За творчеството (размишления)

Когато се стремим по християнски да обосновем гледната си точка върху даден предмет или явление в света е необходимо винаги да различаваме две плоскости. От една страна, длъжни сме да проникнем в Божествения замисъл за този предмет или за това явление и да покажем какво то е трябвало да бъде, на основание на този Божествен замисъл. От друга страна, установили тази норма не трябва да се боим, че веднага ще се сблъскаме с всевъзможните отклонения от нея. През цялото време трябва да отчитаме, че в процеса на своето „ставане” длъжното неизбежно бива изопачавано от човешката греховна природа и в действителността се наблюдава като в криво огледало. 

Въпросът за източника на творчеството и за самото творчество се решава съвсем отчетливо в приведените по-горе думи. Освен това, ние имаме идеалното въплъщение на автентичното Божествено творчество в делата на Христос на земята. Съгласно Божия замисъл, в такава непосредствена зависимост на човешката воля спрямо Божественото произволение трябва да е протичало не само творчеството на Иисус (втория Адам), но и творчеството на първия Адам. До грехопадението „първият” Адам е можел да отнесе към себе си всичко, казано от „втория” Адам. Това убедително се вижда от текстовете, в които Христос се обръща към хората, а паралелността им с текстове, характеризиращи тяхното взаимоотношение с Отца, поразява. В действителност никъде – освен в самия пример с Богочовека – ние не разполагаме с автентично творчество, което е вдъхновено и осъществено от Бога.

Сетне ние виждаме непрестанната верига от отклонения в човешкото творчество, което изопачава този Божествен замисъл, правейки го немощен и бледен. Плодовете на човешкото творчество носят върху себе си отпечатъка на субективните изопачавания и отклонения до такава степен, че пред нас възниква въпросът за злото творчество. И, на пръв поглед, наличието на това зло творчество сякаш унищожава всяка възможност да се говори за Божествен произход на творчеството въобще.

Нека опитаме да се ориентираме в определянето на злото творчество и да видим какво може да се разбира под него. Много често опитите ни да се ориентираме в този въпрос водят към това, че зло ние наричаме лошото творчество, неудачното творчество, отричайки по този начин всеки зъл съблазън на привлекателността (та нали след като е неудачно то не може да бъде едновременно с това и съблазнително). Веднага ще кажем, че подобно неудачно творчество в никакъв случай не е обект на нашето изследване. В действителност, създаваното от бездарния творец е напълно безразлично – независимо дали ще бъде рисуване на овце или вълци, или писане на стихове за добродетелите или за пороците, или пък строеж на храм или на кръчма. Всичко това ще остава в еднаква степен вън от разглеждането на въпроса за автентичността на творчеството.

„Добродетелността на намеренията” не е в състояние да направи от бездарното произведение нещо творческо или положително. Важно е обаче да се установи нашето отношение към плодовете на подобно творчество – та нали изобразяването на вълци (говорейки условно) ви заставя да съчувствате на вълците, а стиховете за порока правят порока да изглежда привлекателен и кръчмата – естетически прекрасна. Това именно е зло творчество. За него именно и говорим, но как да обясним неговото съществуване? Да го отричаме е невъзможно, а така пропада и хипотезата, че злото творчество е нещо като лъже-творчество. Можем, разбира се, да потърсим друг, небожествен източник на това творчество, но, на първо място, подобна хипотеза води към най-вулгарния и най-неприкрит дуализъм, предполагайки, наравно с Бога, друга творческа първопричина. На второ място, тази хипотеза по никакъв начин не обяснява огромното количество на промеждутъчните творчески актове: не на злото творчество, а на двусмисленото такова. Ето защо, за обяснение на факта на съществуването на злото творчество ще се опитаме да намерим нещо, което го посочва като такова.

Ето един забележителен текст – Христос говори на Пилат: „Ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадено свише” (Иоан 19:11, бел. прев.). Но за какво е била дадена свише властта на Пилат? За това, че да пусне Варава и да разпне Христос ли? За зло творчество ли?

В Евангелието има забележителен пример – построяването на Вавилонската кула и смесването на езиците. Хората си казали: „Хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя”. Но дошъл Господ да погледне града и кулата, която построили синовете човешки. И рекъл Господ: „Ето, един народ са, и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят; нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго”. И ги разсеял Господ от онова място по цялата земя, и те престанали да строят града (Бит. 11:4-9).

Тук всяко нещо е забележително. На първо място, тази удивителна и неочаквана употреба на множественото число: „да слезем, да смесим”. В Стария Завет това винаги означава явяване на цялата Пресвета Троица. Нататък можем да развием мисълта си и да кажем, че смесването на езиците в подножието на Вавилонската кула представлява по своеобразен начин насилствен творчески акт. Насилствен, в смисъл, че Божествената воля е сътворила нещо (против волята на хората), заставила е да бъде сторено именно това. Сетне тук идва забележителното безплодие на безбожното творчество. В случая, разбира се, не е ставало дума за зло творчество в буквалния смисъл на думата, но това е било неосъществимо, обречено творчество… Вавилонската кула не се осъществила, а, следователно, това е било обречено творчество. Осъществило се друго – „смесването на езиците”. Това и останало. Като добро ли обаче е останало? (ще попитате вие). Не, като зло! И действително, можем да предположим, че това е било зло творчество – та нали оттогава хората престанали да се разбират един другиго, нали се разпръснали по цяла земя. Парадоксалното обаче тук е друго – макар и хората да престанали да се разбират помежду си, но всеки от тях нещо осъществявал, нещо строил, говорил на един или на друг, никому неизвестен дотогава език. Бог и Троицата извършили това зло творчество. То изхождало от Божествения източник.

Нашето недоумение може да бъде разрешено само в съпоставянето с едно друго събитие: „смесването на езиците” (така се нарича това, което се е случило) може да се изрази и по друг начин – „дарът на езиците”. За обяснение ще съпоставим съответните текстове: „… И внезапно биде шум от небето, като че идеше силен вятър, и напълни цялата къща, дето седяха. И явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят” (Деян. 2:2-4). Тук виждаме как едно и също Божествено действие на творческата сила е сведено сякаш до едни и същи резултати – възможността да се говори на различни и неведоми езици. Но разликата между тези две действия е съществена и е принципна. В първия пример – възможността да се говори на различни езици довежда до пълно взаимно неразбиране и до пълно разложение на представата за единство. Във втория случай дарът на езиците дава възможност не само да разбираш другите, но и сам да бъдеш разбираем от всички останали. А това означава, че нагледно и реално се утвърждава наличието на единство и се укрепва това единство на човека в Бога – творческо единство в самия Първоизточник на творчеството. И в двата случая, и при смесването, и при дара на езиците, това, което се е случило, се случило според Божието волеизявление. А Бог е неизменен и Неговата воля е единна, но ето че творческите резултати от Божественото произволение – така, както е въплътено от човечеството, се оказват диаметрално противоположни. В единия случай хората са строители на Вавилонската кула, извършващи зло творчество: били са горди, били са самоуверени. Във втория пример това са апостолите, това са учениците на Христос. Различието между инструментите води и до противоположни резултати.

Тук именно се крие и ключът към това, да разберем какво представлява всяко зло творчество. Парадоксално е, но можем да кажем, че злото, отрицателното творчество, в точно същата мяра, както и положителното творчество, има Божествен произход.

Източниците на това творчество са в Божията воля и в Божия замисъл, без който никой и нищо не може да сътвори. Бог е премъдрост и Бог е красота. В дадения случай не творят така, както Той някога е говорил: „Да бъде светлина!”. В дадения случай Той твори непосредствено и посредством инструменти, каквито се явяват хората. И вече те, чрез своите индивидуални свойства, съобщават на творението смисъла на стореното –положителен ли е или отрицателен. Смисълът на Божественото слънце се раздробява в локвата, в океана, в капките роса и т. нат., и по този начин творчеството представлява своеобразно Богочовешко действие. И тъй като човешкото начало е винаги различно и не е никога съвършено, и тъй като в него винаги присъства и елементът на злото, то и човешкото творчество, съпоставено към Божествения замисъл е винаги своеобразно зло творчество. Винаги влиянието на злото творчество зависи от възприемащия го субект, но се явява абсолютно зло единствено за този, който го създава. За да бъде възприето чието и да било творение, в него трябва някой да съучаства, някой да го съпреживява. Ако човекът е сляп, той няма да види картината, ако е глух – няма да чуе музиката. Но можем да бъдем слепи и глухи не в буквалния смисъл на думата и да възприемаме или не автентичния продукт на творчеството. И не всички хора са способни, така да се каже, да съпреживеят продукта – сътвореното от Твореца. Казано с други думи, Божественият замисъл – веднъж преломен в Твореца – вторично бива преломяван във възприемащия Неговото творчество човек. Действието на продукта зависи от това, кой го възприема. Иска ми се да нарисувам няколко схеми, обясняващи тази мисъл.

І. – Бог. Божественият замисъл.

ІІ. – Бог.

ІІІ. – Бог.

ІV. – Бог.

С други думи, І – т. е. Божественият замисъл, във всички случаи е положителен.

ІІ – това е Творецът човек. Той може да бъде или положително, или отрицателно начало, както и във втория, и в третия случай.

Възприемащият творчеството може да го възприема троично:

а) или адекватно по отношение на твореца човек (в този случай положителното творчество той възприема положително, а отрицателното – отрицателно);

б) или да възприема, винаги коригирайки, съзнателно изправяйки изопаченото, а оттам, следователно, да възприема сътвореното в чистотата на Божествения замисъл за него;

в) и, накрая, може да възприема изопаченото творчество без всякаква корекция, и в този случай, в пункт ІV от схемата възприема положителното като зло творчество.

Да приведем пример: някой човек съзерцава Рубльовата Троица и я възприема в прекрасната чистота на нейния замисъл; същият човек съзерцава Бахус на Леонардо да Винчи и го възприема като нещо зло. За такъв човек може да се каже, че „за нечистия всичко е нечисто”. В приведения пример с Бахус се унищожава всяка реалност на злото творчество. Той го преобразява в себе си – „за чистия всичко е чисто”.

И първият случай се явява общо положение: положителното е положително, а злото – отрицателно, чистото е чисто, а нечистото – нечисто. Ето такива са изводите от съпоставянето на Евангелските текстове върху положителното творчество, с наличието на зло творчество и ние намерихме пътя за обясняването на неговото съществуване, без при това да се отделяме от първоначалното си твърдение за Божествеността на всеки отделен творчески акт.

Превод: Борис Маринов

* Мать Мария (Скобцова) „О творчестве (размышления)” – В: Мать Мария. Вероятно подготвителен ескиз към „Истоки творчества”, публикуван в сп. Путь, 43, 1934 (на български език: Преп. Мария (Скобцова) „Източниците на творчеството” – В: Християнство и култура, 10 (77), 2012, с. 83-93). Оригиналът на текста се съхранява в „Бахметиевския архив” (Bakhmeteff Archive of Russian & East European Culture) при Columbia University, N.Y., USA. За историята на текста дължим благодарност на Ксения Кривошеина (бел. прев.).