От 18 февруари насам вече имаме възможността (а за някои – и удоволствието!) да видим още едно творение на Св. Синод за образованието в България. Настояването му за морално възпитание на децата (освен тяхното образование) е съвършено оправдано и мисля, че в това никой не се съмнява. Това настояване, в случая изразено в Становище относно законопроекта за предучилищното и училищното образование, трябва да бъде обосновано и професионално изготвено, щом се предлага на държавни органи (в случая – на законотворците) за разглеждане. За съжаление то нито е добре обосновано, нито професионално изготвено, та една държавна институция да му обърне достатъчно сериозно внимание. Наистина, дори и в този си вид парламентаристите (както и държавната власт) биха могли (и дори трябва!) да му обърнат внимание, защото настояването предметът Религия да заеме нужното му място в образователната система е съвършено оправдано.
Онова, което съставителите на това Становище (а това със сигурност не са митрополитите – те само са се подписали под документа) развиват като съчинение на свободна тема, а не като добре издържан и аргументиран документ, не отговаря на висотата на призива, който се отправя към държавните институции, работещи за ЦЕЛИЯ български народ. Едно становище на която и да е организация (било религиозна, атеистична, професионална, стопанска, социална и т.н.) може да бъде добре обосновано само когато 1) тя говори само за себе си, като отчита че освен нея има и други, или, 2) тя говори за себе си и за другите като едно цяло. В Становището не виждаме нито едното, нито другото. По-скоро – виждаме говорене само за себе си без другите или само за себе си като изразител на интереса на всички други. Което, както всеки добре разбира, не е българската ситуация, а ситуацията на някоя държава от миналото, в която населението (може би!) е било близо 100% православно.
Да се пише „да бъде сложен край на изкуственото откъсване на българското образование от неговия същински духовен извор – великата православна култура и безценното дело на християнската просвета…” (т. 5 от мотивите) означава, че пишещите не схващат за какво откъсване става въпрос или пък за кое време се говори, през което „великата православна култура” е съставлявала „същинския духовен извор” на българското образование: преди Втората световна война ли, преди Първата ли, преди Освобождението ли, или може би по време на турското робство? Е, ако се имат предвид времената на св. братя Кирил и Методий, техните ученици и т.н. (както те са изредени в същата тази точка), тогава човек някак си може да се насили да приеме някакви исторически факти и да се съгласи. Но днес?
Да се пише „Българската православна църква предлага и настоява да се премахнат последните остатъци от идеологизацията на образованието от близкото минало, като се позволи образователното направление „Религия и етика“ и предметът „Религия“ да заемат естественото си място в образователно-възпитателния процес…” (т. 7 от мотивите), означава, че съставителите изглежда все още не разбират какво означава истинска материалистическа идеологизация в днешно време – идеологията на консуматорското общество, да си пръв във всичко и да преуспееш, да забогатееш, да приемаш европейските морални ценности, както ни се налагат от някои европейски структури, и т.н. Никой не омаловажава вредните последствия на комунистическата идеология, но нима не се разбира, че най-малко нейните остатъци в момента представляват някаква заплаха за българското образование – много по-голяма заплаха е идеологическият натиск, който се оказва днес от страна на секуларните законодателни и изпълнителни власти в Европа. И още: откъде го взеха този израз, „материалистичния секуларизъм” (т. 6 на мотивите), към който, видите ли, било тласкано образованието? Първо, секуларизмът не е материалистичен, а той е дълбоко обоснована идеология, и второ, „тласкането” не е толкова към секуларизма (т.е. идеологията и практиката на отделяне на религията от държавата), колкото към атеистичното и светското.
А по отношение на точка 10 от Становището (Сравнителен анализ на европейските образователни системи) считам, че информацията е невярна и човек, който не разбира от религиозно образование, би могъл да се заблуди. Бих препоръчал на онези, които са написали този документ, отново да погледнат статистиките, описани в различни европейски документи, и да коригират неверните данни. Нито в 20 страни РО е конфесионално, нито в Унгария предметът е свободноизбираем, нито пък във Великобритания има един вид РО (във всяка от четирите общности предметът е специфичен и не прилича на никой друг); нито пък Русия е въобще спомената в този списък (а тъкмо в Русия може да се види един от примерите на съвременно религиозно образование, което е застъпено и в други европейски страни с различна вариация на отделните религиозни компоненти). Поради неверните данни в т. 10, съответно и казаното в т. 11 (особено подточки 1 и 2) е невярно. Посочените данни, при това с големи уговорки, бяха верни преди няколко години, но не е днес.
От цялата тази амалгама от верни, полуверни и неверни данни и разсъждения, накрая, в раздела „Общи изводи и препоръки”, се прави и генералният извод: „за нашия народ дълбокият корен и неизчерпаемият източник на духовни и морални сили, на социално единство и благопреуспяване е православната християнска вяра…” Да попитаме една трета от българското население, което днес няма нищо общо с православието? И за тях ли важи този извод? Който се интересува от статистика, да погледне тази на Националния статистически институт (тук), който предоставя данните от проучването през 2011 г., особено да се видят стр. 5, 25-29. Там, впрочем, не е точно указано колко процента от българите продължават да са атеисти, макар и някога да са били кръстени в православната вяра. Поради това статистиката навярно е твърде смекчаваща по отношение на православието. Но това е друг въпрос, който няма място в тази дискусия.
Ако едно Становище на Синода се изразява по въпроси, засягащи ЦЕЛИЯ български народ, тогава в него трябва да бъдат представени обосновки, които да са валидни за целия този народ. Ако Становището има предвид само православните българи, тогава и това трябва да бъде ясно изразено. Ако в него се отчитат различни отношения между отделните групи на българското население, както и между светското виждане за образованието и виждането на Църквата и на другите вероизповедания и религии в страната – и това трябва да бъде отразено на страниците на документа. Допускаме, че например подобен документ, който излиза (ще излезе или е излязъл) от името на мюсюлманската общност у нас, може да не съдържа обосновки, отнасящи се до целия народ, а само такива, отнасящи се до тази общност, но това, както вече е ясно, не е сериозен документ за обсъждане от една власт (която и да е съвременна държавна власт), която в управлението си търси да намери решение за всички хора в държавата и за всеки един поотделно. Синодът като уважаваща себе институция трябва да излиза от името на всички (и това да е ясно изразено във формулировките на Становището), като същевременно предлага решения, които в най-голяма степен удовлетворяват тъкмо неговите виждания за едно образование на българските ученици, но с отчитане и на РЕАЛНАТА ситуация в класните стаи (т.е. че всеки трети ученик – а навярно и повече! – няма нищо общо с православието).
Разбира се, горните критични бележки в никакъв случай не намаляват достойнствата, които Становището съдържа в себе си като израз на загриженост за бъдещото поколение на страната, което действително продължава да израства в духовен вакуум, който се запълва от недотам ясни идеологически влияния, идващи от различни посоки. Документът съдържа ценни указания, бележки, предложения и препоръки, но поради редицата неправилно изразени формулировки, и поради някои неверни данни, цялото Становище придобива вида на някакво съчинение, съставено от дилетанти, които се опитват да убедят цялото общество, че описваното в него се отнася до всеки член на това общество и че всеки българин трябва да се съгласи с изразеното в документа.
Накрая, искам да бъда правилно разбран: най-малко аз съм човекът, който би спъвал някакво обръщение на Синода към властимащите за връщане на Религия в класните стаи, защото за осъществяването на тази идея съм хвърлил доста усилия в продължение на повече от двадесет години, продължавам да работя в тази област, изписал съм стотици и стотици страници за това какво може и трябва да се направи за религиозното ограмотяване на учениците (както в България, така и в поне две дузини други страни в Европа), продължавам да работя като член на една консултативна група по религия към Съвета на Европа, и твърде близки са ми проблемите на предмета религия във всички т.нар. православни страни. Онова, за което настоявам, е когато едно нещо се излага на публичен показ и особено когато чрез него се ангажират светски институции, това нещо да бъде професионално изготвено и съответно, когато се наложи – професионално защитено. Ако то не е добре обосновано и изготвено, как ще може да бъде и професионално защитено?
Затова пожелавам на съставителите на Становището да го преразгледат и в някакъв нов вариант да го представят първо за дискусия, а сетне и за публикуване. Имам съмнения, че авторите на Становището се считат за самодостатъчни и едва ли биха потърсили помощ „отвън”, особено пък от някого, който се опитва да ги поучава, но все пак ако някой сметне, че мога да бъда полезен с нещо – бих се радвал да направя каквото е нужно. В сферата на научната дейност (т.е. и на богословската, църковната, социалната, изследователската и т.н. дейност) едва ли има по-плодотворно сътрудничество от това да подложиш мислите си (съчиненията си) на дискусия заедно с други специалисти в твоята област. Ако и съставителите на разглежданото тук Становище проумеят този факт, предполагам само биха си помогнали да не създават недообмислени съчинения, а да проверят тезите си чрез дискусия с други и тогава да публикуват писанието си вече в подобрен и много по-обоснован вид.