По повод статията: „За петте лева на попа”
След масираните кампании „Анти Мишев”, „Против Борис” и т. н., най-после се забелязва известно раздвижване и в по-долните пластове от църковната йерархия. Обнадеждващото е, че това се прави вече наяве и от свещеници. Вярно е, че няколко птички пролет не правят, но след затоплянето несъмнено ще долетят и останалите. Щом младите свещеници са казали веднъж „А”, време е и да продължат, като, разбира се, всичко да става по християнски с кротост и смирение. Да изкажеш по братски недъзите на своя събрат по вяра не е осъждане, а поучение за изправление. В светоотеческата литература ще намерим доста такива примери.
Проблемът в написаното не е само за петте лева на дядо поп. Нещата са изпуснати открай време и се предават от един свещенослужител на друг, навързани като брънките на синджир. Едни ще кажат: атеизмът е виновен, други – комунизмът, големите интелектуалци с големите приказки – руският стремеж към имперщина и влиянието му в Църквата ни и какво ли още не. Е, комунизмът си отиде, и какво – нещата верово вървят все по на зле. Не се съмнявам, че всеки владика иска достойни свещеници в епархията си, моли се за това, а те все не идват. Защото свещеникът не е работник като всеки друг от обществото ни. Свещениците сега са малцинство, а жетвата на Божията нива е голяма. Да се отгледа свещеник от мирянството е дълъг етап. Народът го е казал, макар и наивно: „Най-трудно се отглежда военен, поп и пуйче”.
И мен самия много неща ме дразнят, като гледам нехайството и безразличието на някои свещеници. Този ставрофорен иконом в описанието бих казал е „благороден и мъдър” на фона на сегашните безчинства на някои негови събратя, винаги недоволни в материалните си искания. Чувал съм как се подмята на всеослушание пред енориаршите: „Тука не са научени да дават!”. На водосвет: „Хвърли в паничката два лева, че да повлечат крак!”. На Цветница: „Трябва да си продавам върбата!”. И пасомите, милите, стоят смирено и се поглеждат гузно, демек – те ли са виновни пред Господа за чоглавостта на дядо попа. Също, отиваш на служба – гледаш свещеника сложил катанеца на храма, няма го никакъв, нищо че е неделен ден или празник. На вратата виси забоден телефонен номер – да напомня, че само предстоятелят е отговорен за обредите в енорията. Но да не се месим в работата на дядо поп, това не е мирянска работа... Е, от време на време ще проведе по някоя служба. Ама и на нея ще ти се отще да останеш до края. Тая жена ще му шумулка с найлоново пликче при свещите, оная баба ще му чука с бастуна си. Ще прекъсне службата и от дверите ще им се скара – смущавали молитвеното му настроение. Но за едно може, за друго – не може. По време на св. Литургия смартфонът е сложен на олтарната Трапеза редом с Кръста. На „Тебе поем” – звъни. Учудена мирянка след това го пита, може ли да говори по телефона по време на служба. А дядо поп е винаги готов с отговора, от девет кладенци вода ще извади: „Владиката е разрешил!”. И да се чудиш защо после миряните подминават храма. За причастници там – да не говорим! Добре, че си има утвърдени вярващи – двама или трима, дето си стоят снижени в сянката на колоната и не виждат „посредника” в олтара, за тях другото е важно!
Няма нищо лошо свещеникът да си вземе петте лева от требата – полагат му се. Но да се напъне и да поучи, защото той е и учител. Той трябва да поддържа искрицата на вярата, пречупена през християнските добродетели. Щом не иска да се подхранва суеверие, да разясни кротко какво е редно да се направи. След това тихомълком да извади петолевката от пликчето и да остави половината за храма, а другата половина е за него, за прошението към тази женица с даровете. Всичко при свещеника трябва да става с Христов нелицемерен ум.
Ето какво учеше моят духовен наставник дядо Назарий по тези въпроси. Старецът особено много държеше на християнската нравственост. Казваше: „Бъдете смирени, но не овчедушни!”. Често ставаше въпрос за грубо или нехайно и пренебрежително отношение на някои възгордяли и самозабравили се духовници към хората. Болеше го и когато научеше нещо нередно за някой свещеник. Едно е да си самозабравил се свещеник, който си служи с Бога, вместо да служи на Бога. Друго е да си свещеник, със служението си на Бога да служиш и на другите. „Ама на, нали ви казвам, поповете не са си на мястото!”, казваше не със сарказъм, а с болка за недобросъвестните Божии служители. „Медът гребат с пълни шепи, а жилото не могат да понесат!”.
Това, което е негодно, дядото открито критикуваше. Ще каже: „Пък оня нашият, халосаният, е направил това и това.” „Сатаната им дава премъдрост, та кукуригат.” „Варосани гробници, нито те влизат, нито влизащите пускат да влязат в Царството небесно”. „Свещеникът – казваше – не трябва да налага тежки бремена на пасомите си, а той самият да не ги изпълнява. Например, да ги кара да постят, а той да не пости”. „А монахът трябва да има добродетели, ако ги няма, е пуст”. И още: „Свещеникът не трябва да взима пари на ръка”.
Разговаряме с дядо Назарий и споменаваме за някой духовник, това и това направил, нещо което ни е озадачило и смутило, а старецът махаше с ръка: „Оставете тая работа, ние не сме си на мястото!”. Идваха при него хора, разочаровани от свещениците си, дядото ги успокояваше: „Знайте, че дори и недостоен свещеник или владика да води богослужението, то ангелът слиза над жертвеника и тайнството се извършва!”.
Когато говореше за духовенството, дядо Назарий осъждаше пороците на човека, а не самия човек. Към човека обикновено подхождаше с разбиране, като казваше: „Не бива да осъждаме, но не бива и да бъдем равнодушни”.
Много от свещениците, които само се оплакват „туй било – онуй било”, „хората не дават”, могат да се поучат от живота на стареца – той даряваше „кръв за Дух”.
Десетки са свещениците днес, чеда на дядо Назарий, пръснати из цялата страна. Някои от тях вече станаха по на петдесет години, но за никой лоша дума не съм чувал досега. Това са трайните плодове на наставничеството.
Не е работата в петте лева, а в делата, по тях ще познаете вашия свещеник!
