Първенството в Църквата и национализмът

Бих искал да изразя искрена благодарност към митрополита на Димитриада Игнатий и към Академията за богословски проучвания във Волос, включили в богатата си програма и темата на настоящия семинар „Еклисиология и национализъм”. Няма да е преувеличено, ако кажем, че тази конференция има историческо значение не само защото за първи път ще се занимаем с този толкова важен проблем, но и защото моментът, в който се случва това, е критичен и наистина исторически. Ако ние – като Православна църква – не се занимаем с този въпрос именно сега, съвсем скоро ще се сблъскаме с огромни проблеми.

В моя доклад, който е посветен на въпросите за първенството в Църквата и за национализма, ще се опитам, както обикновено, да свържа разглежданите проблеми с най-дълбоката основа на еклисиологията, а именно – с разкриването и с проявата на Църквата в тайнството на Евхаристията.

Ще говоря за първенството в Църквата в рамките на по-широкия проблем за еклисиологията и национализма. Основният въпрос е: необходим ли е и как може да функционира в Църквата принципът за първенството в условията на национализъм? Как се отразява на приложението на този принцип проблемната еклисиология, която е повлияна от национализма? За да отговорим на този въпрос трябва на първо място да очертаем основните богословски принципи, върху които бе развито първенството в Православната църква през вековете.

Историкът, който не е богослов, обикновено се ограничава до възприемането на първенството като резултат от исторически и от социални фактори, от политически обстоятелства, влиянието на исторически личности и идеологически течения, изследващи феномена на властта. Няма съмнение, че тези фактори са играли и че продължават да играят съществена роля в упражняването на първенството в живота на Църквата. Още в древната Църква първенството бе свързано с политическото значение на катедрата на поместната Църква: Рим, Константинопол и т. н. Много скоро църковното първенство еволюира до първенство във властта с всички известни последици за отношенията между църквите, както и за отношенията между църковната и светските власти – преди всичко на Запад. Въпреки това, църковното първенство никога не е било отделяно от богословския фактор. Много рано Рим свърза първенството на папата с волята на Самия Христос, както и с наследяването на властта на ап. Петър.

Източните църкви също не се ограничават с политическото значение на катедрата в империята, но много рано свързват първенството с апостолския характер на дадената църква, благодарение на което тя се е ползвала с авторитет по въпросите на вярата. Както пентархията, така и редът на патриаршиите във Византия са оформени въз основа и на богословски аргументи. Така каноничността – сиреч позоваването на авторитета на свещените канони – е станала предмет на еклисиологията, а не просто на практическите потребности и управление, които подлежат на промяна. Разбирането за пентархията и реда на патриаршиите е придобило еклисиологичен характер, а не само исторически. Затова и когато дадена Църква е губела своята политическа тежест, тя е запазвала мястото, отредено ѝ от свещените канони. Тоест мястото ѝ не е зависело от политическата роля на центъра и, макар че в началото, когато това място ѝ е било присъждано, политическите обстоятелства също са били вземани под внимание, това не остава водещият фактор.

Но как може да бъде оправдано наличието на първенство в Църквата от нейната природа – така, както тя ни се разкрива в историята в своята най-съществена форма, т. е. в Божествената евхаристия? Може ли понятието за първенство да се съвмести с евхаристийния поглед към еклисиологията? Приснопаметният отец Н. Афанасиев, който разкри в наши дни за Църквата т. нар. евхаристийна еклисиология, не е можел да съчетае едно юридическо понятие, като първенството, с Божествената евхаристия. За него всяка идея за власт и йерархия бе по определение несъвместима с Евхаристията. Но и онези от православните, които не приемат т. нар. евхаристийна еклисиология, се затрудняват да свържат идеята за първенство със самата природа на Църквата. Избягват да говорят за първенството като jure divino. Ако обаче изследваме внимателно и задълбочено природата и структурата на Евхаристията, ще установим, че първенството се явява неин съществен елемент. Разбира се, така, както се е развила Евхаристията в по-късните години, с възможността да бъде извършвана само от свещеник, връзката ѝ с първенството престава да бъде видима. Първоначално обаче, и то за продължителен период, Евхаристията е била събрание на целия народ, обитаващ дадено място, с ясна йерархична структура, начело с епископ, обграден от презвитери. Поради това свое място в Евхаристията епископът е получил и каноничното право да представлява своята църква на съборите. Поместна църква без първенствуващ е била немислима именно поради тази богословска причина. Първенството на епископа става съставен елемент на самата Евхаристия и оттам е преминало в каноничното църковно устройство.

Идеята, че не може да има църква без първенство, се е разпространила и върху периферното устройство на Църквата, намирайки израз в института на митрополиите, а впоследствие и на патриаршиите. Вероятно в тясна връзка със съборната институция през 4 в. се развива първенството на митрополита спрямо останалите епископи в една област, който, според Апостолско правило 34, по текст от 4 в., потвърдено впоследствие от Вселенските събори, трябва да бъде смятан за техен глава и да не вършат нищо без него, както и той без тях. Така първенството става неразделен елемент от съборната институция, а съборът (на епископите) – задължителната рамка на приложението му. В православната еклисиология не може да има първенство без събор, нито събор – без първенство. Със същите предпоставки принципът на първенството се разпростира и върху института на патриаршиите и автокефалните църкви. И в същата форма – сиреч обвързано със съборността – се прехвърля и на икуменично, на световно ниво, като се проявява най-вече във Вселенските събори на Църквата. В наши дни темата е предмет на обсъждане в богословския диалог между православни и римокатолици.

От тази връзка на първенството с Евхаристията и със съборността става ясно, че в Църквата първенството има за своя основна функция – и това е ключовият момент – преодоляването, надмогването на всички разделения вътре в Тялото на Църквата. Това е голямото и екзистенциално значение на първенството или на възглавяващия, както е наричан първенствуващият в свещените канони. Тази терминология е заимствана от христологията. Както Христос е глава на Тялото на Църквата, в Когото се преодоляват всички разделения – „няма вече мъже, нито жени”, обрязани и необрязани, елин и юдеин или варварин, роби и свободни, така и в лицето на епископа се единяват и се преодоляват всички естествени, социални и други разделения, които характеризират ежедневния живот. Че понятието за епископа – като възглавяващ поместната църква – притежава именно такова значение – на преодоляването на природните и обществени разделения, личи от строгите предписания на свещените канони, че във всеки град като поместна църква не се позволява да има повече от един епископ (Правило 8 на Първия вселенски събор). Интересно е да отбележим, че в древната Църква не е съществувало понятие за етнос в съвременното значение на тази дума, но са съществували културни и езикови различия в рамките на един и същи град. Например в Антиохия съвсемстно са живеели гръкоговорещи и сирийци, но никога не е бил поставен въпросът Църквата да постави двама епископи в същия град – с аргумента, че това се налага от пастирските нужди. Има исторически сведения за вероятно съществуване на енории, създадени по такива съображения, но във всеки случай не и епископии. Като първенствуващ и глава епископът трябва, по примера на Христос, да обедини всички в едно Тяло, независимо от племето, рода, общественото положение и т. н. на всеки член на общността.

Този принцип, както казахме, се пренася и на по-широки географски области – митрополии, патриаршии или на икуменично ниво, и става основа за възникването в православната еклисиология на каноничния принцип на териториалността. Казаното означава, че Църквата се състои от географски, т. е. териториални единици, но не и от културни. И епископите задължително носят в своя титул географското наименование. Няма епископ без географски титул. Това произхожда още от първите векове, още от Новия завет, където Църквата е определена географски – „до църквата в Коринт” и т. н. Във всички протоколи на Вселенските събори епископите се подписват с географския си титул. Принципът на териториалността не е просто проблем на каноничния ред, но е свързан с надмогването в лицето на епископа на разделения от всякакъв род, които могат да съществуват на дадено място. Ако не съществува служението на първия – на възглавяващия всяка поместна църква – то тогава се сблъскваме със сериозно църковно нарушение, което е насочено срещу самата природа на Църквата като Тяло Христово, в което се преодоляват всички разделения. Тези неща важат и в по-широк географски план и са основа на митрополитските, патриаршеските и автокефалните църкви, всяка от които притежава точно определени географски граници, които не е позволено да се нарушават. Следователно не става дума за административен, още по-малко за културен проблем. Когато в 1872 г. съборът в Константинопол осъди етнофилетизма като ерес, а не само канонично нарушение, това беше защото принципът на териториалността се отнася до самата природа на Църквата. Той произхожда от христологията, в съгласие с която в Тялото на Христос няма елин, нито юдеин и т. н., а ако перифразираме за случая от 1872 г. – няма нито елин, нито българин. Всичко това е толкова сериозно, че оправдава определението като ерес само ако го отнесем към основите на еклисиологията, които анализирахме досега и според които самата христологична и евхаристийна природа на Църквата налага принципа на териториалността, свързан с наличието на само един първенствуващ на дадено място. Този принцип изразява есхатологичната природа на Църквата, доколкото само в края на времената – в Бога ще се осъществи окончателното преодоляване на разделенията, които поражда историята. Църквата е по природата си икона на есхатона и всяка промяна на тази икона е ерес със сериозни екзистенциални последици за живота на човека. Църквата като икона на есхатона не може, на нея не е позволено от самата ѝ природа, да абсолютизира исторически форми и да разделя своите членове въз основа на тези форми.

Проблемът с национализма не е занимавал древната Църква във вида, в който се явява в ново време. Във всеки случай от богословска гледна точка той изцяло се вписва в казаното по-горе за есхатологичното преодоляване на природните и на социалните разделения в евхаристийното тяло на Църквата. Ако в Църквата няма мъж нито жена – различие, което се съдържа в самата природа по волята на нейния Създател – то колко по-нужно е преодоляването на националните различия, които са човешки продукт, въпреки че е било изказвано и мнението, че етносът е по воля Божия. Както и да стои този въпрос, говорейки за преодоляването на разделенията от всеки вид – природни, социални, културни – в Църквата, ние нямаме предвид заличаване на различията, но преодоляването на техния разделящ характер. Думите няма вече нито… трябва да се разбират в светлината на казаното от преп. Максим Изповедник, който прави разлика между различие и разделение. Различието, пише той, е нещо добро и произхожда от Бога, разделението обаче не. Когато говорим за преодоляване на разделенията, нямаме предвид отмяната, а възприемане на различията. Именно тук се проявява църковното значение на първенството, както вече го описахме. В Тялото на Църквата трябва да има много нации, както съществуват съвместно хора с различна възраст, род, пол, социални слоеве и т. н. Ако обаче всяка от различните народности изяви претенция да има свое първенство, тогава различието се превръща в разделение. Следователно първенството в Църквата не е форма на власт, макар да може да се използва по злоупотреба и по този начин, но е необходимо и единствено възможно средство, на църковен език обществено служение, за избягване на разделението. Фактът, че може да се ползва незакономерно – като средство за потискане – не оправдава отмяната на самия принцип, след като няма друг начин да се обедини в едно Тяло местната Църква.

Протестантизмът отмени първенството в Църквата и безуспешно се опитва да запази единството на Църквата или чрез общи изповедания на вярата, или на морални принципи. Православната църква предпочете да запази понятието за първенство както на символично и литургично равнище, така и на канонично, полагайки като предпазен клапан срещу злоупотреби системата на съборите. Когато погледнем на първенството в Църквата като нужен инструмент за преодоляване на разделенията чрез уважението към различията в църковното тяло, разбираме защо национализмът може да доведе до еклисиологични отклонения и ереси – не заради простото приемане и съжителство на различни народности, но с претенцията за прилагане на служението на първенството въз основа на националното различие.

В условията на еклисиологична аномалия живее днес Църквата в т. нар. диаспора. През вековете Православната църква е запазила вярно териториалното начало в своето устройство, определяйки именно географските граници на всяка автокефална църква с учредителен томос. Понятието томос[1] посочва именно към териториалния принцип – отрязва се една териториална част от някоя църква и се дава на друга, т. е. от църквата-майка на новата църква. На тази територия не се формират епископи въз основа на народност, но всички жители на конкретната територия се подчиняват автоматично на първенствуващия епископ, митрополит или патриарх на това място. Така се запазва валидността на онова няма вече юдеин, нито елин в Църквата.

В наши дни обаче – и най-вече от началото на 20 век – за първи път от страна на Руската църква се оспориха географските граници на Константинополска патриаршия според Правило 28 на Четвъртия вселенски събор, което беше изтълкувано от руските учени още през 19 век така, че земите на т. нар. „диаспора” да се смятат от канонично гледище за „nomansland”. Така се стигна както до фактическа отмяна на принципа на териториалността, така и до възникването на множество „първи” вътре в една и съща географска област. Че това явление е тясно свързано с национализма, който е навлязъл в православието в най-ново време, се доказва от факта, че установяването на множество епископи в диаспора не стана въз основа на автокефалността, както често пъти се смята погрешно. Трябва да отбележим, че гръкоговорещите автокефални църкви например никога не са поставили свои епископи в диаспора, признавайки така, че тази земя е канонична принадлежност на Константинополска патриаршия. Другите православни църкви пък – позовавайки се на етнически, на културни, на езикови и други критерии – пристъпиха към поставянето на собствени епископи.

И така проблемът за диаспората би трябвало исторически да бъде оценен като последица от проникването на национализма в православието. И характеризирането му като еклисиологично отклонение и ерес в недрата на православието не би било нещо преувеличено. А че това състояние не е довело до прекъсване на евхаристийното общение между църквите се дължи на своего рода икономѝя, на надеждата, че ще бъде намерено решение, което ще доведе до възстановяването на каноничния ред, а именно на един епископ на всяко място. В тази посока вече си сътрудничат всички автокефални православни църкви под председателството на Вселенския патриарх, като неотдавна те решиха – като първа стъпка – да създадат епископски събрания във всички области на диаспората, така че да бъде развито съзнание както за поместност, така и за единство на православните в конкретното място независимо от техния етнически произход. Тези епископски събрания вече функционират – в своето мнозинство успешно – и въпреки че национализмът в отделни православни църкви има здрави позиции и може би укрепва още повече поради големия приток на емигранти към западните страни, ние се надяваме, че Бог ще доведе православните до възстановяването на каноничността, която е поставена на изпитание поради разцвета на национализма.

Този последен аспект поставя пред нас въпроса дали и доколко национализмът би могъл да оцелее в постмодерната епоха и какво би било значението на първенството и на еклисиологията, описана тук, при новото състояние на нещата. Постмодерността се характеризира със стремежа към оспорване на всичко, което е стабилно, и – свързана с глобализацията и с нейния инструмент – технологията – със сигурност ще заплаши традиционни понятия, сред които и нацията. Това може да доведе или до своеобразна форма на интернационализъм, което ще се отрази върху автокефалността на църквите, или до възраждане на национализма като своеобразна ответна реакция срещу опита да бъдат заличени културните особености, без които човек не би могъл да твори, бидейки по природа обвързан с определено място и време.

Каквото и да ни донесе бъдещето, Църквата е длъжна да остане вярна на своята есхатологична природа и да не се променя нито чрез приемане на национализма, нито отдавайки се на заличаването на различието между културите. Църквата като икона на есхатона трябва да бъде място, където различието не се демонизира, освен ако то не се превръща в разделение. На първо място пък това трябва да се отрази в структурата на Църквата и конкретно в принципа на първенството, който е и темата на нашия доклад.

В случай, че историческата реалност доведе до едно отслабване на националните граници и до мултикултурност, Църквата ще изпита необходимостта от принципа на териториалността, свързан със служението на първенствуващия, така щото културните различия да бъдат преодолени в негово лице и да не водят до разделение. Разбира се, говорим за вътрешния живот на Православната църква, а не за отношенията ѝ с други религии и християнски изповедания – където не се поставя въпросът за първенството. Всичко това означава, че православието трябва да се отдалечи от модела на днешната диаспора и да изгради своята канонична структура, към което мултикултурността без съмнение ще го принуди.

Ако национализмът все пак успее да оцелее, необходимостта от първенство ще стане още по-осезаема. Ако Православната църква не желае да бъде подчинена спрямо националистични стремежи, тогава тя ще има нужда от по-голямо единство, така че да преодолее интровертността и да обедини своя глас в разрешаването на общочовешките проблеми. Това ще увеличи нуждата от съборност и, следователно, от първенството, което – както казахме – представлява неотделим неин елемент.

Ваши Високопреосвещенства и обични братя! Църквата живее в света, но не е от света. Историята по своята природа е склонна към промени, които Църквата не може да контролира. Колкото пъти тя се е опитвала да възпрепятства пътя на историята, тя или се е прониквала от светския дух, или се е оказвала в периферията на обществото. Църквата минава през вихрите на историческите промени, без да губи нито за миг от погледа си есхатона, видението на Божието царство, което намира отражение не само в нейната проповед, но и в нейната структура. За съжаление – като приема и действа съгласно национализма – Църквата рискува да загуби своята есхатологична цел, както и да понесе последиците от това: или да раздели православието, – ако историята се окаже благосклонна към национализма – или да се маргинализира – ако течението на историята отведе събитията в противоположната посока. Докато форми, подобни на автокефалността и първенството, обслужват национализма, опасността от разпадане на Църквата е голяма. Тези форми трябва да се освободят от национализма и да открият отново своя чисто църковен характер, който са притежавали в древната Църква – както пентархията и Кипърската църква са били форми на автокефалност, които не са имали нищо общо с национализма. Ако автокефалните църкви са плод на националистични стремежи или обслужват целите на национализма, тяхната съдба вече ще е обвързана с тази на национализма. Колкото пък по-вярна е Църквата на своя есхатологичен идеал, толкова по-големи са възможностите ѝ да оцелее в историята.

Благодаря за вниманието!

Превод: Златина Иванова