Има места, които те грабват без да си бил там. Така се случи с Разбоишкия манастир, видях една снимка на бялата църквица в скалите и си знаех, че трябва да отида. И моментът дойде, не много бързо, но се нареди по най-добрия начин и с хубава компания. Тази лятна дъждовна събота, след обяд, дъждът беше преминал и ние вече бяхме на път, заредени с добро настроение и леки раници с нещо за хапване. От София минахме през Костинброд, където живее нашият шофьор, което се оказа много определящо в един момент (по-късно ще стане ясно защо). След като се освежихме с по едно кафе, тръгнахме към Годеч, от където започнахме да търсим пътя за манастира, разбира се с питане, защото така и до Цариград се стига. Всички любезно ни упътваха и накрая завършваха с думите: „И накрая пак че питате!“ Хубаво е да се общува с местните хора, вместо да разчиташ на джи пи еси, които те карат да завиваш в двора на къщата...
Та с питане стигнахме до село Туден и спряхме кола с млади хора, които съвсем навреме ни предупредиха къде да паркираме преди пътеката за манастира, за да не загазим като тях в калта. Продължихме за село Разбоище и ги послушахме, оставихме колата пред хоремага на селото, въпреки настояването на стопанката му, че може да продължим още с нея. Проблемът беше, че чакаше камиона с бирата, а ние бяхме спрели на мястото му, все пак, знаете, без бира… Мили хора срещнахме и по пътеката ъкм манастира, които много точно ни обясниха, че трябва да вървим по линията. Бяхме видели от снимки, че има релси, но не очаквахме, че минава влак по тях, решихме, че не правят разлика, но всъщност се оказаха прави, даже и влака видяхме. По тази линия се превозват въглища от мина Станянци и четири пъти на ден минава товарен влак.
Започнаха да се откриват чудни гледки и да забавяме ход заради снимките. Теренът е приятен, има леко изкачване и после спускане по камениста пътека до линията, около километър и половина нищо ходене. И изведнъж някой от нас я забеляза - бялата църква, същинска перла, прилепила се до скалата в най-стръмната й част, точно както си я спомнях от снимката! На върха на хълма е може би най-хубавото място да се насладите на река Нишава, манастирските сгради и малката църквичка, построена в скалната ниша. Направили достатъчно снимки, нетърпеливо се изсипахме на релсите и се отправихме към манастира. Там приветливо ни посрещна човекът, който се грижи в момента за манастира, взехме си свещи и се уговорихме да се върнем да ни разкаже повече за него.
До малката църква „Св. Въведение Богородично“ се стига лесно, по дървено мостче през река Нишава, оттам води каменно стълбище до самата църква. Реката изглеждаше много мътна, поради скорошните валежи, но човекът ни каза че има много „балканка“ (пъстърва). Отвътре църквата ни впечатли с уюта и малките си размери. Тишината и старите икони на олтара ни успокоиха душите, и с радост изпяхме „Богородице Дево“. След нас пристигна друга група и ние излязохме заради малкото пространство.
Определено си личи, че има належаща нужда от ремонт и постоянна поддръжка. Както после разбрахме и от човека, започнали са да възстановяват манастира, при наличие на средства и работна ръка ще става все по-добре. Дак Боже, да има и монаси, защото това място е създадено човек да си спасява душата.
Пред църквата видяхме два гроба - на монахиня Зиновия, която последно е поддържала манастира, и на един игумен. Имахме желание да разберем повече за историята и възникването му, затова човекът се беше погрижил и ни даде една малка книжка на Светолик Милич, "Манастирът "Въведение на Света Богородица" край село Разбоище“. Решихме да хапнем тук и да си починем, докато прочетем историята. Покани ни да седнем под навеса, а самият той скромно се отдръпна и след настояване от наша страна дойде да седне при нас. И сега е моментът да кажа защо беше толкова важно, че нашия шофьор живее в Костинброд, оказа се, че са от един край с човека и имат общи познати, та за малко и роднини щяха да излязат, светът е малък… а вярата събира хората. Човекът се зарадва, че има с кого да размени думи и да си припомни младостта, ние също бяхме доволни, защото така още по-добре опознахме мястото и си обещахме да дойдем пак, с по-голяма компания, както и да посетим близките манастири. А за желаещите да помогнат, всяка събота е удобно време за това. Работата на това място със сигурност отморява и дава сили!
Тръгнахме си по обратния път освежени и спокойни, въпреки че слънцето напичаше, сякаш си наваксваше, че до обяд облаците го бяха скрили. Изкачихме с лекота и разтуптени сърца пътеката, погледнахме към „перлата“ в скалата и се отправихме към колата. По пътя си говорихме колко е хубав животът на село, и как удобствата на града са ни лишили от чистотата и спокойствието на природата. Слава на Бога, че има такива места, които да ни връщат към истинските неща, да ги пазим и посещаваме по-често!
История на манастира накратко
Кога първоначално е бил основан манастирът не може да се каже с точност. Монашески живот в района има от VI в. Монаси отшелници са живеели в съседни пещери като са използвали тази пещерна ниша за молитвено място в продължение на векове. При всички положения възникването на манастира е свързано със скалното отшелничество у нас.
Монашеството тук бележи три етапа на развитие. Най-напред се заселили отшелници, търсещи пълно уединение. Времето не може точно да се определи. Не е изключено това да е станало през Първото българско царство, когато българското отшелничество възниква на много места.Вторият период се определя, когато разцъфтява в цялата страна скалното отшелничество в строгата му исихастка форма. Третият период е, когато възниква големият Разбоишки манастир, с участието му в живота на Софийската епархия.
Според манастирското предание, той е бил опожаряван три пъти. При последното монасите били изклани, а манастирът обран и запален. Само един от иноците се спасил по чудо. Той се заел да го възстанови. Решил да построи църквата в ниското на полянката, но каквото било построено през деня, на другия ден намирали разрушено, а материалът – качен горе на скалата. Това се повтаряло всеки път, накрая разбрали, че Богородица иска църквата да бъде при скалата.
Храмът, построен високо в скалите, останал извън сградите. Въпреки това той продължил да бъде манастирски храм и до днес. Това е типичното за Разбоишкия манастир. То определя неговия старинен вид и насочва мисълта към някогашната духовна слава на мястото, свързано със скалното отшелничество. Забележително е, че Майката Божия, като не допуснала скалният храм да запустее, благоволила да не се забравя духовната атмосфера на скалното отшелничество, което е най-високият връх на подвижничеството.
В района на Разбоишката св. обител се намират още два манастира. Първият е Букоровският манастир "Св. Георги" - известен като 5-те престола (единственият манастир в България и втори в света с пет църкви). Намира се на около 1,5 км от пътя, свързващ селата Туден и Разбоище. Вторият – Чепърлински манастир „Света Петка“, се намира покрай линията на влака в посока към мина Станянци.
Снимки: авторката
