Публикуваха решението на Св. Синод от днешното му заседание – 12 март 2024 г. – относно приетата на предходното заседание „Синодална наредба за избор на епархийски митрополити“. В публикуваното решение тази „проблемна Наредба“ срамежливо се определя, като „неприложима към този момент“?! Като че ли тя е приложима при действащия Устав, но в някакъв друг момент?

Св. Синод на БПЦ-БП, в съответствие с разпоредбата на чл. 10, ал. 2, пред. 2 от Закона за вероизповеданията, пропуска с достойнство да признае нормативната и канонична сила на Устава на БПЦ-БП, който е „… устройствен нормативен акт, правна уредба на  православното църковно право, който регламентира управлението на църквата, структурата ѝ, правомощията на нейните органи“.

Одобряването на епархийския избор от страна на Светия Синод означава одобряване на неговите резултати, включително на възможността, но и на необходимостта един от двамата епископи да стане бъдещ митрополит. Става дума за причинно-следствена верига, при която одобряването на епархийския избор задължава Светия Синод да избере по време на каноническия избор едного от двамата епископи за нов митрополит на овдовялата епархия.

Терминът „канонически избор“, който намираме в Устава на БПЦ-БП, не се отнася до някаква откъсната, изолирана, сама за себе си процедура, без фактическа, юридическа и логическа връзка с предходните етапи на избора. Няма и не може да има канонически избор без предварително проведен уставосъобразен и одобрен от Светия Синод епархийски избор. В един широк смисъл цялата процедура е канонически избор, включително и епархийският, който се явява de facto първият подготвителен стадий на каноническия избор. Затова нашите предшественици възрожденци, при основаването на Българската екзархия и при съставянето на първия Екзархийски устав (1871 г.), са изяснили мотивите при постановяването на т. нар. „епархийски избор“: „Народът отдавна иска да участвува в избирането на пастирите си. Желанието му трябва да се уважава и по друга причина – когато се избере пастирът и от епархията, той се повече утвърждава в епархията си“ (Из реч на митр. Панарет Пловдивски – Църковно-народният събор 1871 г. Документален сборник по случай 130-годишнината от Първия църковно-народен събор, съст. Хр. Темелски, С.: „УИ „Св. Климент Охридски“ 2001, с. 120). Също така не е случаен фактът, който споменава Христо Танчев в своето тълкувание на Екзархийския устав: „При всички досегашни канонически избори на митрополити Св. Синод винаги е земал под внимание истинското желание на епархийските избиратели…“ (Танчев, Хр. Екзархийският устав с тълкуванията и наредбите на Св. Синод, т. 1, С. 1932, с. 39).

Защо толкова много хора в Църквата през последните тридесет години харесват толкова много забраните? Те просто жадуват за забрани и често именно за забрани идват.

А съветските забрани свършиха. Целият съветски морал се основаваше на забрани. Те бяха отменени, вече нямаше забраняващи органи, забраните рухнаха и хората станаха свободни в своя морал. Свободата на морала вече не се подчиняваше на партийните комитети, другарските събрания и кодексите на строителите на комунизма, а на твоята собствена съвест, на твоите собствени представи за добро и зло. И в този смисъл Църквата, с нейната готовност да предложи ясни и понякога строги правила, „може – не може“ се оказа много търсена. Още повече че тези правила се основаваха не на нещо мимолетно, не на някаква измислена идеология, а на Божия авторитет.

Авторитетът е страшно търсено нещо – както по отношение на това как да изградим собствения си живот, така и при оценяването на живота на другите и даването на наставления на другите как да живеят.

- А вие какво, не сте съгласни с Бога ли? Страх от Бога нямате ли?!

Една от любимите тези на църковните функционери е: „Църквата не трябва да се намесва в политиката“.

Звучи правилно: Църквата се занимава с вечното, а политиката – с конюнктурното. Но в действителност това не е нищо повече от илюзия.

Политиката е „една от сферите на човешката дейност, в която държавите, социалните институции и отделните хора реализират своите цели и интереси“.

Животът на всеки човек, включително и на християнина, протича в рамките на обществото. И по един или друг начин неговото поведение (начин на живот, цели, стремежи) се отразява на непосредственото му обкръжение и на обществото като цяло.

Достатъчно е само желанието да живееш според Евангелието (за Царството небесно, а не за земното), за да засегнеш нечии интереси.

След забележката, че Христос не е оставил притча „за противопоставянето на злото със сила“, започнаха да ме убеждават, че в християнството няма мъченици-войници, екзекутирани, защото са отказали да убиват или да вземат оръжие в ръка.

Мисля, че този мит е възникнал с появата на имперската версия на християнството. Твърди се, че мъчениците-воини са били екзекутирани, само защото са отказвали да принесат жертви на божествата.

Всъщност сред тях е имало и такива, които напълно са отказвали да воюват и убиват, както и такива, които са се сражавали с езичници, но са отказвали да използват оръжие срещу християни. Не е прието да се акцентира вниманието върху това, поради което и възниква такъв устойчив мит.

За щастие са запазени актовете на мъчениците, в които достатъчно подробно са описани съдебните процеси над първите християни (включително и срещу войници).

За съжаление малцина от руските православни ги знаят, а още по-малко от тях ги изучават.