От какво да се страхуваме или отново за Църквата и нейната мисия

Някога Христос нарекъл учениците Си „солта на земята“ (Мат. 5:13). Днес все по-често се препоръчва да се готви без сол и въобще да се внимава с нейната консумация, и за това вероятно има достатъчно основания – от гледна точка на здравето на организма. Само че на този призив се отзовават малцина – мнозинството продължава да си живее като преди и солѝ ли, солѝ. Та нали животът трябва да е „вкусен“! Как иначе?

Христос, разбира се, е имал предвид една друга „сол“. Имал е предвид онова, без което не може и не следва да се живее: усещането за живота и отговорността към него, без които, също както и в кулинарията, резултатите са плачевни. Сетне пък с властта, присъща на Неговото господство, наредил: „Научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светаго Духа“ (Мат. 28:19). Повеля, на която Църквата винаги е гледала като на мисионерски императив и на отворена възможност за разтваряне на небесните порти за всекиго – буквално за всекиго, когото неведомият за човеците Божи промисъл водел в нея. Изводът не е сложен: солта на земята е и онова, което в собствен смисъл кръщава за живот. Тези, за които Христос рекъл, че без тях животът не е същият – замисленият от Него живот, са и същите, които във всеки момент трябва да са готови да преподадат живот на своя ближен (в когото също така им е казано да умеят винаги да виждат и Божия образ) – да му преподадат онази сладост, която само Божието царство и неговите земни проекции са в състояние да предложат.

Тук свършва и „кулинарно“ украсеното ни встъпление. За да кажем онова, което сме длъжни да си кажем, а то е, че живеем… безсолно. Не в кулинарния, а в църковния смисъл. Че няма с какво да посолим онези, които Господ ни изпраща най-вероятно като възможност да допринесем нещо, макар и малко, за Църквата, за онова завещано ни от апостола на народите „… докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Еф. 4:13).

Съвършенството обаче, поне в Църквата и в християнството, е съвършенство в любовта. Тогава, когато я има, когато в лицето на ненадейно изправилия се пред тебе непознат успееш да видиш Христос и да му поговориш за Христос (за предпочитане и с това, което вършиш, не само с приказки); вместо по стар навик да видиш в него враг, дошъл, не за да потърси при тебе прибежище, а да завладява (по презумпция) дарената ти от Господа земя и да нарушава и без това тънкия етнически баланс в каноничната ти територия. Когато изпълниш повеленото ти от същия Господ, във вярност към Когото всеки ден се кълнеш, тогава ще го има и съвършенството, за което говори апостолът. В противен пък случай всички дълбоки размисли над „Мисията на Църквата в съвременното общество“ и въобще всички витиеватости, с чиято помощ зле прикриваме безсолността си и само си въобразяваме, че овкусяваме безнадеждно безвкусната си трапеза, ще остават само „мед, що звънти, или кимвал, що звèка“ (1 Кор. 13:1).