На Митко Спасов,
който разбира от мълчаниеСлучва се Бог да говори толкова ясно, че не остава следа от съмнение дали говори Той. При това говори чрез обикновените неща, които срещаме: с думите и жестовете на събеседника ни, със случайно дочута музикална фраза, с целия свят околен свят. Понякога се питаме за несъмнените белези на Неговото присъствие и обърнатост към нас. Но Бог е дискретен и не ни налага присъствието Си – нито със силата на логическата принуда, нито със свръхестествените си дела. Ако Той постъпваше така, би ни принудил да Му вярваме и от Неговата персонална покана към нас не би останало нищо освен анонимна обективност. А в нея наистина няма нищо авторско и събитията стават сякаш от само себе си. Затова не съществува естествен или свръхестествен белег, свидетелство или доказателство, което да удостовери Божието присъствие независимо от Бога. Колкото и да гадаем по признаци, ние никога не можем да се уверим, както и да уверим някого, че Бог говори. Чудесата са свръхестествени, свидетелствата могат да изглеждат като преразкази, а доказателствата са тавтологични. Напразно ще търсим из нещата, с които Бог ни говори, Него Самия – разпознаваме думите и делата Му чрез Него, а не Него – чрез тях. И все пак, когато Бог говори, не остава следа от съмнение, че това е Той.
Можем да се съмняваме, да сме несигурни и да мислим за заблуди, докато „гледаме като през мътно огледало“ (срв. 1 Кор. 13:12), но когато Истината се открие, тя открива и Пътя към Себе Си, заедно с Живота, Който е източник на живота. Тогава от всичко смътно, колебливо и двусмислено не остава нищо, освен това, с което се наподобява. Но по какво ще познаем Бога, ако не по Него Самия? Това може да се сравни само с разпознаването на откровения глас на любимия и то точно когато ни говори откровено. Ние не се заблуждаваме в това, което иска да ни каже, независимо от конкретните интонации, от особените обстоятелства и даже от психологическите особености на беседата. Напротив – откровеността превръща всички тези неща във врати към смисъла. Ще си позволя да парафразирам Платон, питайки: ако можем да разпознаем определено знание, защото сме го знаели предварително, то как бихме могли да не разпознаем Този, Когото винаги сме познавали с непосредствената достоверност, с която познаваме себе си? Нали можем да се отъждествим напълно с всичко свое, и все пак винаги можем да го различим от себе си. Габриел Марсел нарича това тайна на въплъщението и подчертава, че тя е несводима до научен проблем, подлежащ на разрешаване. Тя говори за изначална заедност с Някого, която прави всеки наш опит какъвто е. Съществуват ситуации, при които с несъмнена яснота разбираме, че и най-обикновеното събитие наоколо ни проговаря за безброй други, ако не и за всичко останало. При това самите неща, езикът, на който ни се говори, остават точно каквито са. Тогава със същата яснота разбираме, че Триликата Троица се опитва да ни зарадва с всичко хубаво и тъжно на света, че прави всичко възможно за да ни хареса живота, който ни подарява. Понякога, ако разрешим на Бога, се налага да направи и нас способни да разберем това. В такива случаи се уверяваме със същата несъмнена сигурност, че да не се радваме на всичко наоколо, да не благодарим за подарения ни живот – граничи с обикновено богохулство. И вероятно е най-разпространеното богохулство. Не става дума за това, че бихме изневерили на Бога, или че бихме Го оскърбили по някакъв начин. Имам предвид риска да си останем въпреки Неговите усилия в света, където нищо не казва нищо за нищо друго, където трябва да избираме, отказвайки се от едни Божии неща заради други. Що за довод е това, че Бог мълчи, ако сме съгласни, че може и да говори? Нали Той може да присъства духовно на всеки наш разговор със същата свобода, с която всеки от нас може да отсъства от него. Винаги съм изпитвал неудобство да говоря в трето лице за Бога. Още повече да чета ръководства по догматика, в които се говори за „свойствата на Бога“. Понякога нуждата от Бога, скрита в мълчанието Му, е по-красноречива от думите, с които се обсъжда. Гласът на Бога е разпознаваем по логосния опит на разговорите с Него – не по технология и не от ирационална обзетост. Естествено Божието мълчание забелязват първо тези, които най-често беседват с Бога.
Парадоксално погледнато, по-голям опит за Божието откровение имат тези, за които Бог понякога мълчи или тези, на които се случва да не разбират, че Той им говори. Понякога Бог наистина мълчи, за да ни остави насаме с нещата, които ни е подарил – за да ги направи безрезервно наши. Но това мълчание е несравнимо с другото, при което човек не знае какво е загубил. За него няма радост в радостите, няма прекрасност в прекрасното. Липсва най-интимният глас, на който може да му говори цялата вселена и хората в нея. Бог е станал човек и може да говори с гласа на всекиго. И Паул Тилих, и бл. Августин са забелязали, че отсъствието на Бога оставя празнота, голяма колкото Него. Това място на Бога, голямо колкото Него, не може да се запълни от нищо друго. В такъв случай алтернативата остава хедонистичното вкопчване в мига и в онова, което Ницше нарича „надежда за лесна умиралка“. Другият път води към „бездни, железни, беззвездни“, както Яворов нарича нирвана в едноименното си стихотворение. Но и чрез цялата категоричност на всичко това, Бог говори отново за Себе Си. Не зная дали Тертулиан е прав и всяка човешка душа е християнка по природа, но несъмнено мълчанието на Бога е способно да говори не по-малко категорично от Словото Му, както и да ни казва не по-малко неща.
Едва ли случайно към нас има изискване за непрекъсната радост (1 Сол. 5:16). Обратното – да се оплакваш от страданията си, означава да възвеличаваш делата на дявола. Като че ли радостта е най-достъпната благодарност към Бога. Могат я дори и животните. Обаче хората умеят да благодарят и в страданията си, и това е едно от нещата, които ги оприличава на Бога и прави радостта им постоянна и неотнимаема; радостта която Честъртън нарича най-неподозираната тайна на християнството. По невидимо освещаващ го начин човекът става способен да разбере, че и мълчанието на Бога е начин на Неговото присъствие. Може би Бог ни дава прости житейски радости, учи ни да се радваме, а после ни ги отнема, за да не решим, че това са радостите, които можем да имаме, ако Го обичаме (1 Кор. 2:9)?
