Днес много хора, когато имат някакъв здравословен, семеен, битов, та дори и финансов проблем, се обръщат към свещеника, за да им прочете молитва за разрешаване на несгодата, разбира се, срещу скромно заплащане. Това обикновено са християни, т. е. такива, които посещават неделната и празнична св. Литургия, спазват постите (според възможностите си), изповядват се и се причастяват четири пъти в годината... Понякога обаче за молитва при православния свещеник идват и нехристияни. И те търсят Божията помощ, макар да не са кръстени.
На пръв поглед всичко е наред – имаме проблем и се обръщаме към Бога за помощ. Да, но само на пръв поглед, защото:
Първо, Църквата не е търговско дружество, в което свещеникът продава свръхестествена божествена сила. Разбира се, за съвременния човек, който живее в общество, изградено върху търговско-икономически принципи, това е нормално. Църквата обаче е общност между Бога и човека, изградена върху основата на свободата и любовта, реализирана в акта на Христовото въплъщение, кръстна смърт и възкресение.
Второ, Църквата не е и някаква езическа религия, на която свещеникът-жрец да изрича магически заклинания, обръщайки се към различните й богове. Да, днес повечето хора възприемат Църквата като религия, а Иисус Христос, св. Богородица и светците – като различни божества. Показателен е примерът, че всеки светец е покровител на нещо или някого: св. Николай – на морето, рибарите и банкерите, св. Христофор – на шофьорите, св. Стилиян – на децата, св. Мина – на семейството и т. н. Разбира се, както във всяка друга религия, и тук не липсват свещени предмети и амулети, които притежават чудодейна сила. Такова разбиране има най-вече към иконите, където изразът „чудотворни” се разбира буквално. Сигурен съм, че ако отидете в повечето православни храмове у нас, ще видите, че не само клисарките, но и свещеникът ще ви препоръчат да си купите определена икона с мотива, че помага я против главоболие, я против безплодие, за намиране на работа, за създаване на семейство, за успешен бизнес, та дори просто за късмет и т. н. Друг красноречив пример са различните гривни с кръстчета, червени конци и най-вече „филакто” против уроки и магии...
Трето, много често се случва (ако не почти винаги) след прочитането на съответната молитва за здраве, берекет или успех в бизнеса (сякаш Бог е свръхестествен изпълнителен директор или супер-мениджър) нещата да не са се променили, т. е. молитвата ни да не е „чута”. Защо не е „чута”? Този въпрос съм си го задавал много често, почти всеки ден. За да намеря правилния отговор, започнах да чета Светото Писание по-внимателно, като отделях повече време на местата, в които Господ Иисус Христос изпълняваше просбите на отделни хора. Такива като Лука 7:1-9, Лука 8:41-50. Какво „казваха” тези места? Първоначално ми направи впечатление, че Христос никога не удовлетворява просби с користолюбив характер. Но по-важното беше, че всички случаи на изцеление са свързани с вярата: на капернаумския стотник Той казва, че никъде не е намерил „толкова голяма вяра”, на кръвоточивата жена заявява „твоята вяра те спаси”, на началника на синагогата Иаир – „само повярвай” и т. н.
Тук възниква въпросът: за каква вяра става въпрос? Дали за вяра въобще или за определен начин на вярване? Много добре знаем, че в опита на Църквата вярата се преживява качествено, а не количествено, което е видно от определението „православна”. Без правилна вяра няма правилно действие. Правилната вяра и правилното действие са взаимно свързани и зависими, те са като двете страни на една и съща монета. В случая това най-ясно се доказва при участието ни в светата Литургия, където, ако не изповядваш правилната вяра, не можеш да участваш в нея. Ще рече, че, ако не изповядваш правилната вяра и не се подвизаваш според тази вяра, приемането на Тялото Христово ще ти бъде не за изцеление, а за съд и осъждане. Ако нямаме правилна вяра, не можем да изградим правилно отношение, общение с Бога и съответно не можем да получим изцеление, защото само Той е лекар на душите и телата. Важно е да се отбележи, че целта на християнския църковен живот не е възстановяване на физическото здраве, а възстановяването на прекъснатата връзка с Бога, която се осъществява винаги в литургично-евхаристийната общност на Църквата. Защото, ако човек се разболее от някаква тежка неизлечима болест и въпреки нея той запази вярата и любовта си в Бога (общува с Него в Евхаристията), за него това би било по-голямо чудо и изцеление, защото болестта му в случая ще е неговото лекарство срещу егоизма, от който всички страдаме. Накратко казано, правилната вяра предполага участие в евхаристийното тяло на Църквата като осъществяване на тази вяра.
В този смисъл, когато дойде някой човек при нас, свещениците, а и при всеки член на Църквата, с някакъв проблем, работата ни е не да му четем Киприанови молитви или молитви за здраве, берекет, успех в бизнеса, задомяване и семейно щастие, а да го запознаем с вярата на Църквата. И ако той я приеме, да го въведем в нейния светотайнствен живот, където той по Божи промисъл дори и да загуби здравето си, дори да загуби бизнеса си или семейството си, но със сигурност ще намери Бога, Който дава истинско изцеление, Който е по-добрата инвестиция и създава вечното семейство – Църквата.
