Писмо до митрополит Ювеналий (Поярков)

Брюкселски и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин)

5 ноември 1976 г., Брюксел

До Негово Високопреосвещенство Ювеналий, митрополит Тулски и Белевски,

председател на Отдела за външни църковни връзки на Московска патриаршия.

Ваше Високопреосвещенство, Високопреосвещеннейши Владико!

При нашата среща с Вас в Москва през август тази година, по време на работата на Англикано-православната богословска комисия, Вие ме помолихте да изкажа своето мнение относно „темите” на предстоящото Всеправославно съвещание. Многобройните ми пътувания през годината (Атина, Атон, Съединените щати) и нуждата от богословска подготовка за някои от тези теми не ми даваха възможност досега да изпълня Вашата молба, за което моля да ме извините. За съжаление, не съм си записал всичките тези „теми” и сега не съм сигурен, че правилно съм ги запомнил.

Въпросът за целесъобразността на свикването на Всеправославен, не и Вселенски, събор, – не, разбира се, защото без римокатолиците ние нямаме правото да свикваме вселенски събори, това би било абсурдно, защото Православната църква не е изгубила своята пълнота, а защото не сме готови за такъв събор и от него не съществува крайна богословска необходимост, и само бъдещето би определило ще се окаже ли този събор Вселенски или не, или дори ще се окаже разбойнически – та, въпросът за свикването дори само на Всеправославен събор понастоящем е сложен и далеч не е безспорен. Не говоря само за липсата на материални средства, пък и на благоприятните обществено-политически условия, необходими, за да бъде свикан „истински” събор, т. е. такъв, на който да би присъствала пълнотата на епископата на всички автокефални църкви и да би могъл този епископат да заседава продължително време – достатъчно за спокойно проучване и разглеждане на предлаганите за решение въпроси (предварителното им обсъждане от комисиите на отделните църкви в никакъв случай не може да замени тяхното съвместно разглеждане от пълнотата на православието) – вън от всичко това не съществува никаква сигурност, че богословските постановления, които предстои да бъдат внесени, ще се окажат на необходимата висота и ще могат да получат авторитетност, подобна на решенията на древните събори. А ако това е така, то защо да се предлагат богословски определения, които скоро биха изгубили своето значение. Единствените богословски въпроси, с които следва да се занимае бъдещият събор, са признаването за Осми вселенски събор на събора от 879-880 г. при папа Йоан VІІІ и патриарх Фотий, на който за последен път е била представена цялата Църква – Източната и Западната – и на който съвместно е бил провъзгласен Никео-Константинополският Символ на вярата без Filioque. Както и всеправославно да бъдат утвърдени Константинополските събори от 1341 и от 1351 г., одобрили богословското учение на св. Григорий Паламà, което все още не е достатъчно внедрено в съзнанието на мнозина от православните.

Ако обаче няма крайна необходимост от разглеждането на бъдещия събор на чисто богословски проблеми, то разглеждането от него и вземането на решения по църковно-практически въпроси изглежда крайно необходимо и дори спешно. Към този род проблеми се отнасят въпросите за автокефалията и за православните, които живеят в разсеяние (в диаспора), т. е. вън от пределите на исторически съществувалите автокефални църкви. Тези въпроси се изостриха особено много в последно време – във връзка с даването от Московска патриаршия на автокефалия на Православната църква в Америка и непризнаването на тази автокефалия от Константинополска патриаршия, а въпросът за диаспората получи своето значение, вследствие образуването през 20 век на многомилионни в цялата си сложност православни маси – донякъде в резултат от емиграцията, а донякъде поради обръщането към православието на западни по своя произход хора, живеещи в тези „извън-автокефални територии”. В резултат от това се получиха раздробяване на православието на множество юрисдикции, на една и съща територия, и пълен юрисдикционен хаос.

Всичко това нанася огромен ущърб на Православната църква. Разрешаването на тези трудности в никакъв случай не може да бъде постигнато по пътя на предаване на властта над диаспората и на правото на образуване на нови автокефалии само на една патриаршия, говорейки конкретно за Константинополската, която претендира за такъв монопол. За това няма достатъчно канонични и исторически данни. Пък и опитът от последните десетилетия показа, че Константинополската патриаршия не е способна – всеки случай при сегашната си структура – действено и с полза за православието като цяло да ръководи общоправославните дела. Отчасти поради своята малочисленост и поради недостига си на квалифицирани кадри, а още повече поради своя национален характер, вследствие от което общоправославните интереси тя обикновено поставя на втори план, в сравнение с гръцките интереси, ярък пример за което е съпротивата на Константинопол срещу американската автокефалия. Още по-важно препятствие пред признаването на някакво изключително значение на Константинополска патриаршия в общоправославните дела и ръководенето на православната диаспора е общоизвестната ѝ политическа и финансова зависимост: от една страна, от турското правителство, а от друга – от гръцкото правителство.

Разбира се, подобни възражения биха могли да бъдат направени по отношение и на почти всички други патриаршии и автокефални църкви, но нито една от тях няма претенцията за всемирна юрисдикция и монопол над властта над диаспората. Изход от това положение би могло да е радикалното преобразуване на Константинополската патриаршия по пътя на образуване при нея на Всеправославен синод от представители на всички автокефални църкви, който да заседава, да речем, в Шамбези или на друго място извън Турция, под председателството на представителя на Константинополската патриаршия и който да решава всички въпроси от общоправославен характер, докато всички въпроси, отнасящи се до вътрешния живот на Константинополската църква да се решават – както и преди – от тамошния Синод, начело с Вселенския патриарх. Този пък същият Константинополски синод ще избира Константинополския патриарх като епископ на поместна църква. Такова решение на въпроса би имало огромно значение не само поради възможността за уреждане на юрисдикционния хаос в православното разсеяние и възстановяване единството на диаспората, но и – което е несравнимо по-важно – заради създаването на общоправославен координационен център за взаимна информация и братски общи решения и действия по общоправославните проблеми, което е жизнен въпрос за благосъстоянието на православието в съвременния свят.

Разбира се, обаче, не трябва и да забравяме, че практическото осъществяване на всичко това е крайно трудно поради редица причини от църковен и от извънцърковен характер.

Така или иначе, първата необходима стъпка към отстраняването на църковните безпорядъци в областта на междуправославните отношения и въобще на църковните порядки е признаването от бъдещия събор на редица, образували се в последно време, автокефалии, както и на автокефалията на Грузинската църква. Смятам за необходимо да спомена за нея, тъй като по отношение на нея Константинополската патриаршия е имала противоречива и непоследователна политика. Ту е признавала автокефалността ѝ (през 30-те години, когато Грузинската църква беше в разкол с Московска патриаршия), ту съвсем не я е признавала (не я е канила на Всеправославните съвещания), когато тя се помири с Руската църква, ту започна да я разглежда като автономна (в зависимост от коя църква обаче?) и да дава на тази древна църква, получила автокефалия още в 8 век от Антиохийска патриаршия и сама станала патриаршия в 11 век, едно от последните места в йерархията на автокефалните църкви.[1] Необходимо е също и потвърждаване на автокефалията на Полската и Чехословашката църкви, тъй като и по отношение на тях позицията на Константинополска патриаршия е била непостоянна и тя е била склонна да смята тези църкви за автономни.

Преди всичко обаче е необходимо признаване от страна на Константинополска патриаршия на автокефалията на Православната църква в Америка[2] – това е, вероятно, централният и най-важен въпрос на събора и, ако на Всеправославното съвещание се изясни, че гърците са решително против американската автокефалия, тогава по-добре би било събор въобще да не бъде и свикван! Разбира се, с автокефалията в Америка са свързани и особени трудности, тъй като на територията на Съединените щати живеят православни от различни националности, със своите особени църковни организации и особено гърците, които са даже по-многобройни от православните от руски произход. Така че изход от това положение може да бъде съглашение между Константинополска и Московска патриаршия, в резултат от което двете църкви в Америка да се обединят в една и единна автокефална църква. Трудно можем да очакваме от гърците просто да се присъединят [към Православната църква в Америка].

По-просто стои въпросът с автономията на Японската църква. Да се възразява против такава автономия е невъзможно и тя трябва да бъде потвърдена от събора.

Единственият възможен изход от юрисдикционния пък хаос в Западна Европа е образуването там на една и единна автокефална църква. Вярно, някои са на мнение, че предвид недостатъчната зрялост, сравнителна малобройност и непълна вкорененост на православието в местния живот в Западна Европа, по-правилно би било на първо време да се ограничим с автономия, отлагайки провъзгласяването на автокефалията за по-далечно бъдеще. С този възглед не можем да се съгласим, тъй като автономията се мисли в пределите на определена автокефална църква или на онази патриаршия, под чиято върховна юрисдикция се намира дадената автономна църква, а такава върховна инстанция неизбежно ще стане Константинополската патриаршия с нейните домогвания за първенство в и за власт над диаспората. Всяко друго решение е нереалистично и не си струва да бъде обсъждано. Такава константинополска юрисдикция обаче, пък била тя и не непосредствена, е съвършено неприемлива за всичките чада на Руската православна църква, които се намират в разсеяние в Западна Европа, тъй като много добре знаем какво означава да бъдеш под властта на гърците.

Ще го кажа направо: по-добре в юрисдикционния хаос, отколкото в зависимост от гърците! По-добре е не само за руснаците, но и за западните хора, защото ежечасно ние виждаме какви препятствия поставят гърците пред делото на укрепването и на разпространението на православието на Запад (тяхното отношение към православната мисия се колебае от пълното равнодушие до откритата враждебност). Колкото пък до нас, руснаците, то ние сме готови, заради общото благо на православието, да влезем – макар и със скръб, защото това ще отслаби нашите връзки с майката-църква – в една бъдеща автокефална Църква на Западна Европа, но никога няма да отидем в каквато и да било „гръцка автономия”. Единственото друго, което може да бъде мислено, е ако се отдаде възможност да се договорим с архиепископията на архиеп. Георгий (Тарасов) в Париж (бивш екзарх на Константинополска патриаршия за руснаците) и така да бъде образувана особена автономна област или екзархат с широка автономия под (по-скоро номиналната – това е важно да се подчертае) юрисдикция на Московска патриаршия, в която да може да влезе и нашата Западноевропейска екзархия. Тази автономна област не би се домогвала до никакъв юрисдикционен монопол в Западна Европа и би могла да послужи като преходна степен към бъдеща автокефалия.

Колкото до въпроса, кой [трябва да] дава автокефалия – Всеправославният събор или майката-църква, то и едната, и другата процедура имат в своя полза канонически и исторически аргументи. Впрочем, не помня вселенски събори, освен Третия, подарил автокефалията на Кипърската църква, да са се занимавали с въпроси на автокефалията и да са дарявали с нея когото и да било. Повече обичаен е другият път за даруване на автокефалия – от майката-църква – така, както, например, Антиохийска патриаршия е дала автокефалия на Грузинската църква, Константинополската – на Руската църква, а Московска патриаршия – на Американската. И двата начина са приемливи и не трябва да бъдат противопоставяни един на друг. Само обстоятелствата и благото на Църквата следва да определят кой от двата за бъде избран. Желателно е, разбира се, даруването на автокефалия от страна на майката-църква да бъде потвърждавано впоследствие от всеправославен събор, всеправославно съвещание или какъвто и да било друг орган от всеправославно значение. А това е заради единството на Църквата и взаимната братска любов. Едно единствено е неприемливо: домогването на една отделна църква – била тя Константинополската патриаршия или друга автокефална църква – до правото само тя да дава автокефалия. Подобен род папистки домогвания са крайно чужди на духа на православието.

Доколкото помня, в програмата на Всеправославното съвещание са включени и още два въпроса: за второбрачието на духовенството и относно изменения, в смисъл на отслабване, на правилата за поста в Православната църква.

Съжалявам за това, тъй като самият факт на поставянето и на обсъждането на подобни въпроси хвърля сянка върху събора в очите на православното обществено мнение, и в частност на Света Гора Атон (а Атон е сърцето на православието). Относно първото ще кажа кратко: второбрачие на духовенството противоречи на самото Слово Божие (не само на каноните). Апостол Павел пише: Епископът е длъжен да бъде мъж само на една жена (1 Тим. 3:2). По тогавашната терминология под думата „епископ” се е подразбирало често и „презвитер”. И никакви практически съображения не могат да убедят Православната църква да излезе с постановление, влизащо в противоречие със Св. Писание. Вървейки по този път, ние в скоро време ще стигнем и до признаване на женското свещенство! Еднобрачието на духовенството има дълбок богословски смисъл и няма защо да го развиваме тук. По този въпрос добре е написал проф. Троицки. Колкото до църковната практика, тук е възможна някаква „икономѝя”, която, впрочем, да бъде много ограничена.

Още по-неприемливи са всички опити да се изменят и отслабят светоотеческите постановления за постите.

Тези правила, възхождащи към времената на апостолите (например, мястото за поста в сряда и петък в паметника от края на 1 век Дидахия като отличителен признак на християнина), макар и в столетията от патристичния период да са били подлагани на изменения и на развитие, са образували стройно и сложно хармонично цяло, тясно свързано с богослужебния и въобще с благочестивия строй на православния живот и са една от главните основи на народното благочестие. Наистина, постите се съблюдават крайно слабо от съвременните православни, но те поне съзнават, че, постъпвайки така, прегрешават, а духовниците, виждайки техните покайни чувства и снизхождайки към тяхната немощ, им прощават (тук се проявява характерната за православието свобода, духовникът с нищо не е обвързан).

Наивно е също така да се мисли, че ако смекчим правилата на поста, постите ще бъдат повече съблюдавани от вярващите. По-скоро обратно: ако не се съблюдават правилата на Отците, то нашите постановления ще бъдат още повече пренебрегвани. От другата страна е печалният опит на Римокатолическата църква с всички нейни снизхождения в областта на поста и по-точно с неговата почти пълна отмяна. Това не само никого не е привлякло към Църквата, но и е довело до масово отпадане от нея (както, например, в Америка, където отмяната на поста в петък – отличителният признак за различаване на римокатолиците от протестантите – е имала като свое последствие рязко спадане на посещаемостта на римокатолическите богослужения).

Бъдещият Всеправославен събор не трябва да отменя постите, а да се обърне към вярващите с послание за тяхното още по-добро, според силите, съблюдаване.

Ето това е, което мога да Ви напиша в отговор на Вашата молба (боя се, че не всичко съм запомнил от Вашите въпроси). Това не е богословско-канонично изследване, а само отделни мисли, които ми идват в главата. Простете за онова, което не достига.

Прося светителските Ви молитви и оставам с любов в Господа,

† Василий (Кривошеин), Архиепископ Брюкселски и Белгийски.

Превод: Борис Маринов