На 8 юни 2016 г. се навършват 40 дни от кончината на Стоян Христов Стоянов – дългогодишен преподавател в Софийска духовна семинария и Богословския факултет на СУ. Панихидата ще се извърши на 8 юни 2016 г., сряда от 11.00 ч. в гробищния парк на с. Зверино, Врачанско.
По този скръбен повод и в памет на Стоян Христов Стоянов публикуваме надгробното слово от неговия приятел от младини инж. Найден Христов, писател и поет, с когото са били десетилетия наред в един и същи литературец кръжец:
В навечерието на Великден сме. Днес е 29 април – Разпети петък. Болен е Таньо – големият мой приятел. Реших да го навестя, както правех през последните няколко дни.
Заяла го беше опасната болест, която не прощава никому, затова исках да му давам кураж, а и откровено - не исках да вярвам, че този толкова скъп за мене човек няма да се пребори. Наблюдавах го през последните дни как бавно гасне. Говорехме си за миналото, за досегашния ни живот. Припомнях му весели случки от съвместния ни дълъг живот, но с всеки изминал ден емоционалността постепенно го напускаше и аз разбирах, че моето присъствие не само че не го ободряваше, но събуждаше мъка по невъзвратимите мигове, които винаги държаха будно нашето приятелство. Беше ми трудно да си представя, че трябва да се разделим, но нещата изглеждаха непреодолими.
Тъга се сви в сърцето ми по този скъп не само за мене човек.
Неговата емблематична личност остави дълбоки следи и беше пример за всички, които го познаваха.
Високо образован – богослов, полиглот, педагог – той неизменно присъстваше в живота на хората. Той беше личност, която хората познаваха и дълбоко в себе си уважаваха. За него може да се говори много, много. Обичта му към родното село, към България, неговото преклонение към всички ония известни и недотам, които издигаха националния идеал, боготвореше. Живееше с днешните проблеми на нацията, вълнуваше се, възмущаваше се от неуките, които не познаваха историята и ругаеха държавата. Беше критичен към управниците.
Беше човек на духа и като такъв издигаше духовността най-горе. ”Оттам трябва да се почне!” и даваше безброй примери за живелите при много по-трудни условия българи, които с висок дух създаваха държавата.
Да, той беше Просветител и малко е да се каже. Той разпалваше като Прометей огъня на познанието. Като преподавател в Богословския факултет на Софийския университет и Софийска духовна семинария той обучи стотици ученици и студенти по немски, английски, руски, латински, старогръцки езици, които владееше до съвършенство. Славеше богатството на родния език.
И те тръгваха по широките пътища на страната ни, за да го споменат при всеки случай, когато ставаше дума за Зверино.
Самият той беше пример за всички нас, как бедното момче от „Преслъп”, „Изворци” и Балкана, с висок дух, упоритост и трудолюбие може да насочи живота си така, че да достигне до мечтани висини и овладее върховете на познанието.
Имал съм случай да наблюдавам с каква вещина изпитва немски журналист на неговия майчин език. Гордял съм се с това.
Беше роден футболен запалянко. Следеше изявите на нашите спортисти от всички спорове. Беше запален цесекист.
Не се унижаваше и до последно въртеше педалите на своя велосипед по улиците на селото. Спираше се, разговаряше за това-онова със срещнатите. Наставляваше учениците си и на пътя, информираше родителите им. Държеше на приятелството особено. Да, остана верен на шепата приятели, сред които бях и аз, и заедно кръстосвахме планините от студентските години, та до днес.
Не беше егоист, той показваше пътя и правеше близки и достижими мечтите на своите ученици. Затова те го обичаха и обожаваха. Станал приживе легенда, чрез тях той ще продължи да живее.
И ние, неговите приятели, ще продължим да го споменаваме, ще ни липсват задушевните разговори, ще тъжим за приятелството му, което често се изразяваше с думите, изречени от него: „Ще си отидем от този свят, неказали си всичко!“. Между нас ще останат да лежат толкова спомени. Е, не бяхме толкова велики, както Гьоте и Шилер, които си пишели писма, макар че живеели в един и същи град, но духът ни не беше по-долу, за да съхрани толкова дълго приятелството ни до днес.
Таньо, така наричахме нашия приятел Стоян, почина на 30-ти април – Велика събота. Неговото погребение съвпадна с Великден на 1-ви май 2016 г. Какво съвпадение! Страдайки от болка и мъка, той като Господ Бог – Иисус Христос пое пътя към своята Голкота и по този пример издъхна с вярата във възкресението.
Не искам да вярвам в случайността. Той си отиде в този велик ден с мисълта и вярата в Бога. Да, тази дълбока вяра приживе го изпълваше с енергия, осмисляше поведението му, издигаше достойнствата на неговите събеседници и той съпреживяваше житейските им успехи и неудачи.
Беше раним човек. Утешаваше хората с примери от Светото Писание, докосваше сърцата, лекуваше раните им. Той проповядваше.
Неговото излъчване беше толкова заразително, а думите, изказвани от него, имаха силно въздействие върху околните. Много често в разговорите помежду ни споменавахме неговия баща отец Христо, възхищавахме се от апостолската му роля, която изпълняваше в онова атеистично време, за да съхрани вярата в Христа. Сега, след смъртта на Стоян, смятам, че и неговите достойнства в това отношение не са по-малко. Това ще го потвърдим не само ние, неговите приятели, но и безбройните ученици и студенти, които придобиха голяма езикова култура и християнско поведение.
Неповторима личност! Всеобхватна личност! Добър пример за достойно поведение. Неговата личност излъчваше оптимизъм. Той наистина сякаш беше целунат от Господ. Малцина могат да са носители на такъв висок морал.
Но, приятелю, брате, ти не си отиде просто, ти остана тук със своя пример, за да покажеш колко безгранични са възможностите на индивида, когато изпълни със съдържание понятието човек!
Благодарим ти!
Скърбящ твой приятел Начко.
1 май 2016 г.
