Казват, че Църквата не е само тухли или сграда, а общество от вярващи в Христос, но на мене понякога ми се ще да поразмишлявам именно за сградите. Често, като се запознавам с историята на някой православен храм, ми прави впечатление, че той не е сграда като другите. Храмовете се различават от другите сгради по това, че най-често биват изграждани на етапи, които могат да се простират дори в няколко века. Историята на храма започва с това, че в еди-кой си век родолюбиви българи, въпреки недоимъка си, събират пари и започват градежа. След това минават години, храмът може да претърпи някое природно бедствие или да бъде опожарен или разрушен от неверници, или пък да бъде използван за нещо друго. Ако са турци, могат да го направят на джамия, а ако са комунисти – могат и да го взривят. След време идват по-добри времена, други родолюбиви и благочестиви християни отново събират от недоимъка си или пък някой по-богат дарител дава значителна сума и разрушеното се възстановява, а съществуващото се разширява.
Сградата на църквата сякаш има свой живот. Тя не се построява като жилищна кооперация – отведнъж и край! Храмът се ражда, живее, умира и отново възкръсва от руините, понякога след дълго забвение. Може би съвременните храмове, които са от чист бетон, все пак приличат на жилищните кооперации – и тях ги построяват отведнъж, само че това отведнъж е само последният, видим етап от строежа. За разлика от кооперацията, където инвеститорът взима кредит и строи, за храма събират средства отново същите родолюбиви християни, дарявайки според кой както може пари или труд и това често пъти отнема дълго време. Понякога изографисването на дадена църква става много години след построяването ѝ пак по финансови причини. Като че ли градежът на една църква е непрекъснат, безкраен процес.
Радва ме мисълта, че хората даряват за строежа на храмове; така храмът е от всички и за всички. Той не е на свещениците, които служат вътре, не е и на съответната митрополия (макар че по документи е), той е наш. Също ми харесва, че храмът живее свой живот и се развива, реставрира се и се обновява. За разлика от жилищния блок храма не го разрушават, за да направят по-нов на същото място, защото са минали 50-100 години и са излезли нови храмове с по-модерен дизайн. Харесва ми, че става именно така – динамично и живо, а не както при жилищната сграда.
Преди години гледах на храмовете като на нещо „тяхно“ (на свещениците и владиците), като на нещо чуждо, където има жена, на която ѝ плащат да мете и чисти, има друга, на която „ѝ е работата“ да поддържа свещниците. Имам правото да вляза, искам да ми е чисто и уютно, но влизам все едно в сграда на НАП или в общината. Желая да бъда „обслужен“ и да си тръгна, а то там за другото „си има хора, дето се грижат“. Хора, няма хора, ние сме хората! В храма на твоята енория винаги има с какво да помогнеш и то не само с парично дарение, ами и с личен труд. Все нещо може да се доукраси, да се ремонтира или пък да се почисти и боядиса. Най-малкото – винаги може да се помете двора или да се измие подът. Ако идния съботонеделник се чудиш какво да правиш и ти е скучно, защото приятелите ти са на море и няма с кого да пиеш по бира в парка, влез в твоята църква и попитай, с какво можеш да помогнеш. Това занимание докарва приятен мир на душата. Така може да го почувстваш по-близък и по-лично твой този храм. Струва ми се, че това е прекрасна възможност да усетиш заедността – чрез тухлите на храма може да се приобщиш към тялото на Църквата.
