Злорадство.
Така се нарича една черта, която много презирам и ме е много срам от нея. Чета коментарите и слушам разговорите в големия град примерно за Гърция. И в 90 процента долавям злорадство.
„Ха така – ама ей сега ще си платят сметката. Щото те са яли и пили (повече от три десетилетия, което безспорно си е постижение) на вересия, а ние не сме“.
Понякога се чудя, включително и на мислите, които си позволявам да споделям тук... Дали има изобщо някакъв смисъл.
Защото проповедта не е дума. Милосърдието не е автотренинг или йога, или някаква завъртяна философска бръщолевина на Дънов.
Какво повече да добавиш?
Докато сме такива, сме толкова далече от това, което трябва, че си нямаме представа. Още не сме прочели дори А и Б. Какво означава да злорадстваш, да нямаш любов към брата, независимо дали го е ударил рак, земетресение или спестяванията му са изгорели?
Видях някаква „християнска“ фейсбук-дискусия (не за Гърция), в която се замеряха с цитати на Шмеман като с торбички, пълни с гной... Абе с нещо кофти.
Щури деца, добарали някаква книга, която очевидно е неподходяща за възрастта им. Не деца дори – бебета.
Какво могат да направят с нея – най-много да я скъсат или да изрисуват мустаци на главните герои.
Да, Европата може да ни налее милиони – сигурен съм, че вече никой не знае колко – да вдигаме нови църкви. Точно както саудитците наливат за нови джамии. Европа може да ни удави в пари, за да реставрираме старите си манастири, да почнат те да развиват земеделие и пр. Това, което Европа не може никога да направи за нас, е новите ни храмове да се напълнят с хора. Особено с такива, които знаят, защо са там. Европа не може да ни помогне да не ръсим със захар – просто нямат такъв грант. Ако поискаме, може да ни даде пари за захар. Но пак ние оставаме идиотите.
Европа не може да ни настани в манастирите монаси, особено такива, които знаят, защо са там – да генерират молитви, а не сеири.
Това не го може никой.
Неслучайно по света има всякакви видове монаси: едни събират очите на туристите, като ритат шамари с крак, други танцуват в някакви тв риалита или се въртят около оста си, докато изтрещят тотално. А православните монаси плачат денонощно. За своите и за нашите грехове. Отстрани изглежда доста горестна участ, но не е.
Какво означава за нас да легнеш с жената на брата си? Не е ли всеки брат? Ами не е ли същото като да плюскаш, да пиеш на вересия и да викаш „ясу-у!“, докато някой някъде бъхти за тебе? Паднало ти, направил си го – така се оправдаваме, ако ставаше въпрос за нас.
Затова казвам, че не сме научили А и Б. Защото не мисля, че българската криза е по-малко катастрофална от чиято и да е друга – добросъседска, вражеска или комплексарска, или исторически обоснована криза.
Източник: Клуб Z
