Не, това не е християнство!

За тези, които смятат, че за всичко трябва да си мълчим и да се подчиняваме на епископите, ще кажа, че това не е нито смирение, нито православие.

Най-големите разпространители на ереси в историята на Църквата са именно епископите.

Прочетох разсъждението „щом така са решили владиците, значи така е решил Сам Господ“. Искам да попитам хората, които разсъждават по този начин: какво ще кажете за Събора под дъба, който осъжда св. Йоан Златоуст? Щом така са решили епископите там, значи така е решил Господ ли?

Св. Атанасий Велики, който е бил един срещу всички, трябвало ли е да се примири с официалния проариански ракурс на почти цялата Източна църква по онова време? Трябвало ли е да си каже: щом така мислят повечето епископи и императора, значи по-добре да си мълча и да не защитавам Никейското вероизповедание?

Цялата статия: Не, това не е християнство!

Религиозен – християнски – православен

Няколко думи за книгата на Камен Рикев Защото е на скрито... Християнският светоглед в творчеството на Атанас Далчев

В Полша поезията на Атанас Далчев (1904-1978) е позната и непозната. Позната дотолкова, доколкото негови стихотворения и кратката му проза отдавна са преведени на полски.[1] Непозната, тъй като с едно изключение, не е била предмет на специален интерес от страна на полските критици и историци на литературата.[2]

Житейският път на Далчев и нееднозначните послания, скрити в поезията му, отдавна са се превърнали в обект на противоречиви оценки в българската литературна критика. Бих добавил: оценки, чиято категоричност най-често е следствие от повърхностен прочит на творчеството на поета. Както в междувоенния период, така и в годините на комунизма, че и след това. Атанас Далчев не е бил любимец на критиците – коментатори с различна естетическа и (или) идеологическа нагласа откриват в творчеството му „предметност“, „битовизъм“, „спекулативност“. Метафизичните измерения на стиховете презрително са били наричани „философско-семинарна поезия“; по-рядко тематиката е била определяна като „универсален хуманизъм с религиозни елементи“, „пантеизъм“ или, в най-добрия случай – забулена зад думите „метафизика“.

Монографията на Камен Рикев Защото е на скрито… заема особено място сред гласовете „за“ и „против“ Атанас Далчев. Особено е и мястото на автора в българската и в полската хуманитаристика.

Цялата статия: Религиозен – християнски – православен

Слово за пророк Йоил

Книгата на пророк Йоил се приема за най-стара от книгите на малките пророци. Въпреки дебатите относно възникването ѝ. Едни определят времето на написване ок. края на 11 в. пр. Хр., а други – след епохата на плена, ок. 515 г. пр. Хр. Най-късните датировки препращат към началото на 4 в. пр. Хр., като аргументите за късния произход са свързани със споменаването на елините (Иоил 3:6). Не е невъзможно това да са същите елини, за които говори и Омир. Според бл. Йероним книгата е написана непосредствено след смъртта на Годолия – дъщерята на Ахав и Йезавел, ок. 835 пр. Хр. и – съответно – би трябвало да е съвременник на Илиада. При все че малко са нещата, които сродяват двата типа поезия. А общите теми – за гибелен гняв, и за изстъпления – звучат повече като фонова определеност, на която могат да се проектират различията. Защото – оказва се – типологичното сходство между Омир и пророк Йоил е в неяснотата около техните личности. Единствената сигурна информация относно пророка – името на баща му – Ватуил (Иоил 1:1, в юдейската традиция – Петуел) се приема като алегория. Затова и Йероним – лутайки се между различни етимологии – го тълкува ту като „син на широтата“, ту като „син на девата“. Вероятно по същата причина, подреждайки книгите на малките пророци, изхождайки от аналогични етимологически съображения и приемайки, че името „Йоил“ означава „започаващ“, предпочита да започне изброяването на малките пророци с Осия[1] и Йоил.

Цялата статия: Слово за пророк Йоил

Има ли смисъл от редакция на Молитвеника? (вечерни молитви; псалми)

Продължение от статията: „Има ли смисъл от редакция на Молитвеника? (въведение; утринни молитви)“ – тук

Настоящият текст представлява продължение на изясняването на темата за редакциите в Молитвеника, издание на Зографския манастир.

Първата част беше въведителна, след което по-конкретно се спряхме върху редакциите в утринните молитви.

Втората част от поредицата съдържа в себе си обяснение относно промените, извършени във вечерните молитви, а също така полага началото и на темата за редакцията на текстовете от Псалтира в Молитвеника.

Цялата статия: Има ли смисъл от редакция на Молитвеника? (вечерни молитви; псалми)

Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

В периода 1902-1905 г. по инициатива на Вселенския патриарх Йоаким Трети[1] между поместните православни църкви се разменят поредица писма. Повод за това е Патриаршеското и синодно окръжно послание до поместните автокефални църкви от 12 юни 1902,[2] с което се поставя началото на инициатива за сближаване, активно общуване и единство на православните църкви. В своето окръжно, отправено „До блаженейшите и светейши патриарси на Александрия и Йерусалим и до светейшите в Христа сестри автокефални църкви на Кипър, Русия, Гърция, Румъния, Сърбия и Черна гора“, патр. Йоаким призовава своите събратя архиереи от поместните църкви да разменят мнения относно теми от общ интерес, които изискват съвместно решение. Поставя се – за пръв път от столетия – въпросът за отношението на Православната църква към инославните църкви: „…относно нашите настоящи и бъдещи отношения с двата големи клона на християнството, т. е. със Западната църква и с Църквата на протестантите“[3]. Посланието се смята за начало на два успоредни и в известна степен взаимозависими процеса на: а) укрепване на взаимоотношенията и сътрудничеството между поместните православни църкви, прераснало по-късно в идея за свикване на Вселенски или Всеправославен събор, и б) отваряне на Православната църква към по-активно общуване с отделните инославни християнски църкви и изповедания, ще рече – на включването ѝ в така нареченото по-късно икуменическо движение.[4]

Цялата статия: Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)