Православието през вековете. Кратка история на това, кои сме – обещание за това, какво можем да станем

Абстрахирайки се от днешните проблеми, православието е живо продължение на Църквата, установена от Господ Иисус Христос чрез слизането и пребиваването на Дух Свети в първата християнска община в Йерусалим. Построена на изповядването на апостолската вяра и опита от своя литургичен живот, то е католична (καθολική) проява на истинската Църква, основана от Христос – плодоносен свидетел на животворното присъствие на Духа. Наричайки Църквата „католична”, ние имаме предвид съборната пълнота на църковната реалност, както е изградена в Христос и в Светия Дух – в и чрез всяка поместна църква, събрана около епископа, и в общението на всички тези църкви.

Поколение след поколение, от първи век до сега, православието е обхванало различни народи, проявявайки през вековете съборността си в голямо разнообразие от културни форми. Това обяснява, как едната Православна църква – със своята обща вяра и живот – бива конституирана като общение от поместни църкви, различни в своите културни особености. В това си качество, независимо от вътрешните разногласия, които понякога затъмняват хоризонта, православието е призвано да явява по най-добрия начин – като истинска пневматокрация (по израза на архиеп. Стилиан), божествената парадигма на единството (един Бог, монотеизъм) в множеството (три личности или ипостаси).

Заедно с общата вяра и общия живот, споделяни от всички православни църкви, каноничният и символичен израз на православното единство пребъдва през цялата му история, включително в нашия все повече глобализиращ се свят, във върховенството на Вселенския престол, т. е. в прерогативите на Константинополския патриарх като primus inter pares (пръв сред равни) в събирането на православния епископат. За изграждането пък на този модел е допринесъл дълъг процес на богословски и канонични уточнения.

През първите векове от историческото си съществуване, появилите се църкви са запазвали своето общение независимо от географската си отдалеченост и от натиска от езичниците. Това общение е било непрекъснато изразявано чрез общото свидетелство на апостолската κήρυγμα и извършването на Евхаристията, както и чрез духовния етос, присъщ за християните – независимо от мястото, което обитават, от езика, на който хвалят Бога и на който им се разпространява благовестието. Накрая, но не на последно място, християнското общение, заедност, се реализира на ниво на общото епископско служение. В цялостното общение на епископите както със своя диоцез, така и помежду им епископът манифестира вътрешната сплотеност и единство на християнството като нова реалност в Христос – Главата на Църквата и едноличен понтифекс (прокарващ мостове) между Бога и човечеството. Ето защо, центрирана в Христос и ориентирана както по-вертикалата, така и есхатологично, ранната Църква няма нужда от географско позоваване. Духът на тази парадигма е съхранен от следващите поколения, дори ако от организационна гледна точка Църквата да е минала през процес на продължителни реформи, породени от различни исторически обстоятелства.

В ранните векове най-впечатляващият знак за християнското присъствие в света, обаче е безкомпромисното изповядване на вярата под формата на мъченичеството. Макар и по-малко богословски развита, изповедната верова формула на мъчениците за Светата Троица, за Христос като Син Божи и Спасител и за светотайнствения живот в Църквата са съдържанието на това недвусмислено изповядване на апостолската вяра. Нещо повече – те са достоверен израз на вътрешния живот на Църквата като общение и на възвишеността на християнския живот. Всъщност, свидетелствата на мъчениците[1] са един от най-ефективните начини за достигане на Христовото благовестие до света, чрез силата на убеждението, извираща от личния пример.

С настъпването на епохата на св. Константин Велики, Църквата престава да бъде преследвана от римските власти, но все още ѝ предстои да се сблъска с множество външни и вътрешни предизвикателства. Едновременно с усилията да бъде гарантирано вътрешното единство на християнския свят, заплашен от разделителните сили на еретичните движения, Църквата трябва да разработи и политическа платформа, върху която да изгради своите сложни взаимоотношения с империята. През цялата история на християнската Римска империя, между нейното основаване (през 330 г.) и падането на Константинопол (1453 г.) има разгъната и постоянна макар и много често мълчалива борба между държава и църква. В много от случаите империята се опитва да наложи на Църквата своята собствена политика, което често предизвиква сериозни проблеми с болезнени и дълготрайни последици. Добре известно е, че най-големите християнски богослови от тогава (св. Атанасий Велики, св. Василий Велики, св. Максим Изповедник, св. Йоан Дамаскин, св. Теодор Студит и мн. др.) са претърпели гонения в защита на православието срещу нелегитимния идеологически натиск, упражняван в различни периоди от време от страна на държавните органи. Може би най-показателната форма на противопоставяне на секуларните политики във византийската епоха остава тази на монашеството. Дори това твърдение да не може да се приложи за целия период, то със сигурност важи за периода до края на втората иконоборческа криза – през 843 г. – и прекъсването, предизвикано от св. Симеон Нови Богослов на кръстопътя на първото и второто хилядолетие. В много отношения монашеството във византийската епоха е духовен и пророчески феномен, в който отеква опитът на мъченичеството.

Има обаче и ярки цветове, които могат да бъдат добавени към тази картина – цветове на динамични и творчески взаимодействия между църква и държава. Един от най-значимите е, че Християнската империя предлага на Църквата нови възможности за църковен опит и мисия. Дълга поредица благочестиви императори и императрици приемат върху себе си отговорността пред Христос за добруването на Божиите хора, за защита на вярата и за разпространението на Евангелието сред езичниците. Характерно е, че мнозина от тях (широко имитирани и от множество свои сановници) прегръщат духовния път на монашеството, посвещавайки на идващите векове културна, социална и политическа парадигма, която може да бъде сметната сред най-големите приноси на Евангелието за обновяването и възраждането на света. Поради това и не е случайно, че империята става огромна християнска арена, която първоначално позволява, а сетне и активно подкрепя общественото осъществяване на самите критерии, които уреждат и ръководят ранния църковен живот. Апостолският дух на православието конституира първичния и основополагащ фактор, каращ държавата като такава да пази, например, принципите на филантропията и да подкрепя борбата на Църквата за построяване на първата в историята последователна и ефективна система за социални грижи. Също е забележително и че империята, чрез серия далновидни управници приема задачата да подпомага Църквата в усилията ѝ да артикулира и представи по подходящ начин каноничната форма на апостолската вяра. Пример за такова подпомагане, свързано с Църквата, можем да посочим в свикването и организирането на вселенските събори от императорите (4-8 век), както и официализирането и разпространението в империята на решенията на тези събори и съдействието за утвърждаването авторитета на самите събори. По този начин апостолската вяра и живот, които са основата на църковното единство, стават сърцевина на византийската менталност и собствено законодателство на империята. И наистина, христологичният принцип за теантропоса (богочовешкото), основен критерий във всички аспекти на църковния опит, формулиран от Дионисий Ареопагит или поне приписван на него, става вдъхновител на имперската доктрина за симфония между църква и държава. Тази симфония е факт вече във времето на имп. Юстиниан Велики, автор на известния химн „Единородни Сине” – в чест на Богочовека Христос. Той е и първият император, въвел симфонията в 6 век. Според учението за симфония между Църквата и държавата империята представлява земната страна на небесния аспект, както е конституиран от Църквата, или с по-обикновени думи – тя е тялото на душата.

Изминава много време преди империята и гръко-римският свят напълно да се християнизират, като усилията, довели до това, довеждат до дълбоки преобразувания в цялото общество и култура. Заедно с този процес симптоматично църква и империя се повлияват една от друга в уникалния и впечатляващ синтез, получил прозвището „византийски модел”. За да отбележим специфичните характеристики на този синтез, трябва да кажем, че повече от няколко пъти съдбата на империята е изложена на риск тъкмо в името на запазване на високите духовни изисквания на Евангелието, така както са изпитани и прокламирани от Православната църква. За най-впечатляващ резултат от инкултурацията на Православната църква във византийския контекст обаче следва да се приеме безусловно нейната богословска духовност и нейното изкуство, които все още са определящи за православието по целия свят.

Заедно с този процес на историческо изграждане, православието е трябвало да преживее и поредица несгоди. Сред тях най-забележителните остават дохалкиноският[2] разкол от средата на 5 век, когато по богословски и не-богословски причини църквите на Изток, които не говорят гръцки език, избират свой отделен, собствен път във вярата. Печално известна остава в историята и схизмата с Латинската църква, която ескалира постепенно между 9 и 11 в. от папството и държавата на Каролингите. За съжаление, многократните опити на Византийската църква и империя да се преодолее пропастта между православието и инославните църкви се оказват безплодни. Последвалото пък падане на империята под ударите на Ориента и робството на перси, араби и турци само увеличават арогантността на западните християни. В действителност, западният свят манифестира своя неприятелски начин за общуване с Православния изток, като се възползва от непрекъснатите нападения на езичниците над Константинопол, за да налага своите условия и искания (т. нар. опити за уния) или буквално с нападението и завладяването на Константинопол от кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г.

Към всичко това е добавена и експанзията на османските сили над териториите, традиционно идентифициращи се с Православната църква. Много преди падането на Константинопол (1453 г.), но особено след неговото превземане, с изключение на Русия, Румъния, Балтийските и Полска църкви, целият Православен свят се оказва в ръцете на езичниците, от които изпитва огромен натиск и е принуден да възприеме оцеляваща стратегия, близка до тази на ранната Църква. Същевременно, на църковния простор изгряват нови християнски мъченици, показвайки с това вътрешната духовна сила на православието. Трябва да отбележим и че, независимо от всички несгоди, пламъкът на традиционната духовност е много далеч от угасване и продължава да се развива и гори в и около манастирите, за да се стигне до преоткриването на исихазма, допринесло в истинския смисъл за възраждането на православието в съвременния свят.

От църковна гледна точка, дори под строгия контрол на султана и независимо че понякога натискът от Високата порта бива непоносим, Константинополският патриарх продължава да представлява каноничен фактор за общението на всички православни християни, успяващ да координира усилията на църквите и в пределите на Османската империя, и извън нея. Благодарение на служението и стремежа към и за единство на Църквата, осъществяван от Вселенска патриаршия, както и на появата на автокефални и автономни Православни църкви в съвременния свят и появилото се във връзка с това юрисдикционално напрежение, не се стига до нови схизми и разколи.

Модерната епоха идва с нови предизвикателства за Православната църква. Сред най-сериозните е очевидното нарушаване на връзката между традиционното православно мислене и нетрадиционната или, по-точно казано, цялата антитрадиционна модерна култура, която е конфигурирана от друг дух и православието се изправя неочаквано пред нови културни тенденции, свързани със светския характер на обществото. Може би не съвсем неочаквано, в своето бързане да си осигурят място в рамките на един нов предизвикателен свят, православните църкви прегърнаха с безкритичен ентусиазъм различни националистични и социални идеологии. На свой ред, националистическите наклонности, под форма на осъдения филетизъм (когато в Църквата се дава приоритет на етническите критерии над църковните), доведоха до сътресение Православния свят. Определено обединителният дух, присъщ на традицията от първото хилядолетие на християнството, е неразумно заменен от национални църкви с естествената категория на етническата принадлежност и тази принадлежност заменя богочовешкия критерий, който оформя църковното мислене. Заедно и в тясна връзка с етнофилетизма е и друго изкривяване на църковното съзнание – нововъведението на специалните празници и чествания, посветени в поместните църкви на техните „национални светци” (например празникът „Събор на всички руски светци”). Този аспект е много важен, тъй като това привидно добро и хубаво нововъведение реално манифестира проявите на филетични настроения, на национално високомерие, което единствено свидетелства и допринася за отчуждението и отдалечаването между партньори (а не, както трябва да бъде, между сестри-църкви), в рамките на православните нации.

Много показателно за това отдалечаване е че в последните години православието се оказа неспособно да излезе с едно единодушно и ясно послание към нашия духовно дезориентиран свят. Независимо, че легитимния опит на православието да се вмести в модерния контекст завърши с неуспех (с филетизма), то все пак успя заедно да отправи зрял призив към модерния свят. Така, за разлика от провъзгласяването на „догмата за европейската човешка непогрешимост” – по св. Юстин (Попович) – легитимирана от Римския папа, Православната църква предложи на модерния свят различен отговор. В известното послание на Източните патриарси от 1848 г., което се противопоставя по традиционен начин на идеята за непогрешимостта на един само човек, православието представи имплицитно програмата на своята структурирана пневматокрация, където йерархията и лаосът (народът) представляват заедно едно обединено свидетелство на божествено-човешката мъдрост. За съжаление посланието на Православната църква не получи положително одобрение от опияненото общество, подмамено от мечтата си за всезнание и всемогъщество. И ние всички сега вкусваме горчивите последици от тази липса на усет за мъдростта. За съжаление, отново като реакция на пренебрежението и презрението, много от православните поеха по пътя на безкритичното отхвърляне на модерността, барикадирайки се зад дезориентираното си чувство за традиция, взето в анахронично отношение. Да бъдеш традиционен, да се държиш в традицията обаче не означава да се опияняваш носталгично от миналата слава, а да останеш едновременно верен на истината и да бъдеш творчески отворен към новия контекст за мисия. Архиеп. Стилианос, в своята The Place of Tradition in the Christian Faith (Мястото на традицията в християнската вяра), отбелязва следното:

Традицията не е толкова съкровище от структури и форми, но по-скоро живеене на съвременния живот, начин на съществуване, мислене и чувство… Традицията не е просто начин за управление на делата от първостепенна и второстепенна важност, но по-скоро дух, който оставя своите творчески следи във всички възможни прояви (изяви).

Днес, в нашия плуралистичен и все повече глобализиращ се свят, Православната църква е призвана не просто да даде достоверно и общо свидетелство за апостолската вяра и живот, но и с тази цел да възстанови своята вътрешна съгласуваност. За да може да постигне съгласуваност, православната общност трябва да преодолее подкопаващия корените ѝ етнофилетизъм и да се научи да цени отново йерархичната структура на общението. Св. ап. Павел е знаел какви опасности може да донесе разделението и затова пише: „И тъй, аз, окованик за Господа, моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани, с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един други с любов и залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира. Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас” (Еф. 4:1-6).

Кротостта и смирението в Христос означават, че сме в състояние да различим това, което е от Бога от онова, което е против Него, а и какво означава да изоставим традиционната мъдрост и да бъдем „люлеени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, по лукавството на човеците, по хитрото изкуство на измамата” (Еф. 4:14).

Така, надяваме се кротостта и смирението, основани на църковната мъдрост, да научат националните църкви да признаят необходимостта от силен, обединен около Константинополския патриарх глас в тези несигурни времена на претопяване и загуба на идентичност. Защото, само ако излекува раните, които сама на себе си е нанесла, православната общност ще може да стане отново полифоничен, мултикултурен глас, способен да даде правдиво свидетелство за нашите традиционни ценности – отново и отново актуализирайки основополагащата парадигма на Петдесетница.

Превод: Венцислав Каравълчев