Преди и след свикването на Светия и велик събор бяха изразени много и различни възражения и оспорвания във връзка с това, доколко текстът „Отношения на Православната църква с останалия християнски свят“ отговаря на еклисиологията на Православната църква. По този въпрос бих искал да изкажа на първо време някои богословски размисли, като си запазвам правото по-късно, ако е воля Божия, да представя нещо може би по-пространно и завършено.
Първо, повечето критици на този текст обикновено не разглеждат обосновано самия текст, а изразяват общи становища относно това, доколко инославните изповедания са църкви или не. Те стигат до заключението, че те не са църкви, и като игнорират (дали неволно?) разпоредбите и позоваванията в самия този текст, стигат до отхвърлянето на текста, като смятат онези, които са го приели и подписали, ни повече, ни по-малко за предатели на православната вяра и основно – на нейната еклисиология.
Второ, никой текст не може да бъде съвършен, нито ползването на най-добрите богословски понятия и думи могат да предадат напълно точно съдържанието на нашата богооткровена вяра. Затова и на вселенските събори, на които са били използвани най-правилните – доколкото е възможно за човеците – понятия, се е налагало те да бъдат пояснявани от светите отци в техни съчинения, за да станат разбираеми и приемливи за изпълнението на Църквата. С това искам да кажа, че е действително въпрос на тълкуване на понятията, съдържащи се в съответния текст, а не е просто въпрос на позоваване на тях. Щом искаме да помогнем на паството си, а не евентуално да го разделим, сме длъжни да изтълкуваме този текст по православному, така че, ако има някаква неяснота или неточност, чрез православното му тълкуване тя да се посочи, за да се избегне погрешното тълкуване и неправилната употреба и прилагане в ущърб на спасението на човека, но и на мисионерското дело спрямо инославните християни.
Трето, целта на съставянето и одобряването на този текст не беше да се изрази позицията на Православната църква по това, доколко другите християни съставят църква или не, но да определи предпоставките, въз основа на които ще може да провежда богословски диалог с инославните. Така в началото се отбелязва, че Православната църква е едната, свята, вселенска и апостолска Църква (т. 1). Останалите деноминации са „отделили се от нея“ (т. 4). Единството на Православната църква се изразява неразторжимо „чрез апостолското приемство и отеческото предание и се живее до днес в нея“ (т. 2). Затова то „според същностната природа на Църквата [едната, свята, вселенска и апостолска, т. е. Православната] не е възможно да бъде разклатено“ (т. 6). При все това Православната църква, имаща „дълбокото самосъзнание“ за това, какво е, „приема историческото название на ненамиращите се в общение с нея инославни [следователно те не са еднославни, нямат същата вяра с нея] християнски църкви и изповедания“. Това означава, че онова, което приемаме, е, че исторически до 1054 г. сл. Хр., когато е станало разцеплението, са съществували еднославни с нас поместни църкви, но след това те са се отцепили и „по основни въпроси на вярата и църковното устройство неправославните църкви и изповедания са се отклонили от истинската вяра на едната, свята, вселенска и апостолска Църква“ (т. 21). Затова и Православната църква се намира в диалог с тях (защото носят в себе си от първото хилядолетие известна еклисиологична основа), така че да се изясни целият еклисиологичен въпрос и „особено за основното им учение за тайнствата, благодатта, свещенството и апостолското приемство“ (т. 6). С този диалог Православната църква „дава пред тези, които са извън нея, мощно свидетелство за пълнотата на истината в Христос и за духовните си съкровища“ (т. 6). Този диалог се осъществява „на основата на истината на вярата и на преданието на Древната църква на седемте вселенски събора“ (т. 3, 5, 8, 18), като „непрекъснато свидетелство на Православната църква пред разделения християнски свят, въз основата на своето апостолско предание и вяра“ (т. 24). При това този диалог се провежда „на основата на принципите на православната еклисиология и на каноническите критерии на вече оформеното църковно предание“ (т. 20). А единството, което се цели да бъде постигнато, е единство на вярата и на тайнствата („отговорността на Православната църква за единството, както и нейната вселенска мисия са били изразени от вселенските събори. Те особено са изтъкнали съществуващата неразторжима връзка между правата вяра и общението в тайнствата“, срв. т. 12, 18, 21, 24).
Смятам, че с оглед на казаното дотук този текст помага да начертаем нашия подход като едната, свята, вселенска и апостолска Църква към отделилите се от нас християни, „с истинска любов“ (Еф. 4:15) да им изтъкнем техните догматически отклонения (ереси), да им предадем православната си вяра и опит, та, ако бъдат приети, те да станат заедно с нас, православните, „едно стадо и един Пастир“ (Иоан 10:16) според волята на нашия Господ.
За да се разсее всяко съмнение, че Светият и велик събор е бил свикан с цел богословската обосновка на римокатолиците като равночестна църква на Православната и за обосновката на крайния и безогледен икуменизъм, цитирам онази част от енцикликата на Светия и велик събор, където се признават като събори с „всеобщ авторитет“ съборите на св. Фотий Велики, св. Григорий Паламà и съборът, който е осъдил лъже-събора от Ферара-Флоренция: „Съборното дело продължава в историята непрекъснато чрез по-късните събори с всеобщ авторитет, като например Великия събор (879-880 г.) при Фотий Велики, Константинополски патриарх, и свиканите велики събори при св. Григорий Паламà (1341 г., 1351 г., 1368 г.), чрез които се потвърди същата истина на вярата, особено за изхождането на Светия Дух и за участието на човека в нетварните божествени енергии. А още и чрез светите и велики събори в Константинопол през годините 1484 за отхвърлянето на униатския събор във Флоренция (1438-1439 г.) и...“ (ч. 1, & 3).
В заключение, смятам, че Православието не е в опасност („портите адови няма да ѝ надделеят“, Мат. 16:18). Ние сме в опасност да загубим сред секуларизирания свят православното си мислене и живот, който ни води към очистване и общение с нетварната енергия – благодатта на нашия Троичен Бог, чрез която постигаме спасението в Христос, т. е. духовното си усъвършенстване.
Превод: Иван Димитров
