Псалом първи – двата пътя и дървото на живота

Изказвам моята благодарност на Михаил Георгиевич и на всички организатори на тази конференция за поканата да взема участие в нея. Доколкото ми е известно, това е първата в историята на Русия и в историята на Руската църква конференция, която е посветена на тази тема – на темата за псалмите.

Псалтирът е главният молитвеник на Църквата – както на Старозаветната, така и на Новозаветната църква. Псалмите са молитва, превърнала се в слово Божие, както и слово Божие – превърнало се в молитва. Псалмите обединяват словото на човека, което е обърнато към Бога, със словото на Бога, обърнато към човека. Те са молитва, с думите Божии. Та къде другаде, отвъд пределите на Псалтира, Бог и човекът общуват с такава интензивност и на един език, с думите на един единствен текст?

И кое може да бъде по-драгоценно от това? Нали само едно – това, че Псалтирът е молитвеникът на самия Христос. Гласът на Месия звучи от много от строфите там, а затова и бл. Августин е казал: „Истински молещият се в псалмите – това е Христос”.

Третият и заключителен раздел от Танах[1] се открива с книгата Техилим,[2] книгата на хваленията. Тя пък започва с Псалом 1. Мнозина от съвременните изследователи на Псалтира са склонни да предполагат, че изначално първият и вторият от псалмите са били един псалом, който е бил въведителен към цялата книга. Темата за праведността, представена в Псалом 1, и месианската тема, представена в Псалом 2 – и двете, подобно на червени нишки, преминават от край до край – през целия Псалтир. Прочитайки този встъпителен псалом, читателят на Техилим сякаш се запознава с краткото съдържание на цялата книга. Традицията обаче е разделила този псалом на два.

И така, Псалом 1 е въвеждащ към целия трети раздел на Танах. Значителна част от този раздел представлява т. нар. „Премъдростна литература”, в която влизат книги, разглеждащи живота на човека „под слънцето”. Праведността и нечестието, мъдростта и глупостта са основни категории за тази литература. Как да постъпваме правилно? – ето го главният въпрос в тези книги. Мъдростта (חכמה – хохма) и противоположността ѝ – глупостта (אולת – иуелет) не са интелектуални, а нравствени категории. Мъдрецът (חכם – хахам) е този, който постъпва правилно, дори и да е простоват човек, който не умее нито да чете, нито да пише. Човекът пък, който постъпва неправилно, безнравствено – това е глупакът (כסיל – кесил), независимо от това какви знания или умения би могъл да притежава и какво положение в обществото да би имал. Мъдростта, това е синоним на праведността, а глупостта – на нечестието.

Мъдрият, постъпващият правилно човек, бива възхваляван като блажен. Макар и понякога в живота да не му е леко, в края на краищата обаче него го очаква наградата за праведността му. И обратното – дори и глупакът и злодеят често да блаженстват и да тлъстеят, наказанието няма да подмине нито тях, нито техните потомци.

Пътят – това е метафора на самия живот. В Псалом 1 са ни показани два пътя – пътят на праведника и пътят на нечестивеца. За това пише и съвременният белоруски филолог и библеист Галина Синило: „Свръхзадачата на псалмите – това е осмислянето на пътя на човека в света – на неговите пътища към Бога и пред Неговото лице. Именно затова и книгата започва с псалом, който е построен върху принципите на антитезата, където пред нас стои алтернативата: пътят на праведните – противопоставен на пътя на грешниците”.[3]

За двата житейски пътя и за екзистенциалния избор между двата се говори във всички раздели на Танах. Ще приведем по един само пример от всеки раздел.

1. Тора.[4] „Ето, аз ви предлагам днес благословия и проклятие: благословия – ако послушате заповедите на Господа, вашия Бог, които ви заповядвам днес, а проклятие – ако не послушате заповедите на Господа, вашия Бог, и се отклоните от пътя, който ви заповядвам днес, и тръгнете подир други богове, които не знаете” (Втор. 11:26-28).

2. Пророци. „Тъй казва Господ: ето, Аз ви предлагам път към живот и път към смърт” (Иер. 21:8).

3. Писания. „Не стъпяй в пътеката на нечестивите и не ходи по пътя на лошите… Пътеката на праведните е като лъчезарно светило, което свети все повече и повече досред пладне. А пътят на беззаконниците е като тъмнина: те не знаят, о какво ще се спънат” (Притчи Солом. 4:14, 18-19).

В Новия Завет „пътят на праведниците” се превръща вече в „тесния път”, който е противопоставен на „широкия път”, водещ към погибел: „Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират” (Мат. 7:13-14; срв. Лука 13:24). Този спасителен „тесен път” е пътят на следването на Христос, Който Сам се отъждествява с път, казвайки: „Аз съм пътят” (Иоан 14:6).

Християнската традиция развива учението за двата пътя, като го излага още по-подробно. На описанието на двата – пътя на живота и пътя на смъртта – са посветени първите шест глави от „Дидахия” (Учение на дванадесетте апостоли). Учението за двата пътя присъства и в „Послание на Варнава” (глави 18-20). На изследването пък на темата за двата пътя в светоотеческата литература може да бъде посветена цяла монография. Това обаче че оставим на патролозите и ще се върнем към Псалом 1.

Защо в началото на този псалом се говори не за добрия път, а за лошия? Един от средновековните коментатори на книга Техилим Давид Кимхи (Радак)[5] изяснява това по следния начин: „В началото се говори за лошия път, защото от детството си човекът се приобщава към пътищата на светските въжделения – той яде и пие, и се весели и с това расте. Когато пък в него укрепне съзнанието и той започне да различава добро от зло, него го предупреждават да страни от пътищата на нечестивите и да не следва техните съвети. Нечестивите пък – това са тези, за които най-важното от всичко е да придобият богатство, да получат желаното в този свят. Като не признават разликата между добро и зло, те грабят, лъжат и убиват, поради ненаситната си алчност”.[6]

Стремящият се към благочестие и блаженство човек трябва да избягва общението с такива: да не ходи сред нечестивци, да не върви в пътя на грешници, да не стои в събранието на развратители. Динамиката убива: отначало човекът върви, след това стои и, накрая, се заседява. За да не се заседи, той не трябва да спира, трябва да върви, но не в това направление, в което вървят нечестивите. „Лоши беседи развалят добрите нрави” – напомня на християните в Коринт ап. Павел (1 Кор. 15:33). Човекът трябва да страни от ходенето в пътищата на нечестивите, за да не се окаже в сборището на לצים („лецим”). Тези „лецим” синодният руски превод предава като „развратители”,[7] макар че това са по-скоро присмехулници или кощунстващи, или, както удачно е преведено в съвременния руски превод на РБО[8] – хулители.[9] „Лецим” – смята Винченцо Щиппа – „изповядват практическо безбожие, като иронизират и се надсмиват на Бога, обвинявайки Го, че уж не се бил интересувал от създадения от Него свят и от създадените от Него хора”.[10] Отново пък според Радак, „лец” – това е такъв, „… който обръща своята хитрост към зло и по високомерен начин говори лошо за другите, като грижливо изнамира в тях недостатъците им и издава на други чуждите тайни. Обикновено с това се занимават безделниците, които не вършат нищо съдържателно”.[11] За безделието като майка на всички пороци нерядко четем и в творенията на Отците, събрани в Добротолюбие.

Праведникът пък не е безделен – той постоянно пребивава в труд. С какво е зает? С това, постоянно – ден и нощ – да размишлява върху Господния закон. Неговата воля е настойчиво в божествената Тора [Закон], която той постоянно шепне. Именно така – нашепва, произнася – следва да се разбира употребеният тук глагол הגה. И тук преводът на РБО също е по-удачен от синодния – „наизустява”.[12]

Словосъчетанието „Закон Господен” – Тора, YHWH – както по всичко личи, тук има конкретно значение: с него се означава Моисеевото Петокнижие. По същия начин, както, например, в книгата на пророк Малахия (4:4), където звучи призивът: „Помнете закона на Моисея” [Торат-Моше]. На възхвалата на Моисеевия закон е посветен целият Псалом 119 (в нашата привична номерация 118), който, впрочем, започва с облажаване на „непорочните в пътя си, които ходят по закона Господен [בתורת יהוה]” (Пс. 118:1). Пък и въобще на Тора и нейната възхвала в Псалтира се отрежда много важно място (освен Псалмите 1 и 119 (118), може да се обърне внимание, например, на такива псалми като 19 (18), 37 (36), 40 (39), 78 (77), 81 (80), 89 (88), 105 (104) и др.). Някои съвременни екзегети виждат дори в самото разделяне на Псалтира на пет книги (или на пет сборника) опит за уподобяването му на делението на Тора на същия брой книги. Уилсън, например, е смятал Псалтира за „сапиенциално размишление над Тора”.[13]

Така учението Господне се превръща в учение на праведника: във втория стих от псалома Тора се споменава на два пъти – като Тора на Господа и като негова Тора? На кого него обаче? Тора (תורתו) може да бъде разбрана двояко – и като Тора Господня, и като Тора на праведника. Върху второто разбиране особено настоява Раши: „Отначало тя се нарича Учение на Господа, а след това Тора се нарича също така и негово [т. е. на праведника] учение”.[14]

Тора е дървото на живота. Този, който постоянно пребивава под неговата сянка и който „ден и нощ” вкусва от неговите плодове, сам се уподобява на това зеленеещо и плодоносно дърво, чийто корени непрестанно биват напоявани от водата на живота, т. е. от божественото учение: той ще бъде като дърво, посадено при водни потоци. Този, който изучава Тора, пребивава в блажено състояние, подобно на състоянието на такъв, който пребивава в Едемската градина. А за това, че изпълнява заповедите, праведникът не очаква никаква друга награда, освен следваща заповед, която ще го направи още по-здраво вкоренен в тази градина на Тора и още по-близък до Бога. Псаломът напомня за следните стихове от прор. Йеремия (17:7-8): „Благословен оня човек, който се надява на Господа, и комуто надеждата е Господ. Защото той ще бъде като дърво, посадено при води и което пуска корените си край потока; не знае то, кога настава пек; листата му са зелени, и във време на суша то се не бои и не престава да дава плод”. Както и за други стихове – от книгата на прор. Осия, в края на която, – както и в почти всички текстове, влизащи в книгата на Дванадесетте,[15] – се говори за есхатологичното възстановяване на отначало създадения и хармоничен свят – в есхатона: „Аз ще бъда роса за Израиля; той ще цъфне като крин, и ще разпусне корените си, както Ливан. Ще се разширят клоните му, и хубостта му ще бъде като на маслина, и благоуханието от него като от ливан” (Ос. 14:6-7). Та пробвайте да изкорените от земята ливански кедър! За него не може да бъде страшна никаква буря. Той не е като плявата, вдигана във въздуха дори и от най-лекия ветрец. Ето на тази безжизнена, никому ненужна плява авторът на псалома е уподобил нечестивците, които няма да устоят пред ветровете. А няма да устоят, именно защото не са вкоренени в Тора.

Подобно на едемското Дърво на живота, Тора също дава безсмъртие. Христос не е дошъл, за да наруши закона, а за да го изпълни (Мат. 5:17). В Евангелие според Лука воденият на смърт Иисус сравнява Себе си със зеленеещо дърво: „Ако това правят със зеленото дърво, какво ще бъде със сухото?” (Лука 23:31). Най-вероятно същото, което и с проклетата от Него безплодна смоковница (Мат. 21:19). Христос възкръсна, тъй като злото и смъртта не успяват да победят живота, който е в Него. Ще възкръснат, въпреки всичко, и тези, които следват Христос като път в живота си. Защото Господ знае този път, защото той е осветен от Неговото слово, а то за праведниците е светлина: „Твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми” (Пс. 118:105). Тази есхатологична и месианска надежда за завръщане към живота е изразена със следните думи от Второто послание на св. ап. Павел до коринтяните: „Който възкреси Господа Иисуса, ще възкреси и нас чрез Иисуса и ще постави с вас” (4:14).

В книгата си Псалмите – книга за молитва Алберто Мелло обръща внимание на това, че всяка книга от Псалтира има сякаш „сапиенциална[16] рамка”, в която някак си е поставен и целият Псалтир. Тази рамка се състои от първия псалом и от финалните – от 145-ти до 150-ти. По-конкретно италианският автор пише: „Първият псалом поставя основополагащия проблем за Псалтира като сапиенциална книга. Моралът в псалома е съвсем семпъл – пътят на праведниците преминава в послушание към Тора – Закона Господен. Този път води към изобилие и към успех. „Не тъй са нечестивците”, т. е. при тях всичко е обърнато наопаки. Налице е учението за двата пътя: „дерех цаддиким” и „дерех решаим”. Това учение, от Псалом 1, се повтаря и в края на Псалтира, в Пс. 145,[17] където четем: „Господ пази всички, които Го обичат, а всички нечестиви ще изтреби” (Пс. 144:20). Само че този псалом не е целият завършек на книгата на Псалмите – такъв завършек е и цялата финална доксология, включваща в себе си и най-неподправеният епилог – Псалом 150. Тези псалми – от 145 [т. е. 144] до 150 – се състоят, открай докрай, от славословия, а Псалом 150 е целият алилуарен – целият е покана за славословие (с десетократното си „хвалете Го!”… В Псалом 150 отсъства дори и мотивацията – там не остава нищо друго, освен призива към похвала… А това само означава, че последният редактор на Псалтира иска да ни преведе по определен маршрут – от послушанието (в Псалом 1) до славословието (Псалом 150), от мотивираното чрез успеха послушание до съвършено безкористното славословие”.[18]

Наблюдателният читател на Псалом 1 и сам ще забележи, че първата дума в него – „ашрей” – започва с буквата „א”, а последната „товед” (ще погине) – с буквата „ת”. По този начин в Псалом 1 е целият човешки живот – от неговото начало и до неговия край. Псалом 1 – това е врата, която ни въвежда в света на молитвата, в света на Техилим – на онази книга, която – както се изразява съвременният изследовател на Псалтира Лучано Маникарди – „ни учи на осмисляне на собствения ни живот, в неговата връзка с живота на народа, на Църквата, на общината; на живота, който бива живян в историята, който ни учи да предоставяме живота си на Бога, да Му говорим за него – така, щото да възприемем от Бога съвет, помагащ ни да продължим да живеем и по-нататък същия този живот, ала вече в по-голямо послушание към Бога”.[19]

В заключителния стих на псалома, който сам по себе си представлява прекрасен пример за антитетичен[20] паралелизъм, е казано, че Господ познава пътя на праведните. Което пък означава, че Той познава лично и тези, които вървят по този път, че познава самите праведници. А ги познава затова, защото и самите те Го познават. Познават Го в Закона (Тора), когато вървят по пътя на заповедите. На езика на Писанието „познавам” означава „имам здрава и дълбока вътрешна връзка”. Богопознанието не е интелектуален процес, не е изучаване на догматическото богословие. Да познаеш Господа означава да имаш дълбоки лични отношения с Него. Да Го знаеш означава да Го обичаш, да бъдеш верен на завета с Него и да пазиш Неговите заповеди (срв. Иов 21:14; Притчи Сол. 2:5; Ис. 11:2; 58:2), а обратното, да не Го знаеш – означава да не Го обичаш, да Го предаваш, да „прелюбодействаш” с лъжливи богове. Не е случайно, че с глагола „знам” (ידע) в Св. Писание се описват също и най-интимните отношения между мъжа и жената (срв. Бит. 4:1; 19:8; Числа 31:17; Съдии 11:39 и мн. др.).

Пътят на нечестивите ще погине затова, защото Господ не познава и не признава този път, нито ходещите по него злодеи (רשעים). Те са далеч от Господа, не се намират в отношения с Него, а затова и погиват.

Тази тема ще бъде продължена в Новия Завет: в „оня ден” (Мат. 7:22), т. е. в деня Господен, в есхатологичния ден на съда, нечестивите ще чуят думите на Месия: „никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие” (Мат. 7:23).

В заключение, позволете ми да предложа на Вашето внимание собствен – според силите ми – превод на Псалом 1:

Колко щастлив е този, който не е ходил на съвещание на злодеи,
който не е заставал на пътя на грешници,
и в селище на хулители не е пребивавал! –
този, чийто стремеж е към Господния Закон (Тора),
който само него нашепва ден и нощ:
такъв е като дърво при водни потоци,
което своевременно принася плод
и на което листата не увяхват,
той ще преуспее във всичко, което би правил.
А злодеите – те не са такива,
те са като плява, носена от вятъра.
Няма да устоят злодеите на съда
и грешниците – в събранието на праведните.
Господ знае пътя на праведните;
пътят пък на злодеите – това е погибел.

Превод: Борис Маринов