Мобилно меню

4.1206896551724 1 1 1 1 1 Rating 4.12 (58 Votes)

Boris ktitor (С молба за превод на сръбски)

В къщата на обесения не се говори за въже. Тази поговорка сигурно съществува под някаква форма и на сръбски. Но дори и да не съществува, елементарната християнска етика ни учи на много повече от това.

Според мене беше неуместна „позицията”, изказана броени дни след терористкия разстрел в Париж, на един православен епископ. Не, не е наш. Този път е сръбски, на официалната страница на Сръбската патриаршия. Многоуважаваният Бачки епископ Ириней изведнъж започна да поучава сръбската преса, какви рисунки да публикува и какви – не.

Когато един художник по религиозни причини е разстрелян от упор в качеството си на художник, е недопустимо да обсъждаме рисунките, преди поне да са минали 40 дни от разстрела. Пък и дълго след това. И не само да обсъждаме, но и да размахваме пръст срещу все още живите му колеги – превантивно. Достатъчно беше да „осудим ово гнусно дело” - и толкова, ако не можем да кажем повече. (Така постъпиха нашите архиереи, помолиха се и поне прозвуча коректно.)

Всъщност би трябвало по-ясно да обсъдим самите религиозни мотиви за едно такова престъпление, дори те да не са християнски. Защото забелязахме, че тайни талибански мисли и настроения дремят и в нашите християнски душици. Не, не агресивни – благи и кротки. Чувства на тиха, несподелена мъст, свенлива мечта за възмездие. Разбира се, никога няма да ги озвучим, защото ни е срам от нашия Господ Иисус Христос, Който - бит, оплюван и разпнат - ни остави не само молитвата "Отче наш", но чрез Своите мъченици и изповедници - и молитвата „Прости им, понеже не знаят, що вършат!” Ние с тази втората много не сме съгласни, обаче си траем. Но сега ни е паднало – покрай карикатурите на Мохамед дискретно да преживеем и отмъщението за обидите срещу нас. Вестниците нас са ни обиждали много повече, отколкото братята мюсюлмани, понеже с нас е много по-лесно: ние не колим, не разстрелваме и не режем крайници. И слава Богу! Но сега е нашият час: хем да се подмажем на съседите-мюфтии, че да не ни вземат и нас за „Чарли” и да си имаме неприятности, хем да скръцнем със зъби от тяхно име на вестникарите да се сещат, когато пускат картинки и нам неугодни.

Само че това не е християнска позиция. И ако все пак си позволяваме да философстваме и коментираме карикатурите на Мохамед в този страшен час, нека кажем и следното.

Първо, наистина такива картинки са недопустими, ако са предназначени за някое ислямско издание или ако се разпространяват в джамиите. Тоест, ако упражняваме религиозна и идеологическа агресия в тяхното лично пространство. Но когато става дума за тясноспециализирани издания, адресирани към съвсем различна публика, тогава кой ни кара да се ровим по щандовете и да търсим обиди срещу нас? Кой ни кара насила да купуваме, да гледаме и да четем? Кой ни пита за нашите коментари по принцип? Никой. Ами, по тази логика, нас ни скандализират и порнографските списания, но не избиваме нито проститутки, нито фотографи и редактори. (Вие, апропо, често ли проповядвате по тези въпроси?) Казано ни е, че заедно с пшеницата растат и плевели. Това е. Да сме бдителни, нашата пшеница да е оплевена; повече от тази мисия не ни е възложено. А може би за някои не е лоша идея да попрегледат и порно периодиката, и богохулните смешки, та да изровят повечко компромати срещу „света”?...

Второ. Ако все пак някой настоява в този момент да анализираме карикатури, то редно е да се спрем и на тяхната предистория и първопричина. Да се опитаме да разберем, от какво те са предизвикани, защо някои са избрали вместо да стрелят и колят, да реагират по-цивилизовано, да го обърнат на смях, макар и горчив, да се отдадат на анализ, макар и хаплив, понякога – юродиво грозен. Но анализ, не кьотек. И ако плачете на чужди гробища, спомнете си малко и за нашите светини, осквернявани не наужким и в карикатури, а в грубата реалност - на място. Чрез навлизане в нашето собствено пространство, без покана. Все още по старинните ни и нереставрирани храмове стоят неми и слепи свидетели: иконите с избодени очи. Не сме търсили отмъщение. Поне да бяхме реставрирали очите, а то и веждите даже не изписахме... Но ще си позволя да въведа една друга поговорка: който вади очи на икони, ще потърпи и карикатури.

На Запад християнските светини не са пострадали чак толкова, но там очите на хората ежедневно им се избождат по други начини. Като гледат агресията и нарастващата престъпност, безотговорното размножаване за сметка на чужди социални системи, отказа за елемeнтарно интегриране, арогантното тунеядство, нарушаването на мира и спокойствието, терористичните заплахи. Да изреждам ли още? А изредените по-горе беди са вече религиозно обусловени. Основанията за тревоги са по-големи от всякога. Така че: рисуват хората, пишат, реагират по своему. Особено когато собствените им правителства демагогстват.

Преекспонирано в предишната си статия определих разстреляните френски карикатуристи като изповедници – не на вярата, но на определени ценности, които вторично произтичат от християнските. И въпреки направената уговорка, че е условно, че е алегорично, някои благочестиви приятели реагираха с присъщия ни буквализъм. Направиха извод, че се опитвам да ги канонизирам и едва ли не да им съставя служба и житие.

Не, далеч съм от такива мисли. Дори и за икуменизъм не става дума. Просто ми се иска да започнем да забелязваме нюансите, да излезем от плоскостта на заучените клишета, да бъдем живи и адекватни във вярата си, да напуснем 19 век и да се върнем в 21. Да се огледаме и да забележим всички наоколо, не само себе си и врага. Да не се изказваме по калугерски, когато става дума за една съвсем различна среда. Да застанем замалко на мястото на другия и да се вживеем малко в неговия свят.

Не е лесно, но започваме полека-лека да се ориентираме. Все пак нашето съвремие ни предлага предизвикателства без прецедент, по които Църквата не е взимала отношение преди, защото тогава просто ги е нямало. Но Светият Дух, който е в нас и с нас, ни учи, наставлява, спасява. Стига да не Му пречим с квадратното си мислене, с излишна дипломатичност, с човекоугодие, с лицемерие и със страх.

Но ето, и аз сега не правя изключение от Вашата „позиция”: все пак, по-лесно е да се обърнеш дръзко към сръбски епископ, отколкото към свой...


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9d4kc 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Св. Варсануфий Велики