Аз не съм нито Шарли, нито Чарли, както се шегуват протодякон Андрей (Кураев) със своя шеф Чаплин и карикатуристът Благо Мегалов, позовавайки се на това, че масовият глобален интернет потребител по привичка чете текстове на латиница в английска транскрипция – белег за глобализиране на културите, но също и за профанизиране...
Но съм дълбоко потресен – не само от онова, което се случи във Франция, а от неговата проекция в света, в нашия общ свят, чиито граници все повече стават условни. Според народната поговорка мечката, дето играе в съседния двор, никога не е била по-близо до нас, защото и дуварът между съседните дворове никога не е бил по-леснопреодолим. И неслучайно заедно с Париж настръхнаха и другите европейски столици. Още повече, че т. нар. „Ислямска държава” предупреди: Париж е само първата капка кръв!
Но колкото и да е оспорвана и нова, това все пак е цяла държава и общност, която се ръководи и опира на определени доктрини. Защо никой не анализира по-задълбочено именно тези доктрини, вместо да получаваме само отделни информации за деянията им?
Атентатът срещу журналистите от „Шарли ебдо” както и срещу полицаи и мирни граждани не е криминално престъпление, както би бил един обир на банка, нито действие на психопат, както беше случаят с Брейвик в Норвегия, нито лично отмъщение като двойния разстрел в София тези дни, нито гангстерска война.
Той е осъзнат, заявен и изповядан религиозен акт. Масово убийство в името на религиозна кауза, която има за свое призвание и цел да премине като унищожителна вълна през ВСИЧКИ други различни идеи, каузи, изповедания, били те религиозни, философски или научни.
Затова в цялото изобилие от информация и коментари, които четем, силно ме безпокоят клишетата, които звучат от различни посоки:
Първо, че ислямът нямал нищо общо с тези атентати, а - видите ли! - това са напълно независими варварски групи, които действат от свое име. Добре, но в същото време френската телевизия излъчи филм, в който даде разяснение, как се формират тези групи и как се набират техните членове: чрез проповедта на множество имами - не другаде, а в джамиите. Набират се и средства – как? Отново чрез джамиите. Но защо трябва да даваме за пример Франция, след като имаме много по-близки примери?...
Вместо да се разнищи открито и честно този въпрос, в телевизионните студиа се канят някакви „официални” ислямски представители – философи, мюфтии, писатели и активисти, приличащи повече на държавни функционери, изолирани от реалния контекст. С размити и отвлечени приказки тези хора лицемерно повтарят като мантра, че ислямът нямал нищо общо с насилието. И объркват общественото мнение, като сервилно клакьорстват: „И аз съм, и аз съм един от вас!” – кой Шарли, кой Чарли... А масовият зрител и читател, вече затъпял от информационно преяждане, седи и поглъща този блудкаж без дори и да се старае да го смели.
Да, трябва да се продължи диалогът с исляма, но вече на друга основа. В най-доброжелателен дух ислямските богослови и идеолози трябва да бъдат приканени да излязат открито с обяснения, които дължат. Те са повече от всякога морално задължени ясно да озвучат и коментират пред другите си колеги, както и пред целия свят, всички онези религиозни мотиви, които подбуждат, оправдават и одобряват действията на насилие и зверства от страна на които и да било ислямисти. Да дадат повече обяснения за цялостното учение, а не днес да заклеймяват насилието и да се кичат със значки, че и те били „Шарли”, а утре под сурдинка да подстрекават вярващите към „свещена война”.
Иначе, ако продължават неясно да артикулират по европейските медии едни и същи клишета, ще се окаже или че сами отстъпват от вярата си, или че са непочтени и лъжат. А междувременно джихадистите ще продължават кървавата баня уж от свое име, погрешно идентифицирани от света като „отделно явление”.
Спектърът на прояви е широк, но догматичната основа е проста. От използването на западната социална система до воденето на джихад - всичко има в основата си етика, произтичаща ако не пряко от Корана, то от неговите тълкуватели. Хората очакват днес ясни доктрини в богословските дебати, а не сладникав популизъм.Трудните въпроси не означават конфронтация, нито етническо напрежение, а средство наистина да се потърси изход от порочния кръг на клишетата и манипулациите в стремежа към мирно съжителство и неподправена взаимна любов.
Добри и лоши хора има навсякъде; и не за лична оценка става дума. Става дума за самата доктрина, която цивилизованият свят всъщност много слабо познава, понеже в официалните медийни пространства липсва ясен дискурс, а изобилстват дезинформацията и нелепите евфемизми.
В същото време истината застрашително набъбва в „неофициалния” дискурс в пространството на интернет. Там могат да се видят както показни екзекуции от най-варварски тип, така и да се чуят доктриналните им одобрения. Докато едни ислямски лидери се кълнат пред едни медии, че учението им няма нищо общо с тероризма, други ислямски лидери пред други медии цитират същото това учение в подкрепа на главорезките акции срещу „гнилия Запад“. Защо това явление не се дискутира по-открито и в „официалното” пространство на обществено-политическите дебати? Впрочем в Италия популистки настроеният папа Франциск беше предупреден от един известен политик, че прекаленото му любезничене с мюфтиите още в деня на кървавия атентат този път прави лоша услуга на католиците – разбирай християните. Защо? Защото измества вниманието от важните доктринални мотиви на насилието към клишето – и лъжата, че ислямът нямал нищо общо с това.
Друго подвеждащо клише е, че причина за ислямското насилие бил модерният западен „либерален атеизъм”. То зазвуча много патетично, дори убедително, но не добре обмислено. Не е справедливо неправилната и често пъти антинационална политика на някои западни правителства да се приписва като общ недъг. Какво са виновни мнозинството западни граждани, че техните управляващи подмолно и дори заговорнически са допускали инфилтрирането на деструктивни религии и групи? Или трябва да сме толкова наивни, за да вярваме, че такива съвършени апарати за тотален контрол, с каквито разполагат развитите държави, не са били в състояние да идентифицират правилно шепа млади лумпени? Или натрупаният опит от 11 септември 2001 г. в Ню Йорк се оказа недостатъчен за западните правителства да вземат по-ефективни мерки?
Но ние седим отстрани и назидателно мърморим: бездуховност, секуларизация, обезверяване, либерализъм, атеизъм, позитивизъм... Клишета. Има ли днес в света някоя несекуларизирана, изцяло религиозна, изповядваща на държавно ниво духовни доктрини страна? Не. Освен само онези религиозни държави от талибански тип, които са ни добре известни. Онези, дето режат глави, ръце и крака в Божието име, които експортират терор и заплахи.
За зло или за добро трябва да отбележим, че в нашия свят християнските ценности вече виреят най-добре в т. нар. граждански общества – там, където личната свобода е обезпечена, макар и да не се води открита религиозна пропаганда, макар и да няма задължително вероучение. Защото не е ли гарантираната лична свобода по-ценна от задължителните мероприятия?
Западните общества дори в самите си „чисто граждански” идеали, в самото устройство на държавите, правосъдието и социалните системи все още се основават на християнски и евангелски ценности, вкоренени от векове. Дори и продажни правителства и партии да са на власт, те не са в състояние да изкоренят тези ценности. Вярата е друг въпрос. Тя е личен път, който не подлежи на измервания и статистика. Но ценностите са общи и те все още са християнски въпреки всички недъзи и несъвършенства.
Но дори и общество от по-ясно заявен християнски тип, би ли ограничило по-успешно настъпващия терор на джихадистите? Разбира се, че не. Това са хора, които с еднаква жестокост погазват ВСЯКАКВИ ценности, различни от техните. Еднакво хладнокръвно те унищожават християнски, езически или граждански обекти: църкви, манастири, но също и древни паметници, музеи, произведения на изкуството и обществени сгради. Всичко, което попадне на пътя им.
Нещо повече. Пристигайки в Западна Европа като емигранти, ислямистите се възползват именно от онези блага, които са изградени на основата на християнските ценности: социалната и здравната система, законодателството, търпимостта, милосърдието – всичко онова, което обаче ние повърхностно припознаваме като „потребителство”, „либерализъм” и пр.
Там се и извършва сблъсъкът на цивилизациите: докато принципите на търпимостта, свободата, солидарността и социалната взаимопомощ са създадени въз основата на евангелското учение за безрезервната, жертвена любов, хора, оценяващи света като противопоставяне на „богоизбрани” срещу „неверни”, не могат да оценят жеста на милосърдие и да питаят чиста благодарност. Вместо това те живеят с убеждението, че всяко благо им се полага като на богоизбрани, вземайки се промислително от ръцете на нечистите, за да попадне като благословение в техните ръце. Точно такова безпрецедентно по своята наглост изказване на един горещ във вярата млад ислямист прозвуча пред една арабска телевизия. Преводът на интервюто в „You tube” неотдавна разтърси из основи стотици хиляди на Запад, но кой знае защо остана без внимание в официалните медии. Заключението обаче беше неизбежно: истински миролюбивите мюсюлмани, проявяващи любов и благородство без двойни стандарти, се оказват предимно не активно практикуващите – пасивните носители на народни традиции. За щастие те са голямото мнозинство. Но ние такива от нашите ги наричаме невъцърковени - в негативен смисъл, разбира се...
За разлика от по-ранните емигранти (и от европейските колонии още по-отдавна) новите вълни от ислямисти, които Европа безрезервно приема и подпомага като бежанци, са толкова много и нахлуват толкова бързо, че нямат необходимото време да се интегрират постепенно – и трайно – към ценностната система на страните, които ги приемат. Но те и не искат.
Кротките сред тях, които безусловно са мнозинство, се ограничават с това да използват колкото могат повече солидната социалната система на Запада (вече доста разклатена). И всички трябва да сме доволни от това, считайки го за мирно съжителство! Защото иначе по-немирните се занимават с хулиганство и дребно мошеничество, а най-агресивните – с активен джихад, сиреч тероризъм.
Но отново ще кажа, че не в това е главният проблем. Кротки, мирни, немирни, агресивни, добри и лоши – това са лични качества, които се срещат във всички народи и култури, в това число и сред християните. И отново ще напомня, че тук не обсъждаме лични качества, а още по-малко „етнически”. Главното в съвременните конфликти с ислямистите е в това, че подобно поведение спрямо европейските граждани (считани нерядко за чужди и неверници в собствените си страни, нещо като рая-приемник!) е доктринално обусловено.
Да, живеем във времена на мимолетни и чести политически промени, на бързи смени на правителства и партии, на ръководства, които дори нямат време да покажат личност и характер преди да бъдат сменени от следващите. Всичко това обаче не означава, че Западът е изгубил християнската си идентичност, стига да не се заемем да съдим за личната вяра на хората, което е колкото необективно, толкова и непочтено. Или, ако говорим за духовна криза, то да признаем, че тя е повсеместна, общ белег на времето, а не специфичен западен недъг, т. е. да не изключваме и себе си.
Списанието „Шарли ебдо” е с твърде ляв уклон, често хапливо, осмиващо и политици, и религиозни – далеч не само ислямисти. Кой е съгласен и кой не, е въпрос на мнение, но при всички случаи то е високопрофесионално, а свежият и интелигентен хумор в крайна сметка винаги приканва към помирение.
Както често става, след смъртта се откриват неподозирани истини. От онова, което се откри при разстрела на едни от най-добрите карикатуристи на Франция, надконфесионално можем да се поучим и ние, православните християни. Говоря за едно твърде нестандартно, необикновено изповедничество. На какво? Медиите го определиха шаблонно по своему: „герои на демокрацията и свободата на словото”. Ще посмея да оспорвам и това клише. Ще поема риска да ги определя по-скоро като изповедници на християнските ценности срещу надигащото се отново варварско мракобесие. Съзнателно или подсъзнателно, но е точно това.
Стана ясно, че тези хора от години насам всеки ден са ходели на работа със съзнанието за смъртна заплаха. Били са дълго време под охрана (недостатъчна, както се оказа). По човешки са се страхували от смъртта, но постоянно са надмогвали страха по свой начин – с поредната смешка-анализ, с поредната карикатура-калашник срещу насилието и терора, срещу лицемерието и лъжата. Не можеха ли да се скрият, обезличат, преустроят? Можеха. Но не го направиха - в името на принципи, все още живи в тяхното общество и култура. Това са принципите на свободата и цивилизоваността, отстоявани в духа на чисто християнски ценности: слово вместо юмрук, усмивка вместо проклятие, молив вместо ятаган, жертвоготовност вместо страх. Вяра? Кой знае. Не е наша работа да се бъркаме в този интимен вътрешен свят на когото и да било. Бог знае. Но онова, което видяхме, беше съзнателно изповедничество, платено с кръв. После видяхме посмъртните карикатури от колегите им – шедьоври в жанра, които показаха, че щафетата е поета от оставащите, че страхът пак е победен, че има приемственост и в професионализма, и в достойнството.
Затова нека не наричаме повече тези хора и това общество безбожници, дехристиянизирани, либерални атеисти и прочее подобни определения. Техните църкви често са по-пълни от нашите, социалното им служение към ближния – далеч по-развито, чувството им за солидарност – много по-изострено.
И най-големият шамар за нас: православието им също нараства и става все по-качествено от нашето!
Вижте също: Малък етически апостроф
