Размисли по повод предаването „Вяра и общество” от 1 февруари 2014 г.
Спирам се само на факта за личните връзки между миряни и духовници (в предаването – монаси) и произтичащите понякога скандални факти. Бяхме смаяни през последните месеци от порноклипчета и други недостойни действия. Надявам се лично аз това да е последното, да е дъното, върху което да започне ново съграждане на доверие. Разбира се, всички ние да го направим заедно. Народът ни не случайно е казал за обицата на ухото. Но е казал ухото, а не сърцето. Ние трябва да си я сложим на сърцето. Като казвам ние, имам предвид тези, които сме едно – Църквата в лицето на клира и миряните. Макар че сме едно, но функциите ни в Църквата са различни. Едните са предстоятели, водачи, а другите сме водени, поучавани. Едните са водещи, пастири, а другите сме боголюбиво паство. И е прекрасно, когато (или ако) имаме добър водач, когото чувстваш като Божи пратеник и си заслужава да го следваш. Слава на Бога!
Едно сме в Църквата, обединени от желанието и молитвата да видим Божия дом и в сърцето си, и навън неосквернен, незасегнат, макар че ние постоянно го оскверняваме. Защото ни липсва личният пример на духовниците като всецяло въздействие. Или го има, но не е достатъчен. Необходим ни е светлият пример на духовното войнство – епископи, свещеници, монаси. На тези, които имат благодатта и правото да поучават. Когато Христос изпраща учениците Си, не им казва да видят, какво правят народите, а им казва: „Идете, научете всички народи!” (Мат. 28:19). Научете с личния си пример, с Божието слово!
В предаването „Вяра и общество” от 1 февруари, ако сме успели да схванем правилно, имаше скрито послание – да си кажем болката без срам и да продължим да живеем и се трудим на Божията нива, заличавайки следите на злото. Разговорите и откровенията звучаха твърде различно от тези в обществото, натегнати от протести и недоволства. Те бяха без дежурното обобщение, че гласността е опит да се злепостави Църквата. Напротив. Говореха млада мирянка, брат на монахиня, митрополит… без гняв, без обида, без мерзост, а с болка и съчувствие. Говореха с болка от случилото се и от понасянето й сега. С болка от наранената вяра и необходимостта да се справим с нея, кой както може. И с една увереност, че Бог ще ни помогне.
Глобално погледнато, това, което се случи в Църквата през последните месеци, не е уронващо авторитета й като цяло, защото един, двама или пет не са всички – нали Бог допуска изпитания?! Срамно ще е, ако премълчим фактите като щрауса, заровил главата си в пясъка. Ако няма покаяния и наказания. Ако няма краен резултат, който още повече да ни приближи, да ни вдъхнови с надеждата, че именно Църквата ще е пример и ще ни спаси. Този правдив краен резултат може и да е разковничето!
Примерът ще дойде и от това, как живее и се движи в обществото духовното войнство, от покритието на проповеди и дела, от загърбване на суетата. За разумните миряни не е толкова голямо изкушение, че висши духовници се ползват от материални ценности (все пак сме 21 век), колкото показността и съблазните, които предизвикват. И най-модерната вещ и технология не могат да заменят светлото лице и скромното поведение на един духовник, отзивчивата му грижа на дело да помогне, честността, с която живее и обгрижва вярващите, светлината, която носи с проповядването на Божието слово. Не могат да заменят сигурността, че там някъде, в края на селото или в центъра на града има един дом за тебе, сродни души, с които да споделяте радостта, че сте заедно. Че има Бог, Който е дарил някои да са наши духовни водачи. И които заслужават с радост да ги следваме и слушаме.
