Едното само Писание или как протестантите нарушават собствените си принципи

Всеки, който е повече или по-малко запознат с богословието на реформацията, прекрасно знае, че протестантите са отричали Преданието на Църквата в качеството му на източник на вероучението и са утвърждавали принципа Sola Scriptura – единствено и само Писанието. Днес ние слушаме от баптистите и петдесетниците, че Библията е самодостатъчна, че тя сама тълкува себе си, че в нея са отговорите на всички въпроси. В този смисъл православните, отстояващи необходимостта от Преданието, изглеждат по някакъв начин като „непълни християни”, на които са им нужни още някакви книги – отделно от Словото Божие. Наистина, православните имат едно просто възражение: че Библията е непогрешима – в това спор няма, но за спасението е необходим още и Сам Бог. Можем ли да общуваме с Бога, само като четем Библията, или има и други начини за богообщение? Ето го въпроса на православните, на който протестантите трябва да отговорят. На него те винаги имат готовия отговор, че я има още и молитвата, но да се молим, можем само с буквални цитати от Библията или с думи, които преразказват Библията, и нищо повече от това! Лесно е да се убедим, че тази теза не изпълнява нито едно от протестантските изповедания – всяко от тях има своите собствени „сборници с химни” и те по никакъв начин не се свеждат само до едното цитиране или преразказ на Библията. Значи само молитва и толкова, така ли? Така питат православните.

Тук сред протестантите започват разногласията. Още в епохата на реформацията, например, Лутер е бил убеден, както и цялата Църква преди него, че – освен молитвата – важен и незаменим начин на богообщение са още и Тайнствата. Но ето, че неговият колега, швейцарският реформатор Цвингли, е бил убеден, че това не е така. И в резултат…

Впрочем, нека да не избързваме. Разбира се, изследователят на богословието на Лутер бързо ще докаже, че витембергският вожд действително отначало е предполагал, че всеки вярващ е в състояние отчетливо да разбира смисъла на Библията, в случай че него го просвети (разбира се, индивидуално) Светият Дух. Но тази позиция на Лутер е обяснима, изхождайки от силното отскубване от римокатолическото опиране на някои документи, които са обосновавали в частност светската власт на папата и други новости в римокатолическото предание, позволяващи да се обясни било причастяването на миряните само под единия вид, било чистилището или пък индулгенциите. Просто махалото е трябвало рязко да се люшне на другата страна и то се люшнало: никакво Предание – такова е „преданието на Лутер”; едното само Писание! Всичко става ясно и логично: Бог просвещава индивидуално всеки вярващ и вярващият истинно тълкува Библията. Само че между вярващите непрекъснато възникват разногласия – често и по фундаментални въпроси – и какво да се прави тогава: кой ще решава, къде е истинното просвещаване от Духа и къде – лъжеоткровенията?

В християнството за това винаги са съществували църковните събори, защото християните са били убедени, че Църквата е непогрешима единствено и само като Тяло Христово, а отделните хора, уви, грешат. В протестантизма с това веднага възникват и сложностите: протестантската теория за спасението е гласяла, че всеки се спасява мигновено поради вярата си, че Бог мигновено прощава на такъв човек всички грехове и поне в юридически смисъл всеки вярващ може да се смята за светец, че дори и не само в юридически. Непогрешимостта тук се проявява поне в това, че всички грехове са ти простени от по-рано. При това тук е сработвало и противопоставянето на бедните вярващи, които са страдали под гнета на Папството,изопачило истината на Католическата църква . Ако католицизмът – както е предполагал Лутер – почти петнадесет столетия е грешил, то на този фон редовият вярващ е изглеждал по-скоро жертва: грешили са те – папата, епископите, монасите, а ние просто сме търпели техните изопачавания, страдали сме от болестите, с които те са ни заразили. Сега обаче така ние всичко ще поправим! Такава програма – струвало им се е тогава – не просто е повишавала статута на отделния вярващ, но още и е придавала на неговите действия по реформирането на Църквата известна непогрешимост.

Всичко това е забележително, но между вярващите се натрупвали и разногласия. Лутер е можел да си затваря очите за това, правейки се, че всичко това са дреболии; та нали главното дело – очистването на католицизма от сквернотата – е вървяло на пълен ход? Ето че и швейцарецът Цвингли – в своята родина – успешно реформира Църквата. Когато обаче Лутер в подробности се запознава с учението на Цвингли, става ясно, че „дяволът се крие в подробностите”, че в подробностите си доктрината на Цвингли се различава достатъчно много от възгледите на Лутер. Но как така? Та нали изглеждало, че и двамата тези признати вождове на реформацията са просветени от Светия Дух, че и двамата били учили за спасение само чрез вяра и критикували католицизма, но така и не могли да стигнат до съгласие. Значи само по себе си четенето на Библията не само от редовия вярващ, но дори и от водачите на реформацията не гарантира истината? И вече само този факт е бил в състояние силно да разколебае тезата „само и единствено Писанието”. Ето как коментира ситуацията известният английски богослов-протестант Алистър Макграт: „Лутер, както изглежда, твърди, че обикновеният благочестив вярващ християнин е напълно способен да чете Писанието, прекрасно разбирайки прочетеното. Аналогична позиция се отстоява и от Цвингли – в неговия важен трактат За ясността и определеността на Словото Божие, написан в 1522 г. Цвингли пише: „Веднага след като подейства върху разбирането на човека, Словото Божие го освещава така, че той вече го разбира”. И все пак към края на двадесетте години на 16 в. този екзегетичен оптимизъм е бил в значителна степен подкопан – основно поради сериозните разногласия между Лутер и Цвингли по повод тълкуването на един библейски текст: Hoc est Corpus Meum – „… това е Моето тяло” (Мат. 26:26). Този текст е централен за Евхаристията, а затова и има огромно литургично значение както за реформатора, така и за католика. За Лутер този текст е означавал: „това е Моето тяло” или, с други думи, хлябът на Евхаристията е Тяло Христово. За Цвингли обаче тълкуването на това място е било малко по-друго: „това обозначава Моето тяло” или, с други думи, хлябът на Евхаристията представя Тялото на Христос… Сериозността на разногласията между реформаторите относно Тайнствата не само е разделила първоначалната реформация на две течения. Тя, освен това, е показала колко трудно било да се достигне съгласие по повод тълкуването дори на онези места от Писанието, които Лутер е смятал за най-разбираеми. Екзегетичният оптимизъм от края на десетте и началото на двадесетте години на 16 век се проявява в предположението, че всеки обикновен християнин може да разбира Писанието. Към началото на тридесетте години на века обаче все по-силно се утвърждава мнението, че за едно надеждно разбиране на Писанието е необходимо също така добре да се знаят староеврейският, гръцкият и латинският език, както и да бъдеш запознат със сложните лингвистични теории”.[1]

Уви, опитът на Лутер да намери изход в познаването на езиците и на правилата на екзегетиката много скоро се натъкнал на непреодолими препятствия. Преди всичко това противоречи на неговата собствена теория за индивидуалното просвещаване от Светия Дух на всеки вярващ. Дали сега не се получава, че без забележителни познания в областта на филологията „просвещението от Духа” не означава нищо? Или може би Духът дава на всичките вярващи дара на знаенето на езици? Това вече ни припомня за петдесетниците, но Лутер не е учил такова нещо; а как петдесетниците знаят езици, това ние днес много добре знаем.

На второ място в средите на колегите на Лутер от швейцарската реформация е имало хора, знаещи библейските езици и латинския, но тълкуванията им на Библията все пак продължавали да бъдат различни. А оттогава досега не се е променило нищо: сред лутераните, англиканите, реформаторите има хора, знаещи всички тези езици и добре запознати със „сложните лингвистични теории”, но трактовките на Библията остават, меко казано, далеч не еднакви. И проблемът не е само в това. Той е още и там, че вече във времената на Лутер обикновените вярващи, на които, както се е предполагало, Сам Духът съобщавал техните непогрешими трактовки на Писанието, са се държали не особено свято. А и анархията в трактовките на Библията е била забележителна. Тогава какво да се прави?

Отново ще се обърнем към Макграт: „Първоначалната Реформация е била съгласна с това, че всеки човек има правото да тълкува Писанието. Впоследствие обаче нейните идеолози започнали да се вълнуват от социалните и политическите последици от тази идея. Селското въстание от 1525 г. изглежда е убедило някои от тях (например Лутер) в това, че отделните вярващи (особено от немските селяни) просто не са били в състояние да тълкуват Писанието. По ирония на съдбата движението, което е придало такова голямо значение на Писанието, впоследствие се отказва от достъпа на своите по-слабо образовани членове до Писанието поради опасението, че могат неправилно да го изтълкуват (с други думи, да го изтълкуват не така, както водачите на реформацията). Училищните правила на Витембергското херцогство гласели, че само най-способните ученици получават правото да изучават Новия Завет в последния клас, при условие че обучението ще се води на гръцки и на латински език. Останалата маса трябвало вместо това да чете Малкия катехизис на Лутер. По този начин непосредственото тълкуване на Писанието се превърнало в дял на малка и привилегирована група хора. С други думи, поставен бил въпросът: към коя гледна точка по отношение на тълкуването на Писанието се придържате вие – на папата, на Лутер или на Калвин? Изглежда, че принципът на „ясността на Писанието” е бил изхвърлен в полза на използването на Библията от по-радикалните кръгове в реформацията. По аналогичен начин и мисълта, че всеки човек притежава правото вярно да тълкува Писанието, станала изключително достояние на радикалите”.[2]

Нима обаче – по същество – това не е практическо завръщане към традиционния принцип на Преданието? С тази единствена разлика, че на мястото на Преданието на Църквата се предлага „преданието на Лутер”. Това завръщане обаче е било неизбежно – все по някакъв начин е трябвало лутеранската „истина” да бъде отделена не само от католическата „лъжа”, но и от „лъжите” на революционните протестанти – например, на Мюнцер. Та нали последният, както и неговите съратници, напълно справедливо е упреквал д-р Мартин в непоследователно въплъщаване на идеите на реформацията – Лутероставялтвърде много от наследството на ненавистното Папство – все същите тези Тайнства (кръщение, причастие). Но защо са ни те, когато ние веднъж и завинаги сме спасени чрез вярата? За Лутер обаче причастието е било непоклатимо – без него няма Църква, а, значи, той е бил принуден да се обръща и към Преданието на Църквата, тъй като от принципа „единствено и само Писанието” не следва с желязна необходимост традиционната трактовка на причастието. По този въпрос радикалните протестанти са били просветени от „духа” различно от Лутер.

И тук може да се констатира следното: „Единственото крило на Реформацията, което последователно е прилагало принципа sola Scriptura, е било радикалната реформация или „анабаптизмът”. За радикали (или, както ги е наричал Лутер – „фанатици”) като Томас Мюнцер или Каспар Швенкфелд всеки човек, намирайки се под водителството на Светия Дух, е притежавал правото да тълкува Писанието така, както му се е искало. За радикала Себастиан Франк Библията е „Книга със седем печата, която не трябва да бъде отваряна без ключа на Давид, който е просветлението от Духа”. По този начин е бил отворен пътят към индивидуализма, и личното съждение на отделния човек е било поставено по-високо от колективното – това на Църквата. Така например радикалите отричали кръщаването на малки деца (към което продължавали да се придържат първите реформатори) като практика, която не била библейска… По аналогичен начин били отричани и учения, като учението за Троицата и за божествеността на Христос, също като нямащи достатъчни библейски основания… Такъв възглед отварял път към анархията и, както показала историята на радикалната Реформация, анархията не се забавила да се прояви”.[3]

[3]

Нека обърнем внимание, че последователното прилагане на принципа sola Scriptura е било именно при радикалните протестанти, които са отричали Тайнствата, превръщайки ги в прости обреди – след като се отрича богообщението в причастието или в кръщението и в Църквата въобще, то единственият начин за общуване с Бога би било да се чете Библията. Налице е явният рационализъм в положението „единствено и само Библията”, съпроводено от отричане също на мистиката на Тайнствата и мистиката на аскетизма. Протестантите обаче имат готов отговор за това: Тайнствата и аскезата са „изопачени” от Папството и превърнати в „магия на спасението”: чрез индулгенциите, автоматичната действеност на Тайнствата (ex opere operato) и т. н. Тук Писанието е нещо като котва на спасението – последният неизопачен източник на общението с Бога (да обърнем внимание, че, ако на формулата sola Scriptura Църквата беше противопоставяла своя формула, това би могла да бъде формулата „само и единствено Преданието”, тъй като тя би включила и Писанието, и Тайнствата, и цялата пълнота на общуването на Църквата с Господ – точно затова ние казваме в Символа на вярата: „Вярвам в едната, света, вселенска и апостолска Църква”). Революционерите на християнството, за разлика от неговите реформатори, се опирали на Писанието именно като очистено от всякакви „предания” от първите петнадесет века. В този смисъл явни наследници на радикалите са баптистите и петдесетниците, които днес биват наричани неопротестанти.

И ето, че тук ние ще си позволим да не се съгласим с Макграт: дори радикалните протестанти не са били в състояние последователно да прокарат тезиса sola Scriptura, тъй като по последователен начин той просто не може да бъде проведен. По един или друг начин и в тези групи се е появявало нещо, подобно на символическите книги на изповеданията от „умерената” реформация, а дори и техни догматики, вероучителни авторитети и т. н. По някакъв начин е трябвало да се обясни с какво твоето разбиране на християнството се отличава от това на останалите и да се противостои на пълната анархия в трактовките на Библията. С други думи, неизбежно е възниквало и „своето” предание – при адвентистите този принцип е бил изразен особено ярко във връзка с придаването на особен статут на съчиненията на Елън Уайт. А „първите” реформатори (Лутер, Калвин и т. н.) в своята борба с католицизма и с радикалния протестантизъм били принудени не само да конструират предания на собствените си изповедания, основани както върху тяхното лично наследство, така и върху „съгласието на отците” на техните църкви (като например, Книга на съгласието на лутераните), но и частично да се опират на Преданието на Църквата – та кой ще повярва само на Лутер и Калвин и на техните трактовки на Библията? Трябвало е да се запасят с по-здрав фундамент и да се опитат да покажат, че вождовете на реформацията са заимствали своите учения от неизопачената Църква от миналото, т. е. че не са сектанти, а само продължават вярата на светите отци. Макграт твърди: „Не е учудващо, че реформаторите са се обръщали към отците на Църквата като към надеждни тълкуватели на Писанието. Този въпрос е особено важен, но за съжаление на него не е било обърнато заслужено внимание. Една от причините, заради които реформаторите са ценили високо писанията на отците на Църквата и особено на Августин е било, че са ги смятали за изразители на библейското богословие. С други думи, реформаторите са смятали, че отците са се били стремили да изработят богословие, основано само на едното Писание – именно това, към което са се били стремили и самите реформатори през 16 век”.[4]

В последния случай реформаторите са били най-близо до истината, обръщайки се непосредствено към Преданието на Църквата. Те обаче грешили и тук: първо, защото често свеждали Преданието единствено до Августин, от когото при това черпели само онова, което е подхождало на собствените им учения, и отхвърляйки мнението на други от отците, особено на източните, и, на второ място, защото схващали Преданието само като сборник текстове на отците и от самите отци напразно търсели учения за опиране на единия само текст на Библията, не разбирайки, че Преданието е живо общение с Бога – в Тайнствата, в самия живот на светците. Вождовете на реформацията обаче отхвърлят опита на светостта на Църквата, осигурявайки на всички вярващи гарантираната им „номинална святост” и – напуснали Църквата и изопачавайки Тайнствата – отхвърлят пълнотата на самите тези Тайнства. А принципът им „само и единствено Писанието” в крайна сметка успява да разруши не само Писанието, но и цялото сияещо здание на божествената християнска истина. А на наследниците на реформацията оставало само да се хранят от плодовете на дърво, по-голямата част от корените и клонките на което били откършили.

Що се отнася до Църквата, митрополит Антоний Сурожки, като формулира светоотеческото възприемане на Писанието и Преданието, казва така: „Народът Божи, … това е народ, който е така вкоренен в Бога, толкова добре знае Неговия личен опит, че би могъл и сам да напише и да прогласи Библията, а не само да я преразказва и да я повтаря. И докато ние не се научим на такъв именно подход към нашето благовестие, … носейки библейската вест на всички хора, независимо от това, съществува ли Библията физически или не, ние все още няма да сме народ Божи. Ще сме хора, които само повтарят казаното от други – буквално като пощальона, който доставя чуждите писма. Това не е достатъчно. Ако бяхме народ Божи в истинския смисъл, ние нямаше да дразним хората с безкрайните си цитати, които са им втръснали и от които им се повръща. Ние сами бихме били откровение на това, което трябва да бъде явено”.[5] В това е и главната разлика – опитът от общението с Бога прави от нас Църква, а не просто преразказът на това, как някой някога е общувал с Бога. Без, редом с библейските слова, да предадем и Самия Бог, съединението си с Него, проповедта на Евангелието се превръща в подобие на агитация и на пропаганда. Изборът ни е такъв: или да носим Живото Слово Божие, или – мъртвата Библия. А мъртва затова, защото без Словото на Живота Библията не дава живот. Православната литургия, самият опит от придобиването на благодатта от светците е това, което проповядва истинното Евангелие. В противен случай наистина остава само раздразнение у хората от безбройните цитати, предизвикващи повръщане. А като доказателство за това вижте съвременния американски евангелизъм: безкрайно повтаряне на цитати от Писанието, но без богообщение. Една от духовните дъщери на митрополит Антоний веднъж му написала: „Молете Бога да ми даде мъжество никога да не се опитам да построя Негово мнимо присъствие, за да запълня така ужасяващата пустота на Негово отсъствие”.[6] Разбира се, всички ние по един или друг начин вършим този грях, но това са наши грехове, а не грях на Църквата, в която винаги има истинна литургия и истинна святост. Погледнете обаче към съвременните баптисти и особено петдесетниците – нима техните примитивни стихове, естрадната им музика и другите техни способи на „разгорещяване на публиката” не са явен опит да се запълни именно една ужасяваща пустота от отсъствието на Бога – чрез Неговото мнимо присъствие – и това да бъде въздигнато едва ли не в правило на молитвата?

Превод: Борис Маринов