Точно днес, на 4-ти август, се навършват 12 години от смъртта на митрополит Антоний Сурожски. Случайно или не преди няколко дни посегнах към първата негова книга, издадена на български език – ”Началото на молитвата” от издателство „Омофор”. Това е една тънка книжчица, малко повече от 70 страници. Издадена е през 2004 г., но преводачите са работили над текста през 2003 г., докато той е бил още сред нас, а ние не знаехме нищо за него, не бяхме чували дори името му. Толкова е тъжно като си помисля, че сме могли да се срещнем и да разговаряме с него лично, да усетим топлотата на сърцето му. Защото хора като него рядко се срещат в днешния свят на духовна опустошеност, духовна подмяна и пустословие.
В началото на книжката има интервю с митрополит Антоний, в което той разказва за удивителния си живот, като започва от най-ранното си детство – искрено, спонтанно, дълбоко, смислено, очароващо интервю. Отбелязвах си и подчертавах почти всичко в него, защото искам да го запомня и да го помня винаги. Но от цялото доста дълго интервю ме порази най-много следния момент. На въпроса „ Кога станахте християнин, имаше ли някакъв определен повратен момент?”, митрополит Антоний отговаря: „Това стана на няколко етапа. До около 15 годишна възраст бях невярващ и бях настроен много войнствено спрямо Църквата. Не признавах никакъв Бог, не се интересувах и ненавиждах всичко, свързано с Бога.” Един ден в гимназията на Андрей Блум [1] идва свещеник, който да изнесе лекция пред учениците за християнската вяра. Андрей отива там заради настояването на един от ръководителите си без намерение да слуша. Но без да иска, наостря уши. ”…Пред очите ми се обрисува една крайно отблъскваща картина на Христос и християнството. Щом лекцията свърши, се втурнах към къщи с намерение да проверя дали това, което беше казала свещеникът, е истина. Попитах майка си има ли Евангелие, защото исках да видя дали там ще се потвърди чудовищното впечатление, което беседата беше оставила у мен. Не очаквах нищо добро от четенето, затова преброих главите на четирите Евангелия, за да прочета най-краткото, без да си губя времето напразно. И започнах да чета Евангелието от Марк.
Докато четях началото на Евангелието, някъде преди трета глава изведнъж осъзнах, че от другата страна на бюрото има някой. И убеждението, че там стои самият Христос беше толкова силно, че оттогава никога не ме е напускало. Това беше истинският повратен момент. След като Христос беше жив и бях усетил присъствието Му, можех да бъда сигурен, че това, което се разказва в Евангелието за Възкресението и за Галилейския пророк, е истина… Невъзможното събитие на Възкресението за мен беше по-сигурно от който и да е исторически факт. На историята трябваше да се доверявам, а за Възкресението знаех, че е истина”.
Признавам, че прочетеното ме порази. Защото с мен също се беше случило нещо подобно. Не смеех да го разказвам от някакво неясно смущение, от притеснението, че подобни неща не бива да се разказват – за да не „изпаднеш в прелест”, за да не съблазниш, за да не проявиш самомнение, самочувствие или да не те вземат за отнесен, неадекватен, смахнат и т.н. Но ето, след като прочетох простите и ясни думи на митрополит Антоний, вече искам да го разкажа, защото то е част от свидетелството за нашата вяра.
До трийстата си година четях редовно в Народната библиотека. Всъщност почти всички от моето поколение четяхме в Народната библиотека, защото достъпът до книгите преди 89-та година беше ограничен и общо взето трудно достъпен. Да се сдобиеш с желана от теб книга беше нещо като приключение, в зависимост от случайностите и услужливостта на библиотечните работници късметът ти се усмихваше или пък те отминаваше. И така – чаках в просторната читалня поръчаната книга, отдавна не си спомням коя. И вместо нея пристигна – „Нашата вяра”. Отново проверих сигнатурата, отново написах бележката, автора, заглавието на желаната книга и отново започнах да чакам. „Нашата вяра” стоеше на масата пред мен. От отегчение я отворих, започнах да прелиствам, после се зачетох внимателно, после… трудно е да се опише и е трудно да се изрече, но да, до мен имаше Някой, за Когото се разказваше в книгата. Чувството за топлота и приятелство, и безкрайна радост. Чувството, че всичко прочетено, е истина. „Нашата вяра” представлява преразказ и тълкование на Евангелието, написана е просто, искрено и увлекателно. За пръв път попадах на такава книга. Сега като се замисля, истинско чудо е, че служителката от библиотеката обърка книгите и ми донесе точно „Нашата вяра”. В онези времена религиозните книги бяха толкова малко, а и се съхраняваха в отделен фонд, непозволен и недостъпен за обикновените читатели. Необяснимо е, че една неволна грешка на служителката или пък моя при написването на сигнатурата, направи така, че книгата сама да дойде при мен. Аз никога не бих я потърсила, защото изобщо не знаех, нито пък съм проявявала интерес към подобна литература. А и тези книги не фигурираха в официалните каталози на библиотеките. И „Нашата вяра” сама дойде при мен и ме накара да я разгърна. И да усетя радостта от Неговото присъствие.
Днес мога да повтаря от личен опит думите на Антоний Сурожски: невъзможното събитие на Възкресението за мен беше по-сигурно от който и да е исторически факт.
Това беше много, много преди 89-та година. Удивителната случка в библиотеката остави дълбок отпечатък в съзнанието ми. Но нямаше с кого да споделя случилото се, защото в онова време за Христос и за Църквата никой не говореше. Имаше идеологическа желязна завеса и вътре в комунистическата държава. По закон имаше свобода на вярата, но ограниченията, цензурата, забраните, репресиите правеха тази свобода фиктивна и лицемерна, както всичко в тогавашната система. Поради това моите лутания не приключиха след моята първа среща с Христос. Но и отпечатъкът в сърцето ми от първата ми среща с Него не се заличи през годините.
И ето – днес Христос пак направи така, че да взема в ръце тази книжка на митрополит Антоний Сурожски, издадена преди повече от десет години, да се зачета в нея точно преди годишнината от смъртта на този вдъхновен Божий служител, да преживея отново отдавнашната, но незабравена случка в библиотеката и да намеря сили да споделя моето преживяване.
И днес, в памет на този удивителен човек, който съвсем доскоро живя на нашата земя, искам да завърша разказа си с още едно поразяващо негово откровение от същото интервю: „Денят, в който Бог отсъства, когато мълчи – това е началото на молитвата. Не когато имаме да кажем много неща, а когато се обърнем към Бога с думите: „Не мога да живея без Теб, защо си толкова жесток, защо мълчиш?” Това познание, което или трябва да намерим, или да умрем – то ни кара да проникнем до мястото, където ще се озовем в Присъствието. Ако се вслушаме в това, което сърцата ни знаят за любовта и копнежа, и не се уплашим от отчаянието, ще открием, че победата винаги е неговата друга страна.”
Източник: Култура.bg
[1] Светското му име. При монашеското си пострижение приема името Антоний в чест на преподобни Антоний Киево-Печерски.
