Щрихи от антисъборната пропаганда

Да, но те не само всичките бяха призовани на Събора, ами и – което е още по-решаващо – само преди пет месеца (през януари 2016 г.), в лицето на своите предстоятели, на Синаксиса в Шамбези, приеха тържествено както темите (дневния ред) на Събора, така и датата на неговото откриване и неговия регламент. С две думи: най-официално и отговорно отвърнаха на съборния призив, взеха всеправославно (в най-формалния смисъл на понятието) решение за провеждането му. Това всеправославно тяхно решение (повтарям – на всички предстоятели на поместните автокефалии, включително на Българската, Грузинската, Антиохийската и Руската) не може да бъде отменено – както резонно е заявил на Събора архиеп. Йов – „от никоя църковна институция“, защото и не съществува институция над всеправославно съборната. А това вече означава, че събралите се на о-в Крит представители на (цели) десет православни поместни църкви са – към днешна дата – Всеправославен събор, на който чисто и просто четири от призованите на него и официално приелите през януари дневния му ред не са се явили, отклонили са се т. е. – пак към днешна дата – от вселенското съборно единство на Православната Църква. За това отклоняване на поканата и отричане от поетия ангажимент, БПЦ, спомняме си, обяви едва петнадесет дни преди откриването на Събора, Антиохийската и Грузинската патриаршии – десет дни преди него, а Руската, позовавайки се на тях, буквално 3-4 дни преди Петдесетница.

Да, утвърждавам след С. Брюн с пълна убеденост и аз: един събор е Всеправославен, ако на него са призовани (поканени) всички, имащи канонично право да са негови членове, и е още повече Всеправославен, ако участие в него са приели и заявили всички поканени. Неявяването на някои от поканените и още повече - поелите ангажимента да дойдат на Събора не прави този Събор „съборче“, „епископска конференция“ и т. н. (както остроумничи про-Московската пропаганда), а единствено прави неявилите се на него отклоняващи се от вселенското единство на Църквата.

Впрочем, на всеки що-годе запознат с историята й от епохата на Вселенските събори е известно, че точно така са били трактувани подобни случаи през онези образцови за Църквата векове.

С две думи: Съборът в Крит е Всеправославен, защото на него по принцип са поканени всички и продължава да е Всеправославен и днес, в момента, в който се провежда от представителите на цели десет от четиринадесетте автокефалии и в отсъствието на само четири от неявилите се и нарушили с това ангажимента си поместни църкви. Толкоз.

Всеправославният събор не е Всеправославен, „щом нас ни няма“ - това иска да внуши с „опорната точка“ руската противосъборна пропаганда. И да, тя нямаше да е пропаганда, а оправдана теза, ако Руската църква не беше поканена на Събора, бидейки православна. Но тя не просто беше поканена, но в предварителен порядък наложи (по признанието на цитирания миналия път митроп. Иларион Алфеев) за него и своя регламент и своя дневен ред. След това не отиде, привличайки Българската, Антиохийската и Грузинската църкви и на това основание го обяви за не-Всеправославен.

Но ако „всеправославността“ зависеше от явяването или неявяването на една или друга от призованите на Събор църкви, не е ли очевидно, че всеправославността щеше да зависи от произвола на автокефалиите, които именно биха я позволявали или опразвали по своя воля или каприз. Истината на Православието е напълно противоположната: всеправославността (Едната, свята, съборна и апостолска Църква) е първична реалност спрямо всички, които от своите места и „юрисдикционни територии“ се събират около единия „пренебесен и мислен“ Христов Жертвеник, както се изповядва в Литургията. И ето, вътре в нея, в тази „Една, свята, съборна и апостолска Църква“ на определени множества от нея е дадено (и пак от всеправославното единство) да се само-оглавяват (да имат авто-кефалия) в определена територия. Ето защо всеправославността никак не се нарушава от това, че една или друга (пък дори и цели четири) автокефалии се отклоняват от единството. Тогава те чисто и просто отпадат от всеправославността, отделят се от нея, а тя си остава все същата, макар и с по-тесен земен обем.

Като безпомощна вариация на тази първа опорна точка в дните, непосредствено предшестващи откриването на Събора, беше опитано и пропагандното му неглижиране като събор (само) на „гръко-Православието“, в противовес на „славяно-Православието“, което го „бойкотирало“ (разделение, експлоатирано от Русия още в по-миналия век, в рамките на идеологията на панславизма като геополитическо оръжие на Москва). Само че на Събора се явява и Румънската (не-гръкоезична) патриаршия, а това „разваля схемата“. За да я „закърпи“, известният Андрей Кураев произведе монструозното разделение на „ромейско“ и „славянско“ Православие. Румъците, божем, също както „гърците“ се имали за приемници на „ромеите“, римляните, и като такива се събрали заедно в отделност от „славяните“.

Тази вариация като цяло можеше да се тиражира обаче само до момента, до който Москва се надяваше – както се оказа напразно, че Сръбската църква ще продължи да настоява, Съборът „да се отложи“ и няма да иде на него, а пък и без това зависимите от РПЦ Чешка и Словашка и Полска православни църкви ще последват „славяните“. Е, не стана. Съборът днес е и „гръцки“ и „ромейски“ и „славянски“ и, въобще – както си и беше обявен – Всеправославен, на който не се явиха четири от призованите църкви и които затова могат спокойно да бъдат наречени схизматичната (по отношение на вселенското Православие) „църковна империя на Москва“. За огромно съжаление БПЦ попадна в тази схизматична част.

Втората и (вече) съвсем безумна „опорна точка“, имаща за цел не просто да неглижира, но и да „демонизира“ Събора в Крит, прозвуча в последните дни от страниците на един от Малофеевите сайтове orthodoxy.ru[2] (и бе преведена на български в друг проруски наш „електронен вестник“)[3].

Реагирайки на направеното от определени архиереи на Събора предложение той да започне да се свиква регулярно на четири или поне на седем години веднъж, за да свикнат поместните църкви да живеят вселенски църковен живот (какъвто безспорно фатално са отвикнали да живеят), споменатият български „електронен вестник“ ни поразява със следния превод на заглавието: „Всеправославният събор иска да сложи ръка на всички (подразбира се – поместни – б. м.) църкви“.

Заглавието е богословски абсурдно отвсякъде. Да кажеш, че „всеправославният“ събор, т. е. Съборът на Православна-та Църква искал „да сложи ръка“ на всички поместни църкви; да заявиш, че това е нещо ужасно, означава отново да кажеш, че поместните църкви стоят над „Едната, Свята, съборна и апостолска Църква“, която всеки православен изповядва в Символа на вярата; и затова и тази последната не може да „слага ръка“ над „свещената“ им автокефалия.

Превръщането на Всеправославния събор в регулярна „постояннодействаща структура“, казва ни се в тази бездарна статия, щяло да представлява някакво „наднационално министерство по делата на Православието, което, тълкувайки фалшиво (това се заявява като ясно от само себе си – б. м.) църковните канони, ще претендира да управлява поместните църкви, намесвайки се в делата им. Следователно – така излиза от пропагандното писание – Църквата (и църквите) по определение, по правило, по норма са си „национални“, а „над-националният“ Всеправославен събор е някаква „девиация“, която би могла да се приеме като прецедентна реалност само ако е „консенсусно“ договорено (според наложения от Московската патриаршия регламент) събрание на национално-църковните събрания – автокефалиите, но в никакъв случай като нещо регулярно, защото тогава такъв Събор би могъл да се „намесва в делата на поместните“ национални църкви.

Много ми се ще да чуя коментара на „стриктно-православните“ богословстващи публицисти по този граничещ с открито изповядване на ереста на етнофилетизма абсурд. Помнят ли те, че въобще Църквата (като такава) е над-национална, че в нея „няма вече юдеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Гал. 3:28, вж. и Кол. 3:11), че тя е създадена, като „Бог изпървом посети езичниците (ἔθνη  – букв. „народите“), за да си създаде от тях народ (λαός – букв. „Божий народ“) на Свое име“ (Деян. 15:14) и че отпадането от нейната над-националност (под предлог на защита на автокефалността на юрисдикцията й) е равно на отпадане от λαὸς τοῦ Θεοῦ (т. е. собствено от Божия народ, от Църквата) обратно в съвкупността от ἔθνη  (сиреч в съвкупността от „езичниците“)? Всеправославният събор въобще не е „наднационално министерство за управляване на поместните църкви“, а събраност на Тялото на Църква-та, на което „поместните“ (национални) църкви са „членове“, само ако (и докато продължават да) са членове на това Тяло.

Да се клейми по-нататък Всеправославният събор (регулярно събиращ се на четири или седем години) като някакъв „източен Ватикан“, стоящ над автокефалиите, е безумие още и затова, защото за разлика от „западния“ (собствено) Ватикан, той не е единолична (или единолично оглавявана) корпорация, а Тяло на равноправни и равночестни църкви. „Източен Ватикан“, в който се събират цели десет от поместните православни църкви (защото за яд на Москва толкова се събраха в Крит) и на който се противопоставят само четири (колкото и „древни“ и „големи“ да са те), в името на приетата за ултимативна ценност тяхна автокефалия – не е ли това абсурдно?

Да се утвърждава това, именно е близко до ерес и тя би следвало да се нарече не „източен папизъм“, а – като по-нататъшно развитие на етнофилетизма от края на 19 в. – „автокефализъм“.

Но за това по-подробно може би следващия път.