Войната в Украйна и участието на Русия в нея изправи Православната църква в двете държави в нова и непозната ситуация. Руски анализатори отбелязват сдържаната позиция на Московската патриаршия по този въпрос и недостатъчно активната й, от гледна точка на държавната власт, подкрепа за руската позиция за анексията на Крим. Московска патриаршия засега отказва да промени юрисдикционните граници на присъдинената област, която остава под управлението на Украинската православна църква. За религиозния характер на московската пропаганда, обобщена в неотдавнашното слово на Руския президент Путин пред Федералното събрание на РФ, разсъждава протод. Андрей (Кураев) в настоящата статия.
Откъс от посланието на президента Путин към Федералното събрание на Руската федерация:
„Случи се историческо възсъединяване на Крим и Севастопол с Русия. За нашата страна, за нашия народ това събитие има огромно значение. Защото в Крим живеят наши хора и самата територия е стратегически важна, защото именно тук се намира духовният източник на формирането на многоликата, но монолитна руска нация и централизирана Руска държава. Понеже именно тук, в Крим, в древния Херсон или, както го наричали неговите руски летописци, Корсун, е приел кръщение княз Владимир, а след това е кръстил и цяла Русия. И именно на тази духовна почва нашите предци за първи път и завинаги осъзнали себе си като единен народ. И това ни дава всички основания да кажем, че за Русия Крим, древният Корсун, Херсон, Севастопол има огромно цивилизационно и сакрално значение. Така, както и Храмовият хълм е в Йерусалим за тези, които изповядват исляма или юдаизма. Именно така и ние ще се отнасяме към това отсега и завинаги”.
Думата „завинаги” веднага подкопава доверието към текста. Само Бог от Своята Вечност може да каже „това е завинаги!”. А в човешката история границите и съюзите са склонни да се изменят.
Ето един неотдавнашен пример за това, как един много популярен към онзи момент национален лидер казал „завинаги!”.
„Войници, моряци и летци! Черноризци на революцията и легионите! Мъже и жени на Италианското кралство! Слушайте и се радвайте! След 15 века великата Римска империя се възроди върху фаталните и нетленни хълмове на Рим! Ние възстановихме „римския свят” през ΧΧ век! Истината се състои в простия, окончателен и необратим факт: Етиопия отсега и завинаги принадлежи на Италия, отново става това, което е била във времето на Юлий Цезар, Октавиан Август и Вергилий. Нашите доблестни незабравими герои, паднали в неравната и жестока схватка с коварния враг през далечната 1896 г., сега най-накрая са отмъстени напълно!”
Това са думите, с които на 9 май 1936 (каква ирония на Промисъла!) Мусолини провъзгласил от балкона на римския дворец „Палаццо Венеция” създаването на Италианската империя
Вторият горещ момент: съвместяването на думите „храмов хълм”, „ислям” и „юдаизъм” съвсем не внушава оптимизъм. Напротив, те веднага ни препращат към най-тежкия, многовековен и неразрешим конфликт. Това е вече почти готова рецепта за Последната война: вземаме храмовия хълм, облицоваме го с юдаизъм и ислям, украсяваме го с национален лидер-мошиах (или машиях, т. е. месия – бел. ред.), който обявява „от сега и завинаги!”, и изсипваме малко атомни бомби, на вкус…
Трето, от религиоведска гледна точка сравняването на Херсонския купел с Йерусалимския храм („същото сакрално значение както Храмовият хълм в Йерусалим за тези, които изповядват юдаизма”) не изглежда убедително. В юдаизма храмът може да бъде само един. Това е уникално място на теофанията. Само там могат да се извършват онези обряди и жертвоприношения, които са предписани от мойсеевото законодателство. Синагогите, пръснати по целия свят, не са нещо повече от „духовно-културни центрове”, но не и реплика на Храма. Затова е задължение на всеки юдеин да мечтае за възстановяването на Храма. Но за православния християнин и дори за руския православен християнин църковните устави не предвиждат никакви подобни задължения.
В православието въобще няма задължителни места за поклонение. А тези, които са най-привлекателни за християнина, са много далеч от Крим: на Атон и в Светите Земи. И поклонниците, които тръгвали натам през 18-19 век, изобщо и не ходели в Крим. Но и вътре в самата православна Руска империя същият този Киев с неговите свети пещери, мощи и икони е бил много по-привлекателен, отколкото руините на Херсон.
Четвъртото недоумение е чисто историческо. Но тук само ще го споменем и ще го оставим настрана. Това е въпросът за историческата достоверност на корсунската легенда. И в източниците, и в църковно-историческата наука няма единно мнение по въпроса, дали точно в Херсон се е кръстил княз Владимир. От времето на труда на академик А. Шахматов „Корсунската легенда за кръщението на Владимир” историците смятат, че Владимир се е кръстил в Киев две години преди корсунския поход. …
Пето, контекстът, в който президентът на Русия се обръща към корсунската легенда, предизвиква военно-политическа тревога. И ето защо:
а) придаването на конфликта с Украйна на имиджа и мотивацията на сакрална война „за Йерусалим”, „за освобождаване на Господния Гроб”, „за купела на светия Владимир” води до задълбочаване на конфликта. Ние не сме за газта, а за святото!!!
б) Сакрализирането на войната води до тотална героизация на собствените войници и също толкова тотална демонизация на неприятелите. Това е очевидна ескалация на конфликта.
в) оправдаването на териториални промени и военни действия с мотиви „преди много векове това е било наша светиня” заплашва да направи непредсказуем политическия диалог в целия свят. Паметните исторически места на много народи се намират извън пределите на днешните държавни граници.
Шесто, за хилядата години, изминали от онзи ден, Херсонес е влизал в състава на Руската империя едва двеста години. Ще рече, той не е играл особена роля за формирането на руската държавност и идентичност. Синовете и внуците на светия княз не са си поставяли задача да завладеят именно „дядовия купел”.
В манифеста на Екатерина Велика за присъединяването на Крим няма нито дума за кръщението на княз Владимир тук. …
Седмото недоумение е църковно-канонично. Привличането на вниманието към Херсонес поставя малкоприятния въпрос от чисто каноничен характер: как именно Крим е бил изведен от подчинението на Константинополския патриарх и е преминал във властта на „патриарха на северните страни”?
От първоначалното гръцко население на южния бряг на Крим през 18 век останали малко хора. 58-хилядната православна община на Крим била оглавявана от гръцкия митрополит Игнатий. Именно той, след литурията на Пасха на 23 април 1778 г. в Успенския събор призовал християните да напуснат полустрова и да се преселят във вътрешността на Новорусия. В масовия изход на християните от Крим взели участие повече от 31 хиляди души. Досега между учените няма единно мнение, защо се е случило това. Едни виждат опит на Петербург да изведе християнското население на Крим от влиянието на Константинополския патриарх. Други предполага, че по този начин Петербург е искал да подкопае икономиката на Кримското ханство. Когато след няколко години Крим влиза в състава на Русия, в него имало само 27 000 християни.
Във всеки случай, в продължение на петстотин години от Владимировските времена до 18 век те били под омофора на Константинополския патриарх. Имало ли е грамота за предаването на кримските епархии на Петербургския синод? Успял ли е нашият синод тогава да обоснове тезата, която толкова систематично оспорва днес – за зависимостта на границите на патриаршиите от промяната на държавните граници?
Не може ли и днес да бъде оспорена църковната юрисдикция в Крим? Още повече, че съвсем скоро въпросът за статута на кримските епархии ще бъде поставен отново, защото не може безкрайно да се отлага въпросът: дали те остават както преди под юрисдикията на Киевския синод на УПЦ МП, или сега са директно свързани с Москва (персоналният въпрос, казват, че вече е решен – на мястото на оттеглящия се митрополит Лазар в Симферопол се очаква Кишиневският митрополит Владимир от Западна Буковина)?
И накрая, утвърждаването на Крим като опора именно на руската идентичност ни поставя рамо до рамо с крайните украински националисти. Именно те твърдяха, че само Украйна е наследница на Киевска Рус и Владимировото Кръщение. Нима ние сега ще се осмелим да изключим украинците от това наследство – по начина, по който тези са изключили нас?
Историята не е газопровод. Опитът да се прокара историческа линия от Херсонес до Москва, старателно заобикаляйки Киев, е твърде фантастичен… Значи и от историците, които подготвят „единните учебници”, ще трябва да очакваме преди всичко духоподемна ефективност, а съвсем не историческа достоверност. Значи ние отново навлизаме в епохата на идеологията. Напомням, че по Маркс (а не по другаря Суслов) идеологията – това е власт на илюзиите.
Публикувано в блога на протодякон Андрей Кураев
