Кресту Твоему покланяемся, Владыко, и святое воскресение Твое славим
Пеем този тропар на Неделя кръстопоклонна по няколко пъти един след друг бавно, настоятелно, отдадено, почти като в унес. Повтаряме и повтаряме простите думи: На Твоя Кръст се покланяме, Владико, и светото Твое възкресение славим. Прекръстваме се, покланяме се и подхващаме отново протяжната, настоятелна, кротка мелодия, която извира от гласа на църковния хор, но също и от гласа на сърцето ни: при Кръста сме, в подножието, при Страданията, там, където думите изгубват силата си; там, където остава само болката, страданието и състраданието, сълзите; там, където можем само да стоим, да се прекръстваме, да се покланяме.
Казват, че Кръстопоклонна неделя е по средата на поста, защото така, като застанем в подножието на Кръста, се сдобиваме с нови сили да продължим пътя си през св. Четиридесетница. Защото тя е кръстен път, а кръстният път не е лек. Когато Иисус носи Кръста Си към Голгота, няколко пъти пада под тежестта му. А колко по-слаби и немощни сме ние! От своя жив опит Църквата знае, че сме се изтощили дотук, че духът на унинието и празнотата са стопили силите ни, че могат да ни превземат и омаломощят.
През тези едновременно благодатни и тежки дни ние най-ясно осъзнаваме, че всеки носи своя си кръст, най-дълбоко и честно ние се вглеждаме в този кръст. И, разбира се, най-много от всичко търсим смисъла му.
И може би смисълът му е този – да действа като някакъв благодатен вид противотежест на нашата привързаност към света. Нашата човешка, алчна, ненаситна, егоистична, унизителна привързаност към света. Колкото повече живеем, толкова повече се срастваме със света, потъваме в него и той в нас, обвързваме се, оплитаме се като подпочвени коренища на вековни дървета. А е имало благословено време – и е имало неземни мигове в нас самите, когато сме били не дотам подвластни на тази власт на света, когато не сме били така мъчително сраснати с него. Когато е можело с някаква неизказана лекота да се завърнем в себе си, да замлъкнем в себе си и да кажем нещо подобно на думите „всичко е предизвикано от Тебе, Господи, да бъде Твоята воля в мене!“. И да продължим по пътя си с Неговата воля в нас, да продължим стъпка по стъпка, крачка след крачка, ден след ден и нощ след нощ по своя си единствен път, който едвам сме напипвали в тъмното, в най-тъмното, да продължим в мрака само с тази мисъл, само с тази интуиция в душата си: да бъде Твоята воля в мене, Господи.
Как сме успявали да преминем отрязъка от пътя си, облегнати единствено на този бял бастун? Как сме успявали да вървим по самия ръб на пропастта и да не се спънем, и да не се сгромолясаме? Как сме стояли като псалмопевеца, с отворени очи в постелята си нощем, и сме размишлявали за улеите на съдбата си и за Божиите повели в нея? Мисля си, че сме успявали благодарение единствено на тази толкова крехка, почти неизречима, невидима, неуловима интуиция: да бъде Твоята воля в мене, Господи!
А това означава: да нося благодатно кръста, който си ми дал, Господи. Да не се страхувам от него, да не го приемам като наказание, като изтезание, като садизъм, като тежест, като безсмислие. Да виждам смисъла на Кръста, Господи, да нося смисъла му.
Защото нашият кръст е Христовият Кръст. Неговият Кръст, но даден ни по нашите сили, по-точно по нашето безсилие.
Защото няма как да бъдем Христови, ако не споделим Христовия Кръст. Така, както Христос по-напред сподели нашето бреме. Сподели го, като го пое върху Своите плещи. Кръстът, който Той понесе, всъщност е товарът на нашите грехове. Той го пое и понесе вместо нас – заради нашето коравосърдечие, заради нашето непослушание, заради нашето неразумие. Като пое на плещите Си нашето бреме, Христос го направи леко. Затова, когато следваме по Неговите стъпки и носим смирено кръста си, игото Му е благо и бремето Му – леко.
И ако ние решим вместо Неговото иго да носим своето его, то ще се окаже много по-тежко и смазващо. Въпреки че видът му е привлекателен и прелъстителен. Въпреки че не е кръст. Но именно защото не е кръст, е много по-изнурително бреме.
Да носим кръста си означава да вървим през живота с Бога. А ако вървим без Бога, вървим през пустиня. Колко уместни са тук думите на Маргьорит Дюрас: „Липсва ти Бог. Нищо не може да отмени празнотата, която си открил някога в юношеството си. Алкохолът е създаден, за да ти помогне да понасяш вакуума на Вселената, люлеенето на планетите, невъзмутимото им кръжене в пространството, безмълвното им равнодушие към болката ти“.
Тъжни, жестоки и верни думи. Без Бога Вселената е пустиня, която ни убива с невъзмутимото си безмълвно равнодушие. Само Бог е жив във Вселената. И Бог стана човек, за да сподели бремето на човешката самота, на човешката немощ, на греха, на безнадеждността, на безизходността, на смъртта. Даде ни надежда, изход и живот. Ето защо, като се покланяме на Кръста, прославяме Възкресението. Преживяваме Кръста и Възкресението като едно цяло, като двуединство. В Кръста разпознаваме страдащата любов. Пределът на любовта.
И тогава с нежност, с кротост, като в унес и от нашите устни се изтръгват думите и мелодията на този удивителен тропар: Кресту Твоему покланяемся, Владыко, и святое воскресение Твое славим.
* Източник: „Култура.бг“ (бел. ред.).
