Към съвременните богословски спорове

За нашата епоха може да се каже, че живеем във век на богословско възраждане. Човечеството – както в православието, така и на Запад, вече не се задоволява във вярата си със съчетанието на практическото благочестие, сърдечното умиление и механичното повторение на утвърдените формули от катехизиса. То желае цялостна вяра – вяра от цялото сърце, воля и разум („Възлюби Бога с цялото си сърце… и с всичкия си разум”). Разумът ни е даден не само, за да познаем външния свят, но и за богопознание. Той не е проклет – той е част от състава на душата, но е слаб и „удобопревратен”, каквото е и нашето сърце, и волята, и целият човек след грехопадението.

Възможно ли е разумното богопознание за грехопадналия човек? Не е възможно пълното, адекватното – лице в лице. Но е възможно отдалеченото, приближаващото се като в огледало. Възможността за макар и непълно, за макар и ограничено богопознание произтича от: 1) съответствието на човешката природа и божествената (Божият образ у човека); 2) Божието откровение, дадено чрез пророците и апостолите в Св. Писание и 3) непосредственото вдъхновение на Църквата, давано ѝ от Светия Дух, с помощта на което Божественото откровение непрестанно се изяснява и нараства.

Догматите на Църквата са всъщност кратки, предадени в точни формули насоки по пътя на съборното богопознание на Църквата. Те включват и трите източника на богопознанието: Божественото откровение (Св. Писание), философско-богословската дейност на човешката мисъл и вдъхновението на Светия Дух, ръководещо Църквата по истинския път, сред всички съмнения и колебания.

Зад всеки догмат се крие дълга, нерядко многовековна работа на богословската мисъл, изследваща трудния проблем, подготвяща неговото решение – в сблъсъка на мнения, в човешките грешки, защото абсолютната истина не може да се открие изцяло на един единствен човешки разум и всеки да вижда само обърнатото към него лице в пълнота. Ако за формулирането на догмат са необходими векове, то за разкриването на неговото значение, за извличането на всички изводи за религиозния, нравствения и културния живот, са необходими не по-малко столетия: в същност, този процес никога не може да бъде завършен. В тази работа богословската мисъл представя човешката страна в богочовешкия процес на откровението. Догматът е непогрешим, богословието може да се сгреши. Догматът е един за цялата Църква. Богословските школи и отделни направления винаги са били много, при това са се различавали в много неща. На това се дължи и недоверието към богословието, което така често се среща в руска среда. Защо да спорим за догмати и да се разделяме в разбирането за общата, единна истина? Но богословската работа е необходимо условие и за определянето на догматите, и за тяхното изясняване. Без нея догматът би останал словесен товар, потискащ съвестта, нищо неказващо ѝ наследство от древна епоха, чийто език е загубен. Догматът обаче притежава безкрайно съдържание, при това жизнено важно за нашето спасение.

Епохата на догматическото творчество на Църквата съвпада с тази на вселенските събори, завършили в 8 в. Тъй като писателите-богослови, работили над разкриването на догмата, се наричат Отци на Църквата, то и векът на съборите съвпада с века на тези Отци – с „патриотичната” епоха.[1] Нейните времеви граници не са особено устойчиви. Не е прието тези граници да се поставят след св. Йоан Дамаскин (8 в.). Но означава ли това, че догматичната дейност на Църквата по онова време вече е била завършила и за следващите поколения християни е оставало само да живеят завещаната им традиция?

При по-близко запознаване с мисълта на патриотичния век[2] става ясно, че далеч не цялото съдържание на християнското учение е било в древната Църква предмет на всестранно обсъждане и е получило израз в определенията на вселенските събори. В действителност догматичната дейност на древната Църква е посветена на два главни догматични въпроса – за Пресветата Троица и за въплъщението на Словото (т. нар. триадологични и христологични въпроси). Иначе казано, било е определено учението за Бога, а недоизяснено и завещано за бъдещото останало учението за света и за човека (космологията и антропологията). Извън пък съборните определения и задълбочените богословски изследвания остава многобройният и необичайно важен кръг въпроси за творението и мястото на човека в него, за грехопадението и изкуплението, за благодатта и свободата, за Църквата и тайнствата, за достойнството на и почитанието към Божията майка, за ангелите и светците… На практика Църквата, разбира се, е давала отговори на тези въпроси – в своя култ, в своето благочестие. Но общозадължително и точно учение по тях не е имало. Патриотичният и съборен век е завършил не поради изчерпване на богословските въпроси, а поради изчерпването на късно-гръцката култура. Столетията, последвали века на Юстиниан, не са били благоприятни за висши умозрения. Всеобщият културен упадък – както на Изток, така и на Запад – за дълго е прекъснал работата на християнското богословие.

Византия не е била страна на варварите. Тя е имала велико изкуство. Създала е православната литургика и иконопис. В епохата на своя разцвет (11 и 14 в.) тя е познала възраждането както на философската, така и на богословската мисъл (философията винаги е предпоставка за богословието, осигурявайки му школа за мисълта и понятиен апарат). И тази работа на византийското богословие все още не е достатъчно добре известна. Много неща са все още в ръкописите и не са били отпечатвани никога досега. Само името на св. Григорий Паламà (14 в.) е помнено от всички. Неговото учение и споровете, които то повдига, са се отнасяли не толкова до практическите въпроси на духовния живот: умната молитва, виждането на Таворската светлина. Те са се отнасяли именно до основните проблеми на християнската космология, до отношението на Бога с творението, и стоят в основата на всички съвременни т. нар. имеславски и софиологични течения. За съжаление, византийското богословие е останало справочно и е било рязко и насилствено прекъснато с гибелта на византийското царство (1453 г.) и османското иго, което за дълго време сковава целия Православен изток.

Останала едната Рус… Но вярната ученичка на Византия – православната древна Рус – не е могла да приеме нейното богословско наследство. Интелектуалната ѝ слабост (при всички велики качества на нейната култура) е била такава, че тя не е притежавала нито наука, нито богословие – даже в смисъла на просто катехизаторско усвояване на православното учение. Животът и молитвата (светостта и литургиката) са били за нея всичко.

Те обаче не могли да заменят огромната празнина в нейното разумно съзнание. Последствията от това бяло петно в древноруската култура – липсата на научна мисъл – носим и до наши дни.

Докато Русия е във вековна дрямка, Християнският запад е извършил гигантска богословска работа. От 11 в., когато е започнал разцветът на римокатолическата средновековна култура, кипяла непрекъсната работа, предимно в посока на антропологията и на еклисиологията. Учението за човека и за Църквата, недоразвито в древността, получило изчерпателно развитие при схоластиците от 12-13 в. Но, разбира се, в спецификата на западния дух и стил – откъснато от източното православие, което не е можело да не доведе до съществена едностранчивост, а в много отношения и до изопачаване на римокатолическото учение. Реформацията пък, намислила да поправи едностранчивостта на схоластическата мисъл, е разрушила и патристичните ѝ основи, макар че внесла нещо ценно в разработването на антропологичните и еклисиологични теми.

Такова е било положението на християнската мисъл – на Запад и на Изток, когато Русия се събудила от своя сън. Това се е случило дълго преди Петър Велики – в полския Киев. Киевските учени, принудени да защитават православието от римокатолическия натиск, е трябвало да търсят оръжията си в лагера на своите противници. Киевската академия поставила основата на преподаването на средновековните схоластици: преди всичко на Тома Аквински. А и какво друго ѝ оставало, след като и самите гърци, под османско владичество, били длъжни да учат в западни училища, под римокатолически и протестантски влияния? Киевчани се борели със Запада – но със западните оръжия, и неволно попадали под неговото влияние. Тази епоха за първи път дала катехизис на Руската – и въобще на Православната църква, както и учение за Църквата, тайнствата, йерархията – в силно римокатолицизирана форма.

При управлението на Петър I Киевската школа, заедно с малоруската йерархия, се разпространила из цяла Русия. По времето на Теофан Прокопович обаче римокатолическите влияния били изтласкани от протестантските. Това не означавало, разбира се, че руското богословие е станало лутеранско, както и по-рано то не е било римокатолическо. Но руското богословие свикнало да търси православието по пътя на взаимното уравновесяване и дозировка на римокатолически и протестантски елементи. Отсичали крайностите на западните изповедания и смятали, че истината е винаги по средата. При това положение отклоненията наляво или надясно били неизбежни. През 30-те години на 19 век, благодарение на оберпрокурора Протасов, римокатолическите влияния отново започнали да преобладават над протестантските. Такъв бил резултатът от двувековното развитие на руското богословие в западната школа, получило своя класически израз в Догматично богословие на митр. Макарий. И днес традиционното школско богословие в Русия представлява тази изкусно дозирана смес от римокатолизицъм и протестантство. Ние няма да обвиняваме нашите предци. Тази чуждоземна школа е била естествено следствие от московското невежество. Рано или късно обаче е трябвало и да се изправим на собствените си крака. Както с Пушкин руската литература се освобождава от подражателния характер и става национална, така и в 19 в. укрепналото в лабораторията на западната мисъл руско богословие търси своите собствени пътища. Тези опити започват с Хомяков и отчасти, може би, с митр. Филарет. Но едва през 20 в. виждаме разцвета на руската богословска школа.

Какви са елементите, от които се изгражда новото руско богословие?

Преди всичко имаме големия, незасегнат жизнено-мистичен църковен опит – в литургичния живот на Църквата, в нейната молитвена практика, в живата ѝ святост. Второ, благодарение на западната наука (издаването на текстове и на коментари) бяха открити богословските богатства на древногръцката патристика. Постепенно те се включват в обората на руската мисъл, която започва да чувства себе си като приемница на гръцката и византийска древност. Трето, руската национална традиция, безмълваща в словото, ни се откри в паметниците на църковното изкуство, в подвига на руските светци, в народната религиозност. И накрая, Западът както и преди остава източник на идеи, но вече не в своето схоластично минало, а в живото си настояще: в направленията на своята богословска и философска мисъл. В тази богата и сложна сплав се ражда руската православна мисъл. Сред нейните най-големи достижения към настоящия момент трябва да отличим Хомяков с неговото учение за съборността на Църквата, Вл. Соловьов с учението за Богочовечеството, Несмелов с неговата Наука за човека, о. Павел Флоренски с неговата сакраментална еклисиология и о. Сергей Булгаков със софийната космология.

В този поток на забравеното православно вдъхновение в Руската църква има много повече вярност към Преданието, към истинското и древно Източно предание, отколкото в школското западняшко богословие. Но това Предание е живо и развиващо се. То минава през съзнанието на съвременната мисъл и наука подобно на начина, по който Църковното предание на древните Отци се е обличало във формите на гръцката философска мисъл. Задачата на новото богословие е на първо място да намери по-дълбоко и по-плодотворно изражение на богатия опит на православния живот, който не може да бъде вместен в тесните формули на западната схоластика. Единствено по недоразумение тези формули може да бъдат представяни за истинското Православно предание.

Всяко човешко дело, – а богословието е такова – е погрешимо. Изправена пред огромни проблеми, съвременната мисъл, не може да не греши. Отделните мислители вървят по различни пътища, несъгласни един с друг. Лесно е да се намери грешка у всеки. Ние няма да бързаме да хвърляме по тях камъни. Ще помним, че нещата не са били по-различни и в епохата на древните Отци. Няма и един, дори най-авторитетен отец, у когото взискателният критик да не може да намери неточност, а понякога и откровена грешка. Не греши само този, който не мисли. За човека обаче е невъзможно да не мисли. Доброволният отказ от мисълта води единствено до поробване спрямо чужда човешка мисъл (представяна понякога за божествена истина) и, следователно, до чужди грешки. Но в своето богочовешко дело Църквата изправя всички лични грехове и грешки, връщайки с общи усилия и с вдъхновението на Светия Дух своята съборна истина. Ще вярваме в победната сила на Истината и ще сме търпими към неизбежните човешки заблуждения на Нейните служители. Велик е грехът на тези, които се опитват – подобно на апокалиптичния дракон – да задушават готовата да се роди в утробата на Майката-Църква истина.

Превод: Златина Иванова