Лъже ли Църквата?

Връзка има и тя се намира в писмото, което монасите от Гигинския манастир преди една година изпратиха до мастития митрополит. Известно е на всички, че от години част от скандалните новини, идващи от Сливенска епархия, са свързани с обругаването на един от най-почитаните православни светци на ХХ век – преп. Силуан Атонски. Независимо и може би напук на това, че преподобният е признат и честван от всички поместни православни църкви, от сайт, списван от клирици в тази епархия узнаваме, че всъщност става въпрос за един прелъстен лъжесветия и „еретичестваща персона”. Към с нищо неаргументираните и основани на произволни тълкувания нападки срещу светията, наречени скромно „критика”, се добавя и подхвърляне на съмнението, че такъв човек въобще е съществувал. Или както самите автори на злополучния сайт пишат: „данните за канонизацията са само от книгата на архим. Софроний” – и смело наричат преподобни Силуан „литературен герой”.

Веднага трябва да попитаме: а от колко източника са данните за канонизацията на преп. Мария Египетска? На светите 26 Зографски преподобномъченици? Да не би да става въпрос всъщност за 26 литературни герои, които пред страх от смъртта са приели католицизма под вид на унията, след което папските пратеници са ги умъртвили, за да не би да се отметнат после и да загубят мястото си в католическия рай? А ние сега погрешно да ги тачим за светии, както стареца Силуан? Дали наистина св. Григорий Палама е прав, а Варлаам и Акиндин са еретици, или канонизацията на светогорския монах е политическо решение на тогавашния предшественик на патриарх Вартоломей, взето в опит да се хареса на османците? Кой може правилно да отговори на тези въпроси, ако не Църквата?

И ако тя е провъзгласила стареца Силуан за свят, с какво право един обикновен свещеник го „деканонизира“? Ако селското светило счита, че поместните църкви с техните синоди и патриарси не съставляват Вселенската църква, то нека ни покаже къде е Църквата, която Христос основа и за която е казано, че е „стълб и крепило на Истината”? Или и тя е „литературна героиня”, излязла изпод перото на св. ап. Павел?!

За разлика от самозваните и доморасли специалисти по „истинското и неповредено православие” ето какво е отношението на сръбския Златоуст към преп. Силуан:

Владиката Йован Велимирович[1] твърди в описаното от него житие на свети Николай Жички, че той чрез Охрид се приближил към Света гора Атонска, която го преобразява от философ в богослов. Всяка година Новият Златоуст се стараел да посети Градината на Божията майка поне за един месец и да придобие духовни сили за нови подвизи.

Владиката Йован пише: "По време на своето пребиваване на Света гора владиката Николай посещавал не само всички манастири, но и всички пещерници и постници по всички краища на Света гора. С много пустинници е прекарвал по цели нощи в молитва, четене и разговори. Връщал се от Света гора с цели тетрадки, записани с разговорите с пустинниците. Това е бил голям духовен опит за него, който от година на година се е натрупвал и който му е бил от полза при писането на книги и беседи, а и самият той се е упражнявал в молитва и подвиг. Познавал е всичките известни дотогава пустинници на Света гора и сърдечно е бил приеман от тях за разговор, въпреки че те са били доста недоверчиви и неохотно влизали в разговор. Казвал ми е, че му се е случвало сутрин да види някой от пустинниците, целия издраскан по лицето, ръцете и тялото от сатаната. Казва, че пустинникът цяла нощ е водил борба със сатаната и то физически (...). Пребиваването на Света гора, изминалите нощи с постниците по килиите на молитва по цяла нощ са подтикнали владиката да претвори неговата Охридска митрополия в постница, а цялото Охридско езеро и манастирите по неговите брегове – в молитвени килии, особено „Свети Наум“ с множеството килии и монаси в тях".

Голяма любов е имало между свети Силуан Атонски и свети Николай Охридски. Старецът Силуан е писал за него: "От добрите хора се разпространява радост и веселие. При нас дойде светият владика Николай и ни донесе много радост... Светият Дух поставя епископи и Духът дава радост и веселие, когато виждаме владиката – той е в образ Христов. Светият Дух толкова много го е украсил със светлина. Ние много обичаме светия владика. Така са обичали Господ Неговите ученици, когато са виждали Господнето лице и са се радвали. А нашият милостив Господ ни е дарил на земята Светия Дух. Той живее в православните епископи. О, епископи на светлината! Водете ни към Небесния Отец!"

Старецът Силуан е записал как по време на една литургия е видял епископа в образ Христов; предполага се, че това е бил владика Николай. Владика Николай е записал за свети Силуан: "Този дивен духовник е бил прост монах, но богаташ в любовта спрямо Бога и ближните. Стотици монаси от всички краища на Света гора са прииждали при него да се огреят на огнището на неговата пламенна любов. Сръбските монаси от Хилендар и Постницата особено много са го обичали. В него те виждали истински духовен родител, който със своята любов отново ги родил. (...) Отец Силуан и на мене духовно много ми помагаше. Аз усещах, че той се моли на Бога за мене. Неговата молитва ме крепеше. Винаги, когато посещавах Света гора, бързах за среща с него. Той работеше много трудна работа в манастира. Беше отговорник за склада, преместваше сандъци, чували, бурета и всичко онова, което се натрупваше в склада". Свети Силуан е казал на владиката Николай утешителни думи и за Русия, която страдала от болшевиките, че Господ, Който неизмерно обича всички, е допуснал страдание за народа; и в това положение нищо не е от значение, най-малко – гласовете на безбожниците, но само молитвата и любовта. Понеже около него е имало множество народ, владиката, който също бил обкръжен от много хора, запитал стареца: дали не би било по-добре да отиде в постница на Каруля, където да безмълвства. Отец Силуан му отговорил: "Аз живея в пещера. Моето тяло е пещера на моята душа, а моята душа е пещера на Светия Дух. И аз обичам и служа на Божия народ без излизане от моята пещера". Когато говореше за свети Силуан, и покрай поуката, че трябва да държиш ума си в ада и да не се отчайваш, владика Николай си спомня и за една негова друга такава: "Любовта е над разбирането". И затова, по свидетелството на владиката: "Неговата любов и сълзи в молитва е опрощавала греха на грешните, изправяла злосторниците, лекувала болните и успокоявала бурите".

След Втората световна война владика Николай в писмо до патриарх Атинагор е помолил на Света гора да не се извършва никаква модернизация, а да си остане такава, каквато си е под покрова на Пресвета Богородица.[2]

Един бегъл поглед към църковния календар за 2015 г., издаден от руския св. Пантелеимонов манастир на Света гора ни показва голямото почитание и обич, които манастирското братство воглаве със 101-годишния си игумен схиархимандрит Йеремия таи към  преп. Силуан. Престолът на криптата на новия съборен храм в манастира „Св. Архангели” на о. Тасос, който е метох на светогорската обител Филотей, е посветен на преподобния, както и малък скит в близост до Арнея – седалището на Йерисоския митрополит. Такива примери могат да се дадат много.

Впрочем светител Николай нарича приживе „светец” още един велик подвижник и изповедник на XX в. – св. Йоан Максимович, като и в двата случая не греши в преценката си. На фона на това не можем да се отнасяме към духовно неграмотните доморасли нашенски богослови, които се изживяват като „изобличители на Силуановата ерес”, иначе, освен като към налудничаво бълнуване. А Сливенският митрополит Йоаникий, за да излезе от положението след оплакването на гигинските монаси, реши за по-сполучливо да поправи календара…

Християнинът трябва да е наясно, че като част от Църквата той й дължи послушание, но не разбирано в смисъла на една организационна дисциплина, а в светоотечески дух – като неин духовен син. Това послушание изисква от нас борба със самите себе си, със своето плътско мъдруване и с повлияния ни от „стихиите световни“ мироглед. Мисленето ни трябва да бъде съборно, а не като при протестантите – всяка глава да е малък папа.

С какво всъщност св. Силуан дразни високоумните си критици?

Както Спасителят ни посочва, „от сърцето излизат помислите на човека”. Именно там трябва да търсим причината за меко казано недоброжелателното отношение на наши и чужди пишман богослови към преп. Силуан. Това, което ги дразни у стареца, са неговата простота, смирение и любов към Бога и ближния. Свойства на душата, за които умниците могат да изпишат томове, но които те не познават от собствен духовен опит. Те така и не могат да разберат, че Бог иска от нас да имаме „сърце съкрушено” и съзнанието, че не сме нищо повече от шепа грешна земя, както пише преподобният Силуан. Когато се смирим докрай и се осъдим на вечните мъки като недостойни за присъствието на Твореца, ангелите и светиите, т. е. „държим ума си в ада”, но без да се отчайваме, ние можем да бъдем милостиво посетени от Светия Дух. Но такова духовно състояние е противоположно на ролята на самодоволни съдници, които клеймят, разобличават, поставят етикети и с лека ръка изпращат човешки същества в преизподнята...