Помните ли тази приказка на Андерсен? Може би не... А и в нея няма вълшебни герои, невероятни приключения, дворци с принцове и принцеси, нито пък дори една кралска сватба... Това е просто един разказ за бедната перачка, която се съсипва от работа, за да отгледа като достоен човек единствения си син. За жената, която, одумвана и подигравана от съгражданите си, понякога отпива по глътка, за да сгрее премръзналото си от ледените води на реката същество... Биографичен спомен, с който Ханс Кристиан отдава почит към собствената си майка, дискретно вплитайки го в зданието на неповторимите си приказки, с които поколения деца след него пътешестваха вечер заедно със своите родители...
Спомних си за този разказ-приказка, когато прочетох някои от коментарите за майката на малкия Христо, която, не с легените с пране, а с цигулката си, беше отишла да се потруди, за да има нейното дете що-годе нормално детство. И се замислих, че от онези времена малко неща са се променили в иначе уж толкова развитото ни и цивилизовано общество... Е, няма го днешния Андерсен, който да го обрисува – деликатно, ненатрапчиво, искрено, с обич... Но пък и ние сякаш нямаме особена потребност да го четем и преживяваме...
Нашето общество прилича на онези вундеркинди, които знаят числото „Пи“ хиляди цифри след десетичния знак, но не знаят как да започнат разговор със съседското дете... Новините, особено лошите, се разпространяват в социалните мрежи по-бързо, отколкото линейката успява да пристигне до пострадалия, и със същата скорост биват изконсумирани и забравени, задушени от неспирния поток на нови и нови подобни събития... Някак свикнахме с кресливото, уродливо, медийно изстискване на мъката на страдащите, разголващо драмата им пред екрана и оставящо ги да зъзнат в нещастието и самотата си подобно на бедната перачка в ледените води на реката...
Не мога по друг начин да си обясня това злорадо, полуанонимно ехо, което винаги намира начин да нашепне, че жертвата сама си е виновна, че си го е търсела, че е била наивна или небрежна... Дали ще е самотна майка или младо момиче, прибиращо се от работа, старец, разхождащ се в парка, няма значение. Ехото продължава да го повтаря и повтаря... Но ако само за минута изключим телевизора и изгасим компютъра, може би бихме осъзнали, че в повечето случаи „вината“ на тези хора е била в това, че са приемали останалите за нормални човешки същества, за „ближни“, на които са се доверили и на които са вярвали. Наивно ли звучи? – Вероятно. Но тогава „наивна“ би била и нашата вяра, нашата надежда, нашата любов...
Можем да се опитаме да се спасяваме, като издигнем защитни стени между нас и останалите, като не се доверяваме на никого, като избягваме контакт с всички, които не познаваме добре и приемаме другия като враг, от когото, ако не можем да го сразим, трябва непременно да страним – до доказване на противното...
Но можем и друго – да се запитаме:
Защо вече не можем да общуваме нормално помежду си?
Защо ценностите, които осмислят човешкото съществуване, днес са предмет на упрек и насмешка?
И да се опитаме да се върнем там, където сме загубили себе си...
