Може ли да се спаси Всеправославният събор от крушение?

Православните църкви обявиха на 27 януари в Шамбези, че ще се съберат на Всеправославен събор, който ще се проведе между 16-27 юни 2016 г. в Православната академия на Крит. Съборът бе подготвян от православните църкви още от началото на 30-те години – за да разреши на първо място конфликта, разразил се след избора на Константинополската църква да приеме обновен литургичен календар спрямо юлианския календар от 4 век. Славяноезичните църкви така и не успяха да постигнат споразумение по този въпрос с гръкоезичните църкви до началото на Втората световна война. След 1945 г. православният свят общо взето се раздели на славяноезични църкви, които станаха част от комунистическия свят, и църкви с гръцка и арабска традиция, принадлежащи към свободния свят. През 1948 г. Константинополската църква участва в създаването на Световния съвет на църквите, докато Московската патриаршия организира съвещание, за да осъди икуменическото движение. Съборният процес получи ново начало едва през 1961 г. на Родос от Константинополския патриарх Атинагор. Той бе ревностен икуменист и дори искаше да даде положителен отговор на поканата, отправена към Източната църква от папа Йоан XXIII за участие във Втория ватикански събор. Атинагор обаче е бил наясно, че преди това трябва да уреди трийсетината спорни теми в православния свят, възникнали с течение на времето. Разривът през 1970 г. между Москва и Константинопол, свързан с автокефалията, която Руската православна църква даде на Православната църква в Северна Америка, блокира наново този процес. През 1976 г., след договореностите от Хелзинки, православните църкви решиха отново да започнат съборния процес, свеждайки списъка от разногласия до 10 теми. Ала нова криза изникна през 90-те години, след рухването на СССР, между Москва и Константинопол по повод на преминаването на някои традиционно славяноезични църкви под гръцка юрисдикция (като църквите на Естония, Украйна и бивша Чехословакия). Така междуправославната „съборност” заскърца отново спрямо възможността 300 млн. православни да постигнат помежду си единство.

Изборът на патриарх Кирил начело на Московската патриаршия през 2008 г., все по-видимата умора на патриарх Вартоломей да носи сам бремето на междуправославното единство (което той прави вече 25 години), нарастващият контраст между ускорената глобализация на света и нелепостта на православното разединение, натрупването на нови вътрешноправославни конфликти (като този между Антиохийската и Йерусалимската църква в Катар или между Атон и Фенер по повод на икуменизма), дружеският натиск на Римската и Протестантската църква и най-сетне международният контекст, все по-отчайващ за християните от Изтока (руско-украинската война, надигането на антиислямския радикализъм в Близкия изток, задълбочаващата се маргинализация на православното християнство на Запад) – всичко това в крайна сметка уталожи някои междуправославни страхове, досега възпрепятстващи свикването на Събора.

1. Злощастният компромис в Шамбези

Компромисът, постигнат в Шамбези през януари 2016 г. от православните църкви, беше в това на Събора да се разгледат само 6 от 10-те теми, които присъстват в дневния ред още от 1976 г. Така бяха премахнати най-съществените въпроси за междуправославното и икуменическото сближаване, споровете за датата на Пасхата (въпреки икуменическия консенсус, постигнат в Шамбези през 1977 и сетне в Алепо през 1997 г.), за автокефалията, диптисите и двустранния икуменически диалог.

Нещо повече, епископите решиха, че по време на Събора в Крит за първи път в историята на Църквата няма да има делегат мирянин, че няма да има индивидуален вот от страна на всеки епископ, а решенията ще се вземат с консенсус, т. е. с единодушие от страна на Църквите. В Шамбези се прие регламент, изключващ възможността да се поставят под въпрос на Събора приетите предсъборни решения. И накрая, епископите на 14-те автокефални църкви бдително изключиха от предсъборния процес богословите, най-вече тези от западните страни, които предлагаха творчески решения на текущите конфликти между Православната църква и съвременния глобализиран свят. Така епископите решиха да не засягат най-болезнените въпроси, по които има разделение.[1]

Освен това патриарх Вартоломей реши да не признае преди Събора Украинската православна църква – Киевска патриаршия (желаеща да мине под омофора на Вселенския патриарх), за да избегне конфликта с Руския патриарх Кирил, който от своя страна подкрепя Украинската православна църква – Московска патриаршия. По този начин се премълчава и тежкият конфликт, който разкъсва православния свят – войната между Русия и Украйна, две страни, чиито граждани в по-голямата си част са православни и които воюват от 2014 г. вследствие на две радикално противоположни теолого-политически визии. Всъщност преобладаващата част от украинците гледат благосклонно на една независима Украинска православна църква, за да се консолидира политическата независимост на Украйна, докато мнозинството православни християни в Русия смятат, че Украинската православна църква е част от Московската патриаршия и съответно от „руския свят”.

2. Ударът върху текстовете за диаспората

По 6-те теми, влизащи в дневния ред, приетите текстове са също крайно разочароващи. Текстът върху „Православната диаспора” противоречи на текстове, приети през 1990 г. и 1993 г. под въздействието на такива фигури като Оливие Клеман или Павел Евдокимов, които дават статута на поместна църква на епископските асамблеи, създадени на Запад. Новият текст, приет през 2009 г., както и документът, регламентиращ епископските конференции, позволява на църквите майки да не отстъпват пред решенията на този орган, който се възприема само като консултативна витрина. Патриарх Кирил заяви на 2 февруари тази година, че тези съвещателни органи „имат само консултативен характер, а тяхното съществуване в никаква степен не ограничава каноничните пълномощия на православните архиереи от различни юрисдикции в диаспората и тяхната връзка със свещеноначалието на своите поместни църкви”.[2]

Православни богослови от т. нар. „диаспора” реагираха на това „посегателство” на църквите-майки спрямо западните църкви по време на колоквиума, организиран от института „Св. Сергий” през 2012 г., за да покажат, че терминът „диаспора” не е никак добър термин за една поместна православна църква, пуснала корен поне от четири поколения на Запад. Още повече че тези нови православни църкви на Запад се развиват и в двойно общение с местната християнска общност (римокатолическа и протестантска), съществуваща на тяхното място на пребиваване.[3] Но съборният процес изобщо не се съобрази с тези препоръки, формулирани от православното братство в Западна Европа.

3. Двойственият подход към икуменизма

Не е по-радващо положението и с текста, посветен на „отношенията на Православната църква с останалия християнски свят”. Въпреки факта, че православните църкви участват в икуменическото движение вече близо век и независимо че след 80-те години са подписани споразумения между православните църкви и Римокатолическата, Англиканската и протестантките църкви за взаимното признаване на светото Кръщение и е постигнат напредък по въпросите, които най-силно разделят (Filioque, Никео-Константинополският символ на вярата, дефиницията на Църквата, антропологията). Мнозина епископи продължават да играят върху двойствеността в термините, отнасящи се до „историческата Православна църква” и „мистичната Православна църква”.[4] За да бъде успокоен консервативният народ, се твърди, че Православната църква е „едната, свята, вселенска (съборна) и апостолска Църква”. Но не се уточнява, че тази мистична Православна църква е общност от 14 исторически църкви. Това е абсурдна фразеология, тъй като в член 1 на документа се казва, че тази мистична Православна църква твърдо вярва, че „заема главно място в процеса на движение към единството на християните в съвременния свят” (признавайки по този начин, че съществува християнска реалност извън нейните мистични граници!).

Документът стига дотам, че вменява на епископите на Събора „възможността за преоценка на конкретния богословски диалог”. Което означава не само оттегляне на подкрепата на богословското споразумение от 1990 г., прието от халкидонските и не-халкидонските църкви (Коптска, Арменска, Сирийска…), но и че се подканват участниците в Събора да се върнат десетилетия назад в богословския диалог.

И накрая, оттегля се подкрепата от временните решения, приети с Декларацията от Торонто (1950 г.), като по този начин се оспорва църковният характер на Световния съвет на църквите. Въпреки че един от най-уважаваните архиереи на Православната църква – Пергамският митрополит Йоан (Зизиулас), многократно е заявявал, че подобни нагласи не могат да продължават, защото стават отговорни за секуларизацията на света. Според Зизиулас църквите, обединени от едно и също кръщение и от една и съща Никео-Константинополска вяра, трябва днес да придават глобална видимост на Християнската църква, зачитаща различието на поместните църкви.[5]

4. Разминаването между δóξα и πράξης в другите текстове

Консенсусът, постигнат по другите четири теми („Мисията на Православната църква в съвременния свят”, „Важността на поста и неговото спазване днес”, „Автономията и начинът на нейното провъзгласяване”, „Тайнството на брака и препятствията пред него”) разочароват най-вече с това, че не предлагат решения на видимото разминаване в православния свят между δóξα и πράξης. Първият от тези текстове възпроизвежда известен брой очевидности, повтаряни от десетилетия, без да привнесе нова светлина, нито дори наченка на анализ за компромисите на Православната църква с комунистическите режими. Чувства се и постоянно разминаване между онова, което е Православната църква в своята историчност, и претенцията ѝ да въплъщава Православната църква като Дом на Отца, Тяло Христово и Храм на Духа Светаго. Така например текстът заявява, че „Православната църква осъжда войните, вдъхновени от национализма, които водят до етнически чистки, промяна на държавните граници и завземането на територии”. В същото време Московската патриаршия одобри анексирането на Крим от Русия през март 2014 г. и не заклейми нито веднъж изпращането на руски части в Донбас.

Същото се отнася и до текста, посветен на поста. Цитират се прекрасни формулировки на св. Василий Велики за аскезата и въздържанието. Но църквите не споменават нито дума за несметните богатства на някои православни архиереи, които често излизат по първите страници на пресата (лични яхти, луксозни имоти и т. н.), както и не предлагат конкретни мерки в борбата срещу корупцията.

Относно православното учение за брака читателите на книгата Тайнството на любовта на Павел Евдокимов навярно ще се ококорят от изумление, че става дума за предсъборен текст. Обяснява се, че „бракът между православни и инославни се забранява по канонична акривия”, макар нищо да не подсказва, че съпрузите в Кана Галилейска, посетени от самия Иисус Христос, са били християни. Разрешават се само „по икономѝя” (по опрощение) браковете между православни и инославни (т. е. римокатолици и протестанти) и то, при условие че децата в семейството биват кръстени като православни. Тук напълно се заличава цялата еволюция на икуменическата практика на Запад, където се изисква само християнско кръщение на децата в тези двойки.

И накрая, по въпроса за автокефалията се пренебрегват изключителните анализи на православния богослов Джон Ериксън. Само се заявява, че „автономията изразява по каноничен начин статута на относителна или частична независимост на конкретната църковна област от каноничната юрисдикция на автокефалната църква, към която тя канонично принадлежи”. Проблемът е, че това никога не се е случвало по такъв начин в историята, както ни сочат най-известните примери с постигането на автокефалия от Българската православна църква или от Руската православна църква. Какво да се прави тогава, когато една автокефална църква (в случая Московската патриаршия) твърди, че една църква принадлежи към нейната юрисдикция (Украинската църква – Киевска патриаршия), докато тя пък твърди обратното – че Московската патриаршия исторически е нейна дъщеря? Документът не дава отговор.

Заключение

Накратко, цялата тази серия от документи е пълно отрицание на действителността – нещо, което лишава църквите от възможността да уредят дълбоките проблеми, които изникват между тях. Изправени пред съкрушението на мнозина наблюдатели на предсъборния процес (и обезпокояващото отсъствие на редица православни църкви в Шамбези), може ли да се каже, че става дума само за една първа стъпка на сближаване, или дори за „selfie Събор”, чиято единствена цел е да демонстрира привидното единство на православния свят? Не смятам така.

Съборът е драматичен прецедент в съборната история на православното християнство. От една страна, той налага крайно ограничителни правила на съборността, но от друга, признава на църквите възможността да действат по свое усмотрение по такива основополагащи въпроси като организацията на Православната църква на Запад или икуменическите отношения. От друга страна, се премълчава фактът, че от гледна точка на каноничното право Източната църква, откровено казано, не е отделена от Западната църква. Всъщност последният Вселенски събор, на който е участвала Източната църква, която едва от 400 години се определя като Православна, съвсем не е, както често се повтаря Вторият никейски събор от 787 г. По време на Флорентийския събор от 1439 г. всички епископи на Източната църква (с изключение на Марк Ефески) подписват акт за единение с Римската църква, която още не се е разделила на католици и протестанти. В продължение на десетилетия и дори на векове християните от Изтока и Запада са могли да се причастяват заедно вследствие на този събор. Съборът е бил поставен под съмнение от Константинополския патриарх и неколцина епископи, събрани на поместен събор през 1484 г. в Истанбул (без присъствието на патриарсите на Александрия и Антиохия), а през 1596 г. от Киевската църква на Събора в Брест. Ала тези събирания на епископи, колкото и значими да са те, не могат да имат каноничната значимост на вселенски събор.[6] Никой от тези събори обаче не поставя под въпрос църковността на Римската църква. Нещо повече, от 1969 г. до 1984 г. Московската патриаршия разрешава практикуването на „евхаристийно гостоприемство” с Римокатолическата църква.

Ето защо Всеправославният събор не може да пренебрегне миналото и трябва смело да приеме неговите кървящи рани. За да стане това, трябва да се отправи призив към православните миряни, мъже и жени, които работят в междуправославното и икуменическото единство от десетилетия. Повече от прискърбно е, че школи по православно богословие като института „Св. Сергий” в Париж или „Св. Владимир” в Ню Йорк, преден пост на православното богословие от десетилетия, както и толкова изтъкнати православни движения като „Синдесмос”, Световната федерация на православната младеж или „Християнското действие на руските студенти” (ACER – l’Action Chrétienne des Etudiants Russes) не са поканени да участват нито на Събора, нито в предсъборния процес.

На Втория ватикански събор през октомври 1962 г. дръзновени епископи, усетили повея на Духа, отхвърлиха ултраконсервативния дневен ред, предложен от римската Курия. Бихме могли да се надяваме, че сред хората, които ще се съберат на Крит през месец юни, ще се намерят и такива духовни фигури, които да поемат отговорностите си, за да се избегне крушението на Православната църква.

Превод: Тони Николов

* Arjakovsky, A. “Peut-on encore sauver le concile panorthodoxe du naufrage?” – In: Le blog d’Antoine Arjakovsky. За първи път преводът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 2 (109), 2016, с. 5-10 (бел. ред.).