Бог на Запад и на Изток

Бог на Запад

Защо човекът е познал Иисус Христос не като Любящ, но като Бог-Законодател? Ако попитаме някой европеец или американец, какво е Бог, отговорът, който бихме получили, ще е стандартното: Бог е висша всемогъща сила, свръхестествено същество, създало вселената и намиращо се в нея.

Западът разбира Бога предимно като висше същество, което се намира и действа извън нашия свят и няма пряко отношение към живота ни. Той е, Който регулира хода на нашия живот на базата на десетте заповеди, в изпълнението на които трябва да Му оказваме сляпо подчинение. Ако Му се подчиняваш и строго изпълняваш заповедите Му, тогава и тук, на земята, ще бъдеш благословен, а наградата в бъдещия живот за теб ще бъде раят. В противен случай справедливият Бог ще те обвини в деня на съда задето не си следвал Неговите заповеди и ще те изпрати във вечни мъки – там, където гори неугасващ огън. Приблизително такова е наложилото се за съвременния западен човек разбиране за Бога. С други думи, на Запад Бог се разбира като някакво свръхестествено и непристъпно същество, което обитава в собствен свят, управлява живота и съдбите на хората и им дава заповеди, според които те да устройват своя живот. Той е праведен съдия, наказващ тези, които престъпват Неговия закон и заповеди и даруващ награди на онези, които Му се покоряват.

Фактът, че за западния човек се е наложило именно такова разбиране за Бога, се потвърждава и от архитектурата на западните храмове – огромните църковни здания в готически стил, камбанарии и куполи, разсичащи небето подобно на небостъргачи и които се опитват да се приближат към далечния Бог и да заставят хората да се чувстват джуджета и пред Бога, и пред Неговата Църква. Статуите в тези храмове са също така огромни и много високи, така че ако човек застане редом до тях, да се чувства малък и нищожен. Всичко това свидетелства за начина, по който западното християнство гледа на Бога и на сътворения от него свят.

Подобна представа се е наложила в западния свят не само за Бога, но и за т. нар. „наместник” на Христос на земята – Римския папа. Ако съпоставим тези две понятия, които са отличителна черта на западния светоглед, то веднага ще разберем и как се е формирало римокатолическото богословие и защо западният човек, отхвърлил първо папата от своя живот, сега умъртвява в сърцето си и Бога.

Какво е папата за Запада? Непристъпно и всемогъщо същество, уединило се във Ватикана и непричастно към ежедневния живот на обикновените хора. Той благославя народа от висотата на своята катедра и от там изпраща наставления за своето паство. Всички наставления на папата са задължителни за изпълнение, а неговото мнение или поглед по един или друг въпрос се смятат за единствено верни, защото той – според римокатолическото вероучение – е непогрешим. Постановленията му се признават за по-авторитетни дори от определенията на вселенските събори. Затова всички вярващи са длъжни да следват указанията му с благоволение – за да се сдобият с вечен живот. В противен случай несъгласните и не изпълняващите наставленията му подлежат, или по-точно подлежали са, на съда на свещената инквизиция и след това на кладата. Не са ли хиляди нейните жертви?

Сравнявайки този образ на папата с представата за Бога сами се убеждаваме, че между тях има много общо. Или първото е повлияло на второто, или папата – веднъж отделил се от източното богословие и православието – е създал в западното общество представата за един Бог, „скроен и съшит по мерките”, измислени от папата за самия него.

В края на краищата западният човек разбира, че такъв Бог няма, тъй като Този, за Когото са му наложили подобна представа, може да е всичко друго, но не и Любов. Ето защо днес западната култура изтрива от своето съзнание папата, заедно с този мним Бог, който му налага папизмът. И са съвсем прави в това си решение!

Така западните хора или стават атеисти и обявяват своите храмове за продажба на различни търговски организации, които ги превръщат в кафенета, хотели и нощни клубове, или изпадат в различни заблуди и ереси. Милиони западни християни днес, например, се обръщат към исляма и предишният фалшив и нелюбящ Бог е сменен от друг, многообещаващ, но реално не съществуващ.

Уви, със своето богословие Западът е създал и много проблеми на Изтока: много наши богослови, завършили западни университети и попили западните идеи за Бога, Църквата, йерархията и т. н., със своите съчинения и работа са пренесли на Изток този начин за мислене на Бога. Ето защо и днес много православни християни имат същата представа за Бога, каквато и западните – различни от представите, които Църквата е възприела от апостолите, а те – от Христос. Ето защо, ако попитате някой православен, какво е Бог, не се удивявайте, ако получите отговора, който би ви дал и един западен богослов или християнин.

Рационалистичното разбиране за Бога

И така виждаме, че в цялата западна богословска мисъл господства правовото и рационалистично разбиране за Бога, за рая и ада – подход, който очакваме да срещнем само в областта на юриспруденцията.

Държавата функционира по следния начин: съществува законодател, например, парламент, главната функция на който е законотворчеството. Послушните на закона граждани получават от държавата всички блага и се ползват със свобода, а тези, които не изпълняват законодателството, се осъждат от съда като нарушители на държавните закони и съответно получават различни срокове наказания – затвор, глоби и т. н.

Такова разбиране за Бога е основополагащо и за цялото западно богословие: Бог е Законодател, Който дава на хората закони и заповеди. Тези, които следват Неговите закони, получават и на тази земя, и в рая даруваните от Него блага. Непокорните пък ще бъдат осъдени в деня на Страшния съд и присъдата им ще бъде вечно заточение в мрачен затвор, наречен ад. При такова разбиране, Бог ни се представя като справедлив, но същевременно и строго наказващ съдия. Така човек, ако иска да попадне в рая, е принуден ежедневно да върши добри дела, изпълнявайки така Божиите заповеди.

Същевременно, ако човек не следва в живота си Божиите заповеди и ако в деня на Страшния съд лошите деяния се окажат повече от добрите, то той ще бъде наказан и отправен в ада. Архангел Михаил държи в ръката си везна и ако страната със злите дела на човека натежи повече от тази с добрите, човек непременно губи спасението и свободата си и се осъжда на вечни мъки в ада.

И така, мярката, определяща дали някой ще се окаже след смъртта си в рая или в ада, са неговите добри или лоши дела. Поради това папата, в случаите, когато душата на един или друг грешник е била заплашвана с наказание, „взимал” от добрите дела от живота на светците, които имали повече от необходимото за спасение добри дела и ги „давал” на грешните души. Така, везната на архангел Михаил трябвало да се наклони в правилната посока, а човекът, според „разпореждането” на папата, да се отправи в рая.

С такава представа расте и живее до самата своя смърт западният християнин, имайки само една задача и една цел – да се окаже в рая. Единственият въпрос, който го интересува, е как трябва да води своя ежедневен живот, за да не греши и да не погуби душата си? По този начин християнинът лишава собствения си живот от свобода и го изпълва със следва, трябва и не трябва. Трябва да направя това или онова, понеже така е казал Христос и така е написано в Евангелието и съответно: Не прави това или онова, тъй като е грях и за него ще бъдеш наказан!

Така човекът сам си създава модел на „правилно” поведение, от който трябва да се ръководи, за да се окаже добър и благочестив християнин тук на земята, а в бъдещия живот да се озове в рая.

Същевременно обаче според тази представа всеки друг, който не следва модела с произтичащите от него трябва и не трябва, се смята за грешник, неблагочестив и без съмнение обречен на вечните мъки на ада.

С огромно съжаление трябва да отбележим, че всичко казано вече за западната богословска мисъл се среща вече не само на Запад, но и у нас, на Изток. Резултатът от това развитие беше, че в последните десетилетия и особено в наши дни Православната църква се напълни с „набожни” и „богобоязливи” хора, а не с истински благочестиви християни, които действително обичат Бога.

Стотици книги, наводнили напоследък книжарниците, на практика ни насочват към пиетизма[1], който, разбира се, няма нищо общо с истинското благочестие. Какво представлява пиетизмът? Той пронизва цялата западна богословска мисъл и западния светоглед. Пиетизмът е модел на „правилното” поведение, за който вече говорихме по-горе, с неговите трябва и не трябва, модел, който ограничава човека и го принуждава да действа като робот.

Проблемът, който имат всички хора, усвоили подобен богословски манталитет и живеещи както на Запад, така и на Изток, се изразява в това, че мисленето и логиката им са блокирани да такава степен от всевъзможни позволени и забранени неща, че те стават неспособни да разберат онези, които живеят заедно с Бога и истински Го обичат.

Всичко в живота, в богословието, в Църквата си обясняват именно с този начин на мислене: „Трябва да правиш това и това, и, съответно – не трябва да правиш…”. За всичко съдят, изхождайки от този „модел”, който не е друго, освен чисто юридическо възприемане на Бога, рая и ада.

Ръководейки се от изложените вече критерии и „правила”, според собственото си разбиране те решават кои от епископите, от монасите, от клириците и от миряните са благочестиви, кои заслужават името нечестиви или в най-добрия случай съжаление, защото не съответстват на „правилния” модел и на „правилния” стереотип. Ето това всъщност са пиетистите, които възприемат юридически Бога, и които нямат абсолютно никакво отношение към истинското благочестие и към православната вяра.

Западните богослови „сътвориха” бог, който се ядосва, гневи се и наказва, а като резултат тази представа внуши у хората страх и ужас от Бога. Вярващият изпълнява заповедите, не защото обича Бога, не защото Му се доверява, а защото се страхува от Него и трепери пред деня на Страшния съд и на ада. Навсякъде този бог сее страх и ужас. Това е богът, когото съвременното човечество отхвърля. Причината пък за това е, че такъв бог наистина не съществува. Това е лъжлив, измислен, несъществуващ „бог” – творение на желаещите да експлоатират благоговейната вяра на обикновените хора и така да обслужват своето користолюбие, егоизъм и подобните на тях пороци.

Ето причината, поради която днес хората отхвърлят Бога и Неговата Църква! Ето причината, поради която младото поколение се отделя от Христос! Защото както на Запад, така и тук, при нас, някои клирици и богослови им представят Бога в образа на гневно, ядосано чудовище, каквото в действителност не съществува. За съжаление обаче, в резултат от това хиляди и десетки хиляди хора са стигнали до атеизма, отклонили са се в ереси или са станали адепти на различни окултни секти.

Бог на Изток

Четящият тези редове вероятно справедливо се запитва: Нима Православният изток възприема Бога, рая и ада различно от Запада? Нима богословието на Изтока и православието са толкова различни от западното християнство? На първия въпрос ние недвусмислено ще отговорим – да. По втория ще кажем следното: нашето богословие трябва да бъде различно, но, уви – както вече отбелязахме – съвременното православно богословие е претърпяло силно западнохристиянско влияние.

Не е случайно, че от много столетия Западът се е отделил от Изтока, че е създал нова „църква” – папска или, както мнозина я наричат „католическа”, заедно с безброй протестантски разколи. Същността на проблемите във взаимоотношенията на Изтока и Запада са се състояли и досега се състоят в различния поглед и разбиране на няколко фундаментални неща. В постъпките си западният християнин се ръководи от логиката, а източният – от своето сърце и чувства. Западът е рационалистичен и хладен; Изтокът е сърдечен и пламенен. Това са два съвършено различни и противоположни свята.

Западният начин на мислене е неприемлив за Изтока. Затова и всички опити на Запада да завладее Изтока свършват с неуспех. Така ще завърши и новият кръстоносен поход на Запада на Изток: глобализацията… Нека видим за кои основни области става дума, когато говорим за тези различия – първото е разбирането за вяра.

Какво означава думата „вяра”

Християнството и преди всичко православието, както вече бе казано, не е просто религия, а вяра и всекидневно преживяване – начин на всекидневен живот. Останалите религии в същността си са плодове, измислици на човешкия разум, създадени, за да се запълни празнотата в душите на хората и се даде тълкуване на необясними за една или друга епоха природни явления. Хората са обожествявали всичко, което ги е изумявало. Така са се покланяли на бога-слънце, луна, звезди и на всичко, което ги е възхищавало и което не са могли да си обяснят на основата на знанието и над което са нямали власт.

Нека сега се спрем на различието, съществуващо между християнството, от една страна, и исляма, будизма и конфуцианството – от друга. Когато се появява Мохамед, той започва да проповядва единия Бог – Аллах – и неговия пророк, т. е. – самия себе си. Той също учи хората, че трябва да живеят съгласно Божия закон, който е бил записан в Корана. Самият Мохамед си присвоява името на пророк и учител, показващ на хората пътя за достигане до Бога.

Що се отнася до будизма, по своята същност той е безбожие – мисловна система, провъзгласяваща, че Бог не съществува. Буда означава „просветлен човек”, т. е. учител, философ, целта и задачите на който са да преведе хората до състояние на безстрастие – нирвана.[2] Идеалът на будиста е така да преживее живота си, в такова съвършенство, че да не му се налага да се превъплъщава отново, но да се превърне в нищо. Това е в общи линии учението на будизма, независимо, че в неговите рамки съществуват и множество различни и често противоположни в някои постулати направления. Привържениците на будизма не възприемат Буда като Бог, а като „пророк и учител”. Подобно на него и Конфуций си е присвоил името на „учител”, който чрез своето учение и философия се опитва да доведе хората до съвършенството, т. е. до Бога.

Обратно на това, Христос – явил се сред хората – веднага заявява Себе си като Бог на Вселената, сътворил небето и земята, и всичко видимо и невидимо. Той не е просто учител или пророк, но Сам Господ.

Можем ли да си представим народа, слушал Христос, виждал пред себе си един обикновен човек, който им казва: „Аз съм Бог на Вселената, Който е създал всичко”? Можем ли да си представим, какво е било на чуващите всичко това? Да си представим, какво би станало в наши дни, ако някой застане в центъра на столицата и провъзгласи себе си за Бог на Вселената? Най-вероятно хората ще вземат камъни и ще го пребият… Всъщност същото става и с Христос, както ни се разказва в Новия Завет.[3] Хората взели камъни, за да Го пребият. По тази причина и първосвещеникът изпаднал в свещен гняв задето Христос богохулства, раздрал дрехата си и заявил, че Той трябва да бъде наказан със смърт. Когато някой на всеослушание заяви, че е Бог Вседържител са възможни две неща: да казва истината или да е душевноболен. Същевременно резултатът от такова откровение неминуемо е поява на разделение сред хората. Затова в Новия Завет често се говори, че Христос постоянно разделя народа и е камък за препъване (съблазън).[4]

Откровението на Христос за самия Него, а именно, че е Творецът на вселената, разделя хората и това продължава и до днес: едни са повярвали, че Той им е открил истината, а други не са проявили към Него никакво доверие и казвали, че Си е загубил ума. За всичко това разказва Евангелието според Йоан.[5]

И така, вярата в Христос, християнството и особено православието, означава на п първо място доверие във въплътения Бог и приемане на възвестената от Него истина. Вярата, както почти всички разбират, е във висша степен нещо лично. Като християни вярваме, че Христос ни е открил истината за Себе си, както и че което е проповядвал, също е истина, т. е. ние сме Му се доверили. Други пък не са подходили с доверие към Него, не са Го приели, отхвърлили са Го и до днес такива продължават да Го отхвърлят.

Вярата предполага доверие. Ето защо, когато Христос се приближавал до някой болен, преди да го изцели, питал дали този човек Му се доверява и не се ли съмнява и в най-малка степен, че думите Му са вечна и непреходна истина. Освен това уважавал свободната воля и затова винаги питал болния, иска ли да бъде изцелен или не – така, както е описано в Новия Завет, в Евангелието според Йоан.[6] Ако болният отговарял: Да, Господи, вярвам в Тебе, доверявам Ти се, Христос казвал: Ти ми се доверяваш и това те спаси. Затова толкова често срещаме в Новия Завет: „Твоята вяра те спаси”.[7] Следователно, Христос непосредствено поставял въпроса, приемат ли Го или не хората, вярват ли, че им възвестява истината или не. Както е известно, първосвещениците и духовенството не са приемали Неговото учение и били враждебно настроени към личността Му, а от друга страна и самата Негова божественост била незрима за човешките очи.

Това опровергава мнението на някои лекари, смятащи, че много от изцеленията сред вярващи се дължат на факта, че те сами вярват в изцелението и така мобилизират вътрешните сили на организма си, които се борят със заболяването и така оздравяват. С други думи, предполагат, че говорим за естествен процес, а не за чудо, извършено от Бога като дар към човека. Виждаме обаче, как Христос питал болните, дали Го приемат като Бог и вярват ли, че Той говори истината. И ако те изповядвали, че Го приемат като Бог, тогава Той чрез чудото на изцелението показвал на дело, че действително е Творец и Създател. Защото само Бог може да има такава сила за изцеление. Пример е Марта, сестрата на починалия Лазар, когото Христос възкресил. Тя се оплаквала на Христос, че ако бил дошъл по-рано при тях, то брат ѝ нямало да умре, на което Христос отговорил, че Лазар ще възкръсне. Тогава тя Му казала: „Зная Господи, че в последния ден всички мъртви ще възкръснат”.[8] Отговорът пък бил: „Аз съм възкресението и живота”.[9] Това откровение на Христос е потресаващо! Ако някой Му се довери, ще Го приеме именно като такъв – като живот и възкресение. Ако пък не Му се доверява, такъв Го отхвърля. Или приемаш, че Христос открива истината и, следователно, че Той е „възкресението и живота”, или казваш всичко това е лъжа, т. е. вярата на първо място е доверие в личност. Именно това е истинската вяра – безусловното доверие!

Като извършва всевъзможни чудеса, Иисус Христос показва, че всичко, за което говори, е реалност. Затова и възкресява Лазар веднага, без да се бави, потвърждавайки думите Си, че е Източник на живота и на възкресението. По същия начин, когато Той заповядва на безсловесната природа, на вятъра и морето, Той прави това като „такъв, който има власт”.[10] Христос не пита природните стихии, искат ли да Му се подчинят или не, както прави с хората, а просто заповядва: „Млъкни, престани!”.[11] И, разбира се, вятърът и морето веднага се успокояват и Му се подчиняват, показвайки с това, че Той е техният Творец и Създател. Същевременно Той упреква Своите ученици, които всеки ден виждат вършените от него чудеса, ясно свидетелстващи Кой е Той, и въпреки това продължават да не Му се доверяват.

Чрез многобройни чудесни дела Христос ежедневно е откривал божествеността Си. Разбира се, духовенството, книжниците и фарисеите не са можели спокойно да го преглътнат и затова са твърдели, че богохулства, че Си присвоява качества и действия, които принадлежат само на Бога.

Нека да разгледаме още няколко случая. Във Втора глава от Евангелието според Марк, четем за изцелението на разслабения в гр. Капернаум. Виждайки с каква вяра са се отнесли към Него близките, Той казва на разслабения: „Прощават ти се греховете”.[12] Книжниците веднага започват мислено да го упрекват: „Какво тъй богохулствува Тоя? Кой може да прощава грехове, освен един Бог?”,[13] т. е. с какво право прощава греховете на хората, когато само един Бог притежава такава власт? Господ, Който веднага видял мислите им, отговаря: Разберете най-сетне, че Аз не само имам сила и власт да прощавам греховете на хората, но като Бог имам силата и да ги изцелявам. И веднага заповядва на разслабения да стане и да си ходи. И разслабеният станал, и си тръгнал. По този начин Христос е потвърдил, че бидейки Бог има власт да твори всичко, което пожелае.

Юдеите обаче оставали безчувствени дори и когато Христос им тълкувал десетте заповеди, дадени от Господа на Моисей – на планината Синай. Оставали безгласни и безчувствени, защото Христос им говорел: Бог каза на отците ни „не убивай”! Аз пък ви казвам, не само да не убивате, но още и… И по-късно добавя: Бог каза на отците ни „не прелюбодействай”. Аз пък ви казвам, че всеки, който погледне на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си.[14]

Юдеите с изумление слушали всичко, което Христос им говори и Го смятали за богохулник, защото добре знаели, че заповедите Божии може да изправя и допълва само Бог и никой друг. Затова се питали взаимно: Кой е този, който пренебрегва Бога на нашите отци и ни заповядва да вършим неговата воля? Кой е този нов законодател, който дръзва да допълва и изменя Закона Божи?

Това е Иисус Христос, който възвестява, че Сам е Бог – Творецът на всичко. Той е, Който е дал на Моисей десетте заповеди и затова има право да ги допълни и измени, и да заповяда на юдеите: Ще правите това, което Аз повелявам. Затова и Господ им казва: „Вие сте от долните, Аз съм от горните… Аз не съм от тоя свят… Ако не повярвате, че съм Аз, ще умрете в греховете си… кога издигнете Сина Човечески, тогава ще узнаете, че съм Аз”.[15] Това е същото, както и когато Христос говори на юдеите: Народе мой, когато Ме разпнете, чак тогава ще разберете, че това съм Аз. Аз съм Бога, Който винаги е бил заедно с вас, Твореца на света, вашия Отец и Брат, Бога на Стария и на Новия Завет.

По подобен начин, с чудото при Силоамската къпалня, Той отново напомнил на юдеите, че е Творецът на човека, взел от земята пръст и направил Адам и Ева. Да си спомним това събитие: близо до Силоамската къпалня Христос срещнал един сляп по рождение човек, което означава, че този човек от раждането си нямал очни ябълки, и извършил над него същото действие, което направил някога в рая: навел се, взел пръст, размекнал я със слюнка и я сложил на мястото за очите, казвайки: А сега отиди, умий се в Силоамската къпалня и ще виждаш.[16] И действително, очите на слепеца се отворили и той видял светлината. От това чудо първосвещениците били раздразнени най-много и никак не искали да признаят, че Христос е извършил такова велико знамение, защото „открай век не се е чуло, някой да е отворил очи на слепороден”.[17]

Когато Христос по-късно среща същия слепец, първия въпрос, който му задава е вярва ли той в Сина Божи. А слепецът, както можело и да се очаква, пита: кой е Синът Божи, за да повярва в Него. На което Христос отговаря: „И видял си Го, и, Който говори с тебе, Той е”. Слепецът веднага отвръща: „Вярвам, Господи!” – и, падайки на земята, Му се покланя.[18]

Първата заповед на Моисеевото законодателство забранява поклонението пред когото и да било човек, пред каквато и да било вещ, намираща се на небето, на земята или във водата. Ето и какво гласи заповедта: „Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството; да нямаш други богове, освен Мене. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, Бог твой…”.[19]

Всички, предполагам, разбираме, че когато юдеинът, който преди бил сляп, се е поклонил на Христос и е изповядал, че вярва в Него като в Син Божи, то той наистина е разбрал, че Христос му говори истината. Затова и веднага се поклонил на Христос като на Бог – в противен случай, бидейки юдеин и спазвайки първата Божия заповед, не е имало как да извърши това. Юдеите се покланят само на истинския Бог и на нищо друго, защото противното би нарушило целия Моисеев закон. Така поклонението пред Христос от страна на слепеца става публично свидетелство, че той Го приема като Бог. Че Той е Бог означава също и изразът Син Божи, тъй като животните раждат животни, хората – само хора, а Бог ражда Бог.

Затова и ние в Символа на вярата казваме: Вярвам в един Бог Отец, Вседържител... И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало. С други думи, изповядваме, че Христос е истински Бог, Който е роден от истинския Бог и че всичко е било сътворено от Него. Следователно, за нас, православните, Бог не е някаква неопределена, свръхестествена, висша сила, която обитава някъде високо в небето, откъдето регулира нашия живот. За нас Бог е някой, в най-висша степен конкретен: това е Иисус Христос – единородният Син Божи!

Ние, християните, не създаваме всеки за себе си някакъв бог, който да разрешава необяснимите тайни на вселената и личните ни недоумения. Повярвали сме във всичко онова, което Христос ни е открил Сам за Себе си и въобще за Светата Троица, и сме го приели за най-чиста истина. Проблемът се състои във вярата – във вярата като доверие.

Превод: Венцислав Каравълчев