Тодоровден е. Първата събота на Великия пост. Първият ден, в който постещите, преминали своята подготовка, се причастяват. Утре е Неделя на Православието. Също е празник. С баща ми сме се уговорили да отидем и да се причастим в храма, в който ходя от години, в който служи изповедникът ми, в който е енорията ми. Днес обаче ми предстои натоварен ден с обичайните задачи в къщи. Само един ден за толкова много неща!
Сутринта, преди да започна всички съботни задачи, решавам да отида да запаля свещ до близкия храм. Срещу блока, в който живея отскоро, има парк и малка църква. Вървейки натам си мисля, колко е хубаво посред панелните блокове в един голям столичен квартал като моя да има храм. Единственият му недостатък е, че е много малък – в него има място само за два свещника и за няколко столчета. Убедена съм, че най-вероятно няма да успея дори да вляза, все пак е голям празник.
В храма съм, пълен е, както предполагах. Има много хора – млади, стари, жени, мъже, деца. На клира пеят няколко момчета. Свещеникът служи на български език, разбирам какво казва. Решавам, че вместо само да запаля свещ, ще остана до края на службата. Оглеждам се и за мое учудване, въпреки препълнения храм, не ми е трудно да си намеря място - виждам, че там, където съм свикнала да заставам по време на светата литургия в „моя“ храм, е свободно, само че, тъй като църквичката е малка, сега мястото се пада почти до вратата. Заставам там. Около мене е изпълнено с хора, но въпреки това не се чувствам нито неудобно, нито некомфортно. Не е и задушно. Вратата се отваря и влиза едно семейство. След малко се отваря отново. Влизат още няколко човека. Вратата продължава да се отваря. Влизат още и още хора. Всички бързо и тихо застават някъде. За мое голямо учудване в този иначе малък храм за всеки новодошъл се намира място. Сякаш Бог разширява храма, за да можем всички да се поберем!
Идва време за причастяване, почти всички присъстващи пристъпват към светата Чаша. Свещеникът знае имената им. Явно ги познава. Църквата е малка, няма достатъчно място за кой знае колко голяма опашка, оформя се колона по един. Минава време. Забелязвам, че колоната с причастниците не намалява. Оглеждам се. В едната част на църквичката са застанали хората, приели свето Причастие. Доста са. От другата страна са тези, които все още чакат своя ред. Сякаш са по-многобройни от другите. Все повече и повече съм убедена, че няма как толкова много хора да се поберат в тази малка църква! Дори съм убедена, че е невъзможно. Започвам да ги броя, стигам до 50 души и спирам, защото решавам, че съм объркала броенето... няма как да стане това - толкова много хора, в толкова малка църква... Отново започвам и отново спирам...Отказвам се от броенето. След малко службата приключва, взимам си нафора и си тръгвам.
Започвайки съботните си задачи в къщи, продължавам да си мисля за днешната служба в малката църквичка. Няма никакво значение, колко души се побрахме там - важното е, че всички бяхме вътре. Най-важното в днешния ден беше това, че толкова много хора пристъпиха към свето Причастие и приеха Бог в себе си, че толкова много хора, въпреки напрегнатото си ежедневие, през изминалата седмица присъстваха на великопостните богослужения и се подготвиха в пост и молитва за своята среща с Него в днешния ден.
А както се убедих, Той не върна никого – за всеки желаещ се намери достатъчно място дори и в най-малкия храм. Сякаш Той го разшири, за да има място за всички, които Го обичат.
Снимка: авторката
