – всички си даваха сметка за това – бяха мотивирани и касирането на избора в Сливенска епархия (защото бе много важно „чий“ кандидат ще я оглави), и приемането на злополучната „наредба“ – бе на път да породи не административен, но дълбинен духовен разкол в църковното ни тяло.[1]