Традицията на раздвоеното празнуване

В съвременната родна словоупотреба понятието традиция отдавна е редуцирано до това да означава предаване във времето на най-обикновени навици, много от които при това със съмнителна стойност, които обаче имат „свещеното” предназначение да поддържат сред поколенията чувството за историческа и всяческа значимост, а оттам и за особена национална гордост.

На най-голямо внимание като че ли се радват фолклорните традиции – народни танци и мартеници, кукери и нестинарки, курбани и коледувания… Даже и собствено християнското съдържание на църковните празници – Господски, Богородични или на отделни светци – отдавна е отстъпило пред обредовата ритуалистика с чисто магичен и езически произход, която винаги знае на еди-кой-си-ден какво „се прави”, но рядко ще даде коректен отговор на въпроса в този ден какво точно се празнува? И защо се празнува?

След фолклорните традиции идват тези, които са свързани с всякаквите там прояви на мъжество и на юначество – страховити армии, храбри воини, смели хайдути, партизани и въобще всевъзможни потни, мускулести образи, всеотдайно защитаващи род и родина. Предвид обаче съвременния „хал” на държавата тези традиции все пак няма как да бъдат на нужната висота и да се радват на обща, всенародна популярност, а затова и свързаната с тях „приемственост” се проявява по неизбежно маргинализиран начин.

Има обаче и една традиция, която се радва на още по-малка популярност и това е традицията на книжовността. Не на духовността (християнска или друга някаква), не и на културата (която е твърде събирателно и все по-размиващо се в нашето съвремие понятие), а именно на книжовността. Заедно с тясно свързаната с нея относително нова традиция на раздвоеното празнуване.

За тази традиция се говори основно веднъж в годината (на днешния 24 май) и се споменава мимоходом още няколко пъти (в деня на будителите, в деня на св. Климент, който все пак е „патрон” на първото ни висше училище, и др.). И тъй като всеки път, когато се спомене за традицията на книжовността, а оттам и на образоваността ни и на просветата, това е все в християнски и църковен контекст, хитроумният роден гений е измислил начина, по който това да бъде правено вън от контекста, вън от църковното и християнско празнуване и осмисляне на тази традиция.

В епохата на „толерантността” и политкоректността той лукаво е „разделил” празнуването на книжовността (24 май) от църковното почитане на виновниците за тази книжовност, чийто ден (11 май) минава някак между другото – подобно на всеки друг църковен празник. Натрапвайки ни за „поклонение” – в „деня на книжовността” – на мястото на църковната икона на светите братя онзи портрет, на който те мязат повече на Маркс и Енгелс или на другарите Димитров и Червенков, в ръце с най-новите тезиси на Партията, отколкото на Божии светци. По същия начин е „отделил” и студентския празник (8 декември) от празника на св. Климент Охридски (25 ноември) – та нали студенцията трябва масово да може да се забавлява без угризения на съвестта? Без да се съобразява, че ще прави това в деня на християнския светец, който е положил основите на родното ни образование! Същото е и с „отделянето” на Деня на будителите (1 ноември) от най-почитания от празниците на св. Йоан Рилски (19 октомври).

Наистина, за всичко това до голяма степен помага календарната промяна, но тя е всъщност само повод за проява на нещо друго. Трудно бихме повярвали, че идеолозите на тези „отделяния” и изваждания от контекста са някакви осъзнати, открити или пък крипто-старостилци. Трудна, за да не кажем и непосилна е обаче и задачата, с която са се нагърбили те, раздвоявайки празничния роден календар. Защото какво друго, ако не раздвояване е това, да празнуваш азбуката си 13 дена след като Църквата е отпразнувала нейните създатели, да гърмиш шампанско за университетския си празник 13 дена след църковната прослава на създателя на първия български университет или пък да честваш „народните будители” 13 дена след паметта за онзи, който е утвърдил сред народа ти положените от Христос основи на будността въобще (Мат. 24:42; 25:13; 26:41)? Ще си спестим другия, научния термин за раздвояване, защото звучи стряскащо, ала няма как да си спестим истината за случващото се, тъй като то има пряко отношение към всеки от нас и към цялото ни така наречено „общество” – към неговото настояще и особено към неговото бъдеще.

Вярно е, че традицията на книжовността ни е по-„млада” от тази на фолклора и на страшните ни воини с техните действително забележителни военни успехи. Вярно е обаче и друго – че народът и родината ни, както и всеки друг народ и всяка друга родина биха се разпаднали, не ако се разделим с езическия си фолклор или със „страшната” си армия, а с азбуката си, с книжовността си, с усета за чистотата, красотата и изяществото на родния ни език, даруван ни свише, кован столетия наред от поколения книжовници, за да стигне до нас такъв, какъвто го познаваме днес. Днес – когато тайно и явно се води дебат за ползата от кирилицата и дали не било по-„разумно” да преминем и ние към латиница, и когато кирилицата все повече се превръща в шльокавица; при това не само в „постинигите” и „чатовете” на подрастващото поколение и не само в онова, що излиза изпод нашите ръце, но и в собствените ни глави…

Дали пък това не ни се случва, точно защото отдавна сме извадили традицията на книжовността от нейния съответстващ контекст – църковния, за да я вкараме в друг, в секуларния, с който тя няма, – няма и да проима, – нищо общо? Та нали и Сам Бог бе сътворил целия този свят, заедно с всичко съществуващо в него, именно чрез Словото Си! А какво е в състояние да сътвори едно слово, откъснато от Бога – на това всички ние сме волни и неволни свидетели всеки ден.