През януари бе приет за първо четене законът за предучилищното и училищното образование. Многото спорове за промени в НПК, ГПК, свързани с желание за промени в съда – доколко те са успешни, това е друг въпрос – оставиха в сянка от обществен разговор този проектозакон.
Но този закон е не по-малко важен, защото от него зависи образованието на нашите деца, а това е съдбата на всяко едно от тях.
Няма да коментирам въпросите, които законът решава добре. Но ще се спра на една болка, която съпътства и образованието, и обществото от години. Тя е трябва ли да се учи като задължителен предмет вероучението в училище, или не?
Правилният отговор на този въпрос може да се получи само като се отговори на други въпроси: полезно ли е за нашите деца да имат култура, свързана с християнската религия? Научавайки богатството на историята на християнството, ако те станат християни, това добре ли е за тях?
Отговорът е категорично да.
Повишаването на общата и човешка култура на нашите деца, съчетано с познанството на християнските ценности, е част от добруването на един народ.
В моята интензивна практика като адвокат по тежки наказателни дела не съм срещал убеден християнин, който да прави престъпление.
Библейските правила в 10-те Божи заповеди са основа на такива уникални морални ценности, които биха направили живота на всеки човек разумен и полезен за хората.
Такъв пример е самоубийството. В християнската религия то се третира като най-тежък грях, защото само Господ дава живота и само Господ го взема.
Простият анализ на правилото може да ни даде отговор на един въпрос – кого уврежда самоубиецът. Обществото или себе си. Отговорът е и обществото, и себе си.
Този смъртен грях, който може да се внуши в съзнанието на детето, във всички случаи ще го предпази от подобни мисли, не дай Боже, и действия. Знае се, че самоубиецът няма право на християнско погребение.
Мъдростта и великолепието на християнската религия, нейната доброта и любов към ближния имат място в съзнанието на децата, разбира се, и на възрастните. Това ще направи и децата ни мъдри и човечни, а хората единни.
Няма да навлизам в детайли на отделните текстове в проектозакона. Ще спомена само чл. 74 и 75 от закона. Там е записано, че
може в учебния план да се включи предметът религия
Това означава, че може и да не се включи – зависи от ръководството на училището.
На практика осигуряването на учители по вероучение затруднява винаги ръководствата на училищата. Когато в закона е записано, че те може и да не го включат в учебния план, това означава, че те няма да го включат.
Аргументът, че няма преподаватели, е некоректен. Всеки православен свещеник, който е завършил духовната семинария, може да бъде преподавател по вероучение.
Конституцията определя, че основната религия в България е православната. Тази конституционна норма има пряко действие, т. е. тя е задължителна. Липсата на вероучение в училищата може да постави въпроса дали този закон не е противоконституционен с тези текстове.
Тезата, че България като демократична държава дава възможност да се изповядват и други религии, не противоречи на необходимостта да се изучава в училище вероучение.
Това трябва да става от първи поне до седми клас включително – времето, когато се набират знанията, когато се създават човешката култура и нравствените ценности.
Всеки ученик, който иска да изучава друга религия, няма пречка
да я изучава. Задължителното вероучение не изключва възможността децата, които желаят, да изучават ислям, хиндуизъм, юдаизъм, конфуцианство.
Аргументът, че това може да противопостави децата в училище, е аргумент на невежите. По-човеколюбива и толерантна религия от християнството няма. Много важно е да се знае, че сега в училищата, където се изучава вероучение, агресията на децата е сведена до минимум в сравнение с останалите училища.
Целият православен клир години наред желае вероучението да влезе в училищата. Естествено, стилът на клира е стил на разум и убеждение.
Източник: в-к „24 часа”
