Метафизичните предпоставки в моделите на квантовата космология

Като наука за произхода и развитието на крупномащабните структури във Вселената, космологията започва да се развива през 20 в. Преди това космологичните възгледи на учените имат изключително хипотетичен характер и на практика не се основават върху каквато и да е сериозна научна основа. До 17 в. християнският мироглед е доминиращ в Европа, поради което космологичните възгледи са – на първо място – основани върху библейското учение за сътворението на света от Бога. През 18 в. обаче философите от епохата на Просвещението започват да разработват космологични системи, коренно различни от библейското разбиране на мирозданието, което през 19 в. води до почти повсеместното научно схващане за вечността и неизменността на Вселената. В работите си върху научната космология, от идеята за безкрайността на Бога Кант извежда заключението за безкрайността на Вселената. Той пише: „Ако е възможно посредством последователността на явленията Бог да е направил реално понятието за безкрайност, възникнало в Неговия ум, то защо да не е в състояние да осъществи и понятието за другата безкрайност в целия ред от пространствено свързани явления и по този начин да направи света безкраен”.[1] От идеята за безкрайността на Вселената Кант извежда строго механистичен модел на физическата реалност. Макар да определя себе си като теист, той полага основите на агностицизма от 18-19 в. Така, в стремежа си да се опре върху позитивистични и материалистически предпоставки, през 19 в. науката влиза в остро противоречие с християнския светоглед.

Началото на космологията като сериозно научно изследване е поставено в 1915 г. с разработването на ОТО[2] от Айнщайн, последвано през 1929 г. от ключовото откритие на червеното изместване[3] от Е. Хъбъл, станало основно свидетелство за разширяването на Вселената, и нестационарния модел на Фридман-Льометр. Решението, предложено в 1922 г. от Фридман, гласи, че щом Вселената се разширява, следователно в далечното минало тя трябва да е имала нищожно малък обем с безкрайна плътност. Трябва да се отбележи, че за самия Фридман това откритие има не само космологично, но още и метафизическо значение. Като епиграф към първата глава на книгата си Светът като пространство и време той поставя думите от Премъдрост (11:21): „Ти си наредил всичко с мяра, брой и тегло”.[4] Днес единствено професионалните историци ще си спомнят за ожесточените дискусии, предизвиквало това събитие. В разговор с Льометр Айнщайн казва: „Изчисленията ви са правилни, но разбирането ви за физика е отвратително”.[5]

Днес моделът на Големия взрив е възприет от мнозинството учени. Две основни открития укрепват космологията на Големия взрив в научната общественост. През 1965 г. е открито космическото микровълново излъчване. Еднородността и крайно ниската температура на излъчването се смятат за остатък от първичното избухване на Вселената. В 1992 г. чрез спътника СОВЕ са установени дребни отклонения, които според теорията обясняват образуването на галактиките и на звездите в отначало еднородната Вселена.[6] Потвърждение на тези резултати идва в 2003 г. от по-точните наблюдения, извършени с помощта на спътника WMAP.[7]

Повечето физици гледат на Големия взрив като на сингуларност, т. е. пределна граница или край – състояние на безкрайна плътност, при което пространство-времето изчезва. Така той е външният предел на онова, което можем да знаем за Вселената. Ако всички физически теории са формулирани в контекста на пространството и времето, е невъзможно да се мисли, поне в естествените науки, за условията, съществували извън тези категории. Самото наличие на сингуларността се разглежда от космолозите като потвърждение за незавършеността на космологията на Големия взрив и ги подтиква да търсят различни варианти на теоретични концепции, които ще позволят адекватното описание на събитията, близки до този момент. Убедеността на учените, че наличието на сингуларността е препъникамък за космологията на Големия взрив, е обусловена от това, че уравненията на общата относителност не отчитат квантовата природа на реалността, поради което пътищата на търсенето на теорията на всичко вървят именно към разработването на адекватна теория на квантовата гравитация.[8] Тези теоретични модели имат за цел да опишат състоянието на Вселената, когато тя е на възраст ок. 10^-43 секунди. До този момент от времето, наричано Планково, силата на гравитационното взаимодействие е сравнима със силното ядрено взаимодействие. При тези условия съществена роля трябва да имат квантовогравитационните ефекти. Предполага се, че квантовите гравитационни процеси доминират в най-ранните времена, предшестващи инфлационния стадий.

Убедеността, че космологията може да опише началото на Вселената, споделяна от много космолози, води до различни спекулации върху нейното първично състояние. Опитите за изработване на квантова космология се опират върху някои специфични аспекти на квантовата теория, свързани с: 1) идеята за вълновата функция на Вселената, 2) концепцията за многомерното пространство-време (т. нар. теория на суперструните) и 3) квантовата гравитация на примките (loop quantum gravity).

През 1983 г. Д. Хартл и С. Хокинг предполагат, че космическата вълнова функция може да се приложи към цялата Вселена по същия начин, по който вълновата функция в квантовата механика се прилага към елементарните частици.[9] „Според този метод обичайната разлика между минало и бъдеще се разрушава още в самото начало на Вселената, а посоката на времето получава свойствата на пространственото измерение. Както не съществува граница на пространството, така не може да се определи и начало на времето”.[10] За Хокинг позоваването на първичната сингуларност е признаване на поражение: „Ако законите на физиката могат да се рушат в началото на Вселената, то защо да не могат да бъдат рушени и другаде?”. Да се признава сингуларността за него означава да се отрича универсалната предсказуемост на физиката, а оттам – в крайна сметка – да се отхвърля и компетентността на науката за разбирането на Вселената. Комбинирането на квантовата механика с Общата теория на относителността води до възможността пространство и време да формират крайно четиримерно пространство без сингуларности и граници, подобно на Земята, но с повече измерения. За Хокинг, при този модел на Вселената „няма сингуларности, в които да се нарушават законите на физиката, а пространство-времето е безкрайно и не е необходимо да се прибягва към помощта на Бога или пък на някакъв нов закон, за да бъдат наложени гранични условия”.[11] Малко по-нататък той допълва: „Докато смятаме, че Вселената има начало, можем да мислим, че има и Създател. Ако е напълно затворена и няма нито граници, нито краища, тогава тя няма нито начало, нито край – тя просто съществува и това е всичко. Остава ли тогава място за Създател?”.[12]

Друг космолог, Д. Бароу, отбелязва относно модела на Хокинг, че безкрайната му квантова космология е изключително привлекателна, доколкото избягва възможността за начало. Бароу предполага, че Големият взрив с неговата първоначална сингуларност и безкрайна плътност е „строго казано… творение от абсолютното нищо”.[13]

Космологът А. Виленкин предлага концепция за възникването на Вселената чрез квантово тунелиране от нищо. Подобно възникването на двойките виртуални частици, цялата Вселена, заедно с енергията и материята, с пространството, времето и въобще с всичко, възниква от нищо благодарение на гигантска квантова флуктуация. Нищото, за Виленкин, е „състояние с некласическо пространство-време… област на неограничена квантова гравитация; твърде причудливо състояние, в което всички наши понятия за пространство, време, енергия, ентропия и т. н. губят своето значение”.[14] Виленкин и А. Гут разработват варианти на теорията за Големия взрив, екстраполирайки физиката на високите енергии. Четирите базисни взаимодействия (силно, слабо, гравитационно и електромагнитно) и елементарните субатомни частици (лептони и кварки) се смятат за нискотемпературни феномени. При температури ок. 10³² К, съществували при Големия взрив, всички природни сили следва да се разглеждат като единно взаимодействие, а субатомните частици все още нямат отличителни свойства. Съгласно инфлационния модел, когато възрастта на Вселената била ок. 10^-35 сек. почнало свръхбързо охлаждане, породило огромно количество енергия, част от която била кондензирала в материята. Обяснението на инфлационната Вселена, предложено от Гут и Виленкин, предполага следната хронология: в началото е първичният Голям взрив, квантовата флуктуация от нищо, последван от кратка фаза на стремително експоненциално разширение, при което енергията, натрупана в този процес, се преобразува в материя и излъчване. Трябва да се отбележи, че инфлационният стадий на ранната Вселена обяснява добре проблема с образуването на едромащабните структури на днес наблюдаемото пространство-време и микровълновия му фон.[15] Концепцията за инфлацията позволява решаване на ред въпроси на стандартната Фридманова космология. Все пак самият инфлационен модел изисква твърде специфични условия. По Виленкин, „произходът на първоначалните квантови флуктуации е сред главните нерешени проблеми на космологията”.[16] В друга своя работа той отбелязва, че „природата на първоначалното състояние е прекалено спекулативен предмет дори и по космологичните стандарти”.[17]

По-нататъшното развитие на теорията води до идеята за множеството вселени. Върху труда на Гут и Виленкин, А. Линде гради модела на хаотичната инфлация, който за него трябва да обясни съществуването на самия Голям взрив. „Можем да мислим Вселената като хаотична пяна причинно несвързани мехури, в които първоначалните условия са различни и които последователно еволюират до различни видове вселени. Само един от мехурите се е превърнал в нашата Вселена и никога няма да можем да придобием каквато и да било информация за останалите”.[18] За Линде няма никакъв смисъл от търсенето на някакъв първоначален мехур: всеки от тях произлиза от друг. М. Рюз отбелязва: „Така ние имаме щастието да живеем във Вселена, неустойчива част от вечно раздуваща се устойчива мета-Вселена, която е безкрайна, а следователно няма и начало. Въпросът за първичната инфлация просто не е нужен и сингуларността с време равно на нула изпада от теорията”.[19] Линде пише така: „Процесът, който нарекох вечна инфлация, представлява верижна реакция, произвеждаща фракталоподобни образци на вселени. В този сценарий Вселената като цяло е безсмъртна. Всяка отделна нейна част може да възниква от сингуларността в миналото и да приключва съществуването си в бъдеща сингуларност. Това обаче не означава край на еволюцията на Вселената. Общият брой инфлационни мехури на нашето космическо дърво нараства във времето експоненциално. Следователно голямата част от мехурите (включително нашата част от Вселената) нарастват напълно независимо от корените на това дърво. Макар че този сценарий прави съществуването на Големия взрив почти невероятно, от практическа гледна точка можем да разглеждаме момента на формирането на всеки инфлационен мехур като нов Голям взрив. От тази гледна точка инфлацията не е елемент от теорията на Големия взрив, както смятахме преди 15 години. Напротив, този взрив е част от инфлационния модел”.[20] Редно е да се отбележи, че свързаната с модела на хаотичната инфлация концепция за мултивселена е твърде спорна. Р. Ваас, например, пише: „От гледна точка на физическата простота, на епистемологията и философията на науката желателно е да се опитваме да търсим обяснение, доколкото е възможно, с оглед на уникалността на Вселената, т. е. да се опитваме да построим Теория на всичко с едно самосъгласувано решение, което представя (или предсказва) Вселената ни. Разбира се, винаги може да се твърди, че съществуват други вселени, причинно строго отделени, но те нямат никаква обяснителна стойност и твърденията за тяхното съществуване не могат да бъдат мотивирани с каквато и да било научна полза”.[21]

Вселената, описвана от Хокинг, Виленкин, Линде и др., е плод на съвременната космология: тя е самосъществуваща Вселена, разбираема единствено чрез термините и законите на физиката, и не предполага наличието на каквото и да е трансцендентно начало. Необходимо е да се каже още, че и самото разработване на съвременните космологични хипотези – в опита да бъде изключена първоначалната сингуларност като изследователски предмет – е до голяма степен плод от стремежа за дистанциране от всеки намек за телеологичен, а още повече за теологически поглед към мирозданието.

Какво можем да извлечем от съществуващите модели на квантовата космология? Наистина ли се намираме пред края на научното обяснение за абсолютното начало на Вселената? На първо място – и то от научна гледна точка – тези теории са прекалено умозрителни и спорни, те са поставени върху проблематична основа, тъй като и до момента няма достатъчно обоснована теория на квантовата гравитация.

Изследователят на философските идеи в космологията Крис Айшем пише така: „Концептуалните проблеми на квантовата космология са толкова сериозни, че много професионални физици предполагат, че цялата програма на квантовата космология може да се окаже напълно погрешна”.[22] Айшем обръща особено внимание на това, че до този момент не е ясно как трябва да изглежда теорията на квантовата гравитация и на какви данни ще се опира. Според него основните трудности при изработването на квантова теория на гравитацията, а оттам и на квантова космология, произтичат оттам, че „общата относителност не е просто теория на гравитационното поле, а в съответния смисъл – и на самото пространство-време и, значи, квантовата теория на гравитацията трябва да каже нещо и за квантовата природа на пространство-времето”.[23] От отговора на въпроса за квантовата природа на пространство-времето и как трябва да изглежда то зависи много и конкретният модел на квантовата гравитация. Квантовата космология остава чисто спекулативна изследователска област и трудно би претендирала за статут на научна теория. Тя не съответства на критериите за верифициране и фалшификация. В работата си върху историята на квантовата гравитация К. Ровели отбелязва: „И така, къде сме след 70 години изследвания? Съществуват достатъчно развити пробни теории, в частност на струните и на примките и още няколко интересни идеи. И все пак няма съгласие, нито възприета теория – никаква теория, която да е получила и най-малкото пряко или косвено експериментално потвърждение. За 70 години бяха развити много идеи, модите идваха и си отиваха, от време на време се провъзгласяваше откриването на Светия граал, което след това се отхвърляше”.[24]

Всичко това, разбира се, не означава, че учените трябва да се откажат от опитите да изградят теория на квантовата гравитация. Показва само, че засега няма надеждни експериментални данни в подкрепа на една или друга изследователска програма върху квантовата гравитация и едва ли ще е разумно да се правят някакви безапелационни светогледни изводи.

Естествено е желанието на физиците да продължат разказа за Вселената колкото може по-близо до нейното начало. Същинският проблем възниква когато космолозите придадат на теориите си философско или онтологично значение, или пък решат, че науката притежава единствения истинен метод за познаване на тези предмети и гледа на философията и на религията като на недостатъчно компетентни тук. Стивън Хокинг например пише: „Хората, които трябва да разглеждат тези въпроси и да им отговарят – философите – в голямата си част нямат достатъчната математическа подготовка, за да следват съвременните достижения на теоретичната физика”.[25] Смисълът е съвсем ясен. Според Хокинг философите трябва да са физици теоретици, доколкото само физиците могат да отговорят на поставените въпроси. Подобно мислене поставя физика пред две изкушения. Първото е да реши, че физиката е единственият начин за познание. Ако приемем забележката на Хокинг в абсолютния и буквален смисъл, всичко, с което се занимаваме, трябва да е физика. Изкуството и поезията, философията и теологията, литературата и историята – всичко ще бъде сведено към нея. А дори и да не достигнем до тази крайност, която и да било философска космология би била невъзможна.

Второто изкушение е по-сложно. Какво са математическите формули и идеи, с чиято помощ учените се опитват да обяснят началото на Вселената? Това е философски въпрос, който не интересува физиците? Ала в същото време е критичен от философска гледна точка. Хокинг например използва различни математически методи, единствено за да построи космологичен модел на Вселена без граници. Проблемът за прехода от математическите символи към Вселената стана още по-остър след квантовата теория. В последния век физиката е все по-математическа и това се проявява особено отчетливо когато разглеждаме квантовата космология. Ако преди това математиката използваше измеренията, за да се опита да постигне някакво разбиране на този свят, днес, обратно, формира определени представи за Вселената. Какво следва? Квантовите космологии, разработени върху математически конструкции, ползващи определени метафизически предпоставки, не бива да се приемат безкритично. Математическите конструкции на космолозите не могат да се отъждествяват пряко с представата за Вселената в нейната същност. Това признава и Хокинг: „Ако онова, което се приема за реално, зависи от нашата теория, как можем да направим от реалността основа на философията си… Аз възприемам гледната точка, за някои по-простодушна и наивна, че физическата теория е просто математически модел, използван, за да опишем резултати от наблюдения. Теорията е добра, ако моделът е изящен, ако описва голям клас от наблюдения и предсказва резултатите от нови експерименти. В противен случай няма смисъл да се пита дали теорията съответства на реалността…”.[26]

При разработването на модели на квантовата космология трябва да се помни, че космологическата теория може да има по-широка и по-тясна област на приложение. Метафизичната основа на космологията има значение при изграждането на съответна теория в зависимост от амбицията на сферата на нейните обяснения. Изследванията на разширяването на Вселената и структурите на формиране на живота от нуклеосинтеза до днес са съществени при построяването на теорията. Метафизичната позиция, която се опира върху тези принципи, е минимална. Разбиранията на физичните процеси във времето, близко до момента на квантовата гравитация, са далеч по-слабо обосновани. Тук метафизичната позиция става много по-значима. Разглеждането на епохата на квантовата гравитация е във висша степен спекулативно; възприетата тук метафизична позиция е съществена, защото липсват експериментални ограничения на теорията.

Степента на приближение към по-пълното описание на днешното състояние на Вселената може да бъде избирана, при което ще се променя и важността на избора на метафизичните предпоставки на съответното обяснение. Има фундаментални въпроси, чиито отговори, както изглежда, излизат от рамките на чистата физика. Защо законите на физиката са точно такива? Защо граничните условия имат точно тази форма? Защо изобщо съществуват физически закони? Към нерешените проблеми за природата на физическите закони се отнася и този, какви са те – описващи или предписващи? Дали природата на материалната реалност е в някакъв смисъл математическа или просто се е случило така, че поведението ѝ може да бъде описвано математически? Защо нещо изобщо съществува? Този дълбок екзистенциален въпрос продължава да бъде тайна, независимо от избрания метод. Защо във Вселената съществува разумен живот? Това питане, по своя характер, е малко по-различно от останалите и до голяма степен се основа на тях, но същевременно е достатъчно важно, за да породи значителни спорове относно правото да бъде задавано. Всички тези въпроси са философски, а не научни, тъй като не могат да бъдат разрешени по чисто научен начин. Кои от тях трябва да бъдат отчитани при разработването на космологичните теории?

Един от подходите се заключава в това, да се създаде строго научна космология, която да ги изключва изцяло, тъй като те не могат да бъдат разрешавани с методите на науката. Тази позиция е логически безупречна, ала притежава изключително слаба обяснителна стойност и затова повечето методи в квантовата космология я отхвърлят. Другият подход се състои в това, да се определи, кои от тези ключови въпроси са достатъчно интересни и важни, за да бъдат включени в теорията, дори и по този начин да се излиза от рамките на строгата наука.

За нас основният проблем на космологията е въпросът за началото на Вселената. В състояние ли е обаче науката, в рамките на своите методи, да стигне до заключението за създаването на света от нищото. Независимо от твърденията на някои съвременни теоретици, че можем да получим нещо от нищо, теориите на Големия взрив, основани на концепцията на квантовите флуктуации, познати във физиката на елементарните частици, все пак продължават да бъдат съгласувани с принципа на невъзможността за създаване на нещо от нищото. Вакуумът на съвременната физика на елементарните частици, чиито флуктуации привеждат Вселената в битие, не е абсолютно нищо. Той, разбира се, въобще не прилича на предметите от нашата Вселена, но така или иначе е нещо. В противен случай как би могъл да флуктуира? Ето защо трябва да се признае, че нищото, обсъждано от космолозите, практически не е абсолютно нищо. Даже и при отсъствие на елементарни частици физическите полета не изчезват и техните свойства могат да бъдат описани на абстрактния език на математиката. Описвайки важността на Хокинговия дебат за творението, К. Айшем казва, че ние можем да идентифицираме математическата идея за пустота с абсолютното нищо в традиционното разбиране за сътворение от нищото. „Първичното пространство, от което възниква Вселената, може определено да е част от границите на четиримерно пространство, което не е елемент от тримерна повърхност. Това е празно множество, което дава точното определение на математическата концепция за нищо”.[27] Трябва да се каже, че празното математическо множество, на което се позовава Айшем, е субект от принципите на логиката и от законите на квантовата космология и затова не може да се отъждествява с абсолютното нищо. Описанията на първичната сингуларност използват физически и математически принципи, необходими при разглеждането на възникването на Вселената. За Х. Пагелс „тази немислима пустота се превръща в пълнота на съществуването – необходимо следствие от физичните закони. Къде в пустотата са записани тези закони? Кое ѝ казва, че тя е бременна с възможна Вселена? Трябва да се каже, че дори и пустотата е субект на закона, на логиката, съществуваща преди пространството и времето”.[28] Научното нищо, или физическият вакуум, не е същото като метафизическото нищо. И независимо от това в различните космологични интерпретации наблюдаваме смесване на понятията, преминаване от единия тип нищо към другия. Физическото нищо също има нужда от обяснение за своето възникване. В този смисъл и най-спорните концепции в квантовата космология не напускат рамките на физическото нищо, което за самите физици е във висша степен изпълнено с живот. Така нищото на съвременните космологични теории е практически пълнота на битието, напомняща античната концепция за логоса, идеята, според която се изгражда материалният свят. Както казва Д. Уциски, „необходим ни е космически логос, който да позволи да заключим, че граничното състояние наистина е гранично и не е предхождано от никакъв физически феномен. Фактически онова, което така лесно се отъждествява с метафизичното нищо, много повече прилича на сложната реалност на логоса, за която са писали античните неоплатоници”.[29]

Фундаменталният аспект на проблема се състои в това, дали науката изобщо е в състояние да говори за абсолютно нищо. Р. Ръсел пише, че науката разглежда събития, които се вписват в рамките на законите. „T=0 е събитие, което не може да бъде описано научно, … тъй като не съществува нищо, което да го предшества и с което да го свържем посредством модела на Глобалното взаимодействие”.[30] Ако абсолютно нищо просто не съществува, то не може да бъде измервано и наблюдавано с нашите прибори, а оттук е и извън областта на научните въпроси. „Що се отнася до създаването от нищо и въпроса за началото във времето – пише У. Стоугър – съвременната космология и физическата наука… вероятно никога няма да бъдат в състояние да ги изучават самостоятелно въз основа единствено на космологията… те не са достатъчно компетентни, за да запълнят гигантската бездна между абсолютното небитие и съществуващото”.[31]

Ето защо, дори абсолютно нищо да съществува, науката не може да каже за него каквото и да било, доколкото то не може да бъде измервано. Ако пък науката не може да има отношение към абсолютното нищо, коя е дисциплината, която би могла да го стори? Очевидно е, че с този проблем трябва да се занимава метафизиката. Тук е редно да се отбележи, че метафизиката или философската космология не е алтернатива на науката. Тя не ни казва нищо за квазарите или черните дупки, или за разширението на Вселената, а разглежда поразителния факт, че Вселената съществува и поставя въпроси за нейните начала. Философската космология ползва данните на научната космология в качеството им на отправни точки. Философската космология е основана на два факта, имплицитно приети и в науката. Първо, Вселената съществува и, второ, тя съществува по особен начин. Ние живеем в особена Вселена. Самите космолози свидетелстват, че нашата Вселена е уникална, в смисъл че дори и ако само някои от фундаменталните параметри, определящи свойствата ѝ, бяха различни, тя щеше да е лишена не просто от живи същества, но и от галактики и звезди.

За да обясним това уникално състояние на Вселената, трябва да изберем някой от различните възможни варианти на квантовата космология. Основният въпрос тук е: кое стои в основата на този избор? Защо Вселената има точно тази специфична форма, когато и други форми, отговарящи на физичните закони, също са напълно възможни? Причината, положена в основата на избора между различните случайни възможности за Вселената (защо тази, а не други), не може да бъде научно изследвана. Това е въпрос от областта на философията и метафизиката.

Симетрията и балансът, които наблюдаваме, изискват крайна съгласуваност на условията и взаимодействията между причините и следствията, което предполага, че в някакъв смисъл са целеположени и планирани. Тоест те са свидетелство за намерение и в множеството физически закони, и в избора на гранични условия за съществуването на Вселената. Възглед, върху който е основано християнското богословие. За разлика от останалите подходи той подразбира наличието на смисъл в мирозданието на всички равнища на неговата организация.

Недостатъкът на този възглед, за Д. Елис е там, че при него липсват проверими научни резултати.[32] Само че, както бе казано и по-горе, с липсата на такива резултати се характеризират и всички съвременни концепции в квантовата космология, така че това само по себе си не може да служи като основание той да бъде отхвърлен. За да бъдем справедливи, трябва да кажем, че Елис, както и други космолози,[33] най-малкото признават логическата допустимост на такъв подход. Както казва Елис: „Първо, дори за да се разбере само материалният свят, може да се каже, че е нужно да се разгледат и други форми на съществуване, различни от него – например платонистичният свят на математиката и менталният свят, които могат да бъдат приети като съществуващи и да бъдат причинно описани в термините на материалната реалност”.[34] Той е склонен да приеме, че този подход все пак е по-разумен от възгледа за Вселената като абсолютно случайна: „… самият факт, че тези автори се занимават с подобен дискурс, подкопава основния им спор; те пренебрегват свидетелства, произтичащи от нашите действия… фактът, че те спорят по такъв начин, е доказателство, че ги приемат като смислени… и това качество на съществуването възниква от природата на физическата Вселена”.[35]

Че Вселената съществува е очевидно твърдение и ние не му обръщаме внимание. То е имплицитно положено във всяка наука. От гледна точка обаче на философската космология този въпрос не е предпоставка, а тайна, в която философът трябва да опита да проникне. Поразително огромната и красива Вселена съществува, но защо трябва да съществува? Няма ли нещо или Някой, обуславящ съвкупността на битието? Тъй като нашата Вселена е една от множество възможни и би могла да бъде и друга, с напълно различни физически закони, тя няма как да се мисли като пълнота на съществуването. Като източник или основание на съществуването трябва да се разглежда Абсолютното начало. И ако тръгнем по този път, то ще възникне и съвсем друг възглед за Вселената. Ограниченото съществуване, което откриваме в нещата около нас, ще ни посочи към Неограниченото Съществуване.

Превод: Марио Коев