Следи от стъпки по един изминат път

В Московската духовна академия

Московската духовна академия не е в гр. Москва. Тя е в Сергиевския посад, доста далече от Москва. Намира се в сградата на Великата Троицко-Сергиева Лавра, в която се намират св. мощи на преподобния отец Сергий Радонежский чудотворец. Московската духовна академия бе удостоена с привилегията да се нарича Императорска духовна академия. Както професорското тяло, така и вътрешният духовен живот в нея всякога се е славил със своето изключително духовно мистично религиозно направление и научен авторитет. Студентите живееха при пълен и много добре уреден пансион. Те бяха разпределени по четири или пет студенти в хубави обширни занимателни стаи, в които всеки студент си имаше отделна писалищна маса и етажерка за книгите си. В хазайствено-стопанско отношение пансионският ни живот беше в образцово състояние. В нашата занимателна стая ние бяхме пет души студенти. Живеехме сговорчиво, като братя. Всички бяха мили и добри младежи.

Няколко дни след започването на учебните занятия в Академията от България дойде един младеж – Димитър Витанов Дюлгеров.[1] Той дойде като стипендиант на Българския Светия синод. В духовната семинария той беше голям фаворит на ректора. За него ще кажа кое-що по-нататък.

Нашите професори се отличаваха с голяма всесветска и богословска научна известност. Ректорът на Академията, преосвещений Теодор Волоколамский, беше архиерей, отличаващ се със своя строг монашески аскетически живот.

При Академията имахме хубава църква, в която редовно се извършваха божествени църковни служби. Също така имахме много голяма и богата библиотека, образцово заведена болница.

Както казах, всички наши професори се ползваха с известност на големи учени… За тях би могло да се каже много нещо и то хубаво. Но аз по-нататък искам да кажа повече нещо за нашия професор по история на философията – отец Павел Флоренски.

Колкото да изглежда странно, но при Академията, в която младежите се учат за пастири и архипастири, имахме си и Студентско християнско дружество. Нали всички бяхме християни, завършили Духовна семинария – какво още ни трябваше? Какво ни беше подтикнало да се сдружаваме в християнско студентско дружество? Но ние имахме такова. Дружеството ни не беше многобройно по членство. Но то идейно идеше да прибави към теоретическите семинарски и академически знания за учението Христово и за Бога необходимия жив религиозен опит и път към непосредственото в живота общение с живаго Бога. Това са две различни неща: защото не е едно и също нещо човек да знае, че има Бог, и да знае Бога, да бъде общение с Бога. Нашето Християнско дружество идеше да задоволи тая наша нужда и жажда. В нашето дружество при дълбока духовна братска атмосфера, ний се стараехме да се вдълбочаваме все повече и повече чрез молитви и съзерцание в благодатен църковен живот – към близко лично общение с Бога. Ставахме заран в 4 часа, отивахме на ранна Света литургия в малката Лавренска църква, в която беше ковчегът с нетленните останки на преподобний Сергий. След Света литургия там обикновено отец йеромонах Порфирий извършваше съответен молебен и се молеше над св. мощи на Преподобния Сергий. Такъв молебен той отправяше към Бога също така всеки ден в 4 часа и следобед.

Повечето от членовете на нашето християнско дружество заран, след ранната Света литургия и молебена, отиваха в стаята на един от нашите другари – Сережа Ремов – и там, пред запалено кандило след кратка молитва, прочитахме краткото житие на дневния светия и се разотивахме по нашите стаи да се приготвим да слушаме лекциите.

Както казах, тоя наш кръжок беше малък, духовно сплотен и единен. Често пъти някои от нас обичаха да отиват в намиращата се на 10-15 версти от Сергиевия посад Зосимова пустиня при известния в онова време старец отец Алексий.[2] Той някога е бил енорийски свещеник в дивния в онова време и най-голям в Русия храм „Христа Спасителя”. За съжаление през октомврийската революция Съветите, в дните на антирелигиозното ожесточение, го събориха, за да построят на негово място величествен дом на Съветите. Не знам как и поради какви почвени и технически причини, въпреки вложените усилия, дома не можаха да изградят и мястото на храма остана празно. Отец Алексий след своето овдовяване се беше оттеглил в Зосимовата пустиня и там се отдал на уединен аскетически живот и строг пост. От това свое уединение той излизаше из леса всеки път вечер и отиваше в манастира да изповядва прииждащите богомолци и в събота и неделя да служи Света литургия. След това той пак се прибираше в своята уединена постница в гората. Незабравими ще останат за мене тия наши паломничества при о. Алексия и Зосимовата пустиня.

Понякога пет-шест души от нашето християнско дружество ще се сговорим да отидем на изповед и причастие при отца Алексия. С благословението на Просвещения ректор отивахме обикновено в четвъртък. Тръгвахме след лекциите, след 4 часа подир обяд. Отивахме с трена. Тия наши паломничества бяха за нас особено радостни зимно време през Коледни пости – както казах към 4 ч. следобед. Тогава вече беше тъмно. Тренът минаваше през големи вековни борови гори. Снегът се сипе и сипе. Клоните на гигантските борови дървета бяха цели побелели, покрити със сняг. При завоите на жп линията под светлината на фарове и локомотива в тъмната нощ се виждаше сипещият се сняг. Красиво! Чудно красиво! Стигаме на манастирската жп спирка. Пътят за към Зосимовата пустиня е вече засипан с дълбок сняг. Но що от това? Сърцата ни са препълнени с радост – отиваме в св. Обител, тиха и уединена във вековната борова гора. Газим дълбокия сняг. Шепнем молитви, пеем духовни песни, славим нашия небесен Отец, чудна е нощта в дивната бяла премяна на вековната гора. Някой от нас ще запее и тропаря на преподобний Сергий, или „Под Твою милост прибегаем Богородице”, и в душата светло, тихо, радостно! Пристигаме до манастира. Манастирската врата е затворена, заключена. Наоколо мрак, снегът сипе ли сипе върху нас. Студено. Току речи, че сме вече премръзнали. Звъним на манастирската врата. Ще дойде отец Софроний. Ще ни отвори вратата. Ще почне да ни прегръща. Ще ни се радва. „Деточки мои, милые мои, деточки, все озябли. Голубчики то мои. Как вы замерзали. Бегите, детки, спешите в св. Обитель обгредится”.[3] И ние бързахме да влезем в манастирската столова. О, там е топло, уютно и приятно. Голямата печка е пълна с горяща жар. Ще се изправим пред иконостаса. Ще паднем на колене, ще изпеем „Царю небесний”, „Отче наш”, „Не имами иния помощи, не имами иния надежди”. И в душата е светло. И сърцето е пълно с тиха и светла радост. И след това отиваме при пълната с жар печка да се сгреем.

В това време о. Софроний е сложил кипящия самовар на масата. Сложил е бубличка, черен ръжен хляб, мед и разни сладки. „Деточки, скорее к чайку, покушайте, на здоровье за славу Божию, за славу Господа нашего Иисуса Христа. И здесь какая радость! Тихая светлая радость”.

Стоплени и нахранени, пак заставаме за молитва, за благодарствена на сонь грядущий молитва. Отец Софроний ще ни благославя и ще ни отведе в стаите, дето ще преспим. Изморени, но щастливи, току-що сложили глава на пълните с миризлива суха трева възглавници, неусетно очите се затварят. Сладкият спокоен сън, който като златна нишка се развива под веението на крилата на мирния ангел Хранител, ни униса в тайнствения мир на сладката почивка.

На другата заран – бодри, радостни – бързаме в Божия храм на Света литургия. След това денят минава в общение с братята монаси.

След прекрасната църковна служба на Всенощното бдение, събрани в по-голямката дадена ни стая пак сме на молитва. Ще прочетем житието на дневния светия, на колене ще изпеем акатиста на Спасителя Христа и ще прекараме цялата нощ в молитва и бдение. Един от нашите другари, Николай Петрович Сапожников, не привикнал да бодърства продължително време, да не спи и цяла нощ да се моли, жадуващ обаче за съсредоточена молитва и духовно съзерцание, много скоро задремваше. И за да може да устои в своето бодърстване в духовно съзерцание и молитва продължително време, вземаше две таблетки. Ще вземе едно дърво от приготвените дръвца за печката, ще сложи единия му край на едната табуретка, а другия – на другата. Ще седне на дървото и така ще се моли и когато сънят почне да надвива, той почне да дреме, ще клюмне, ще мръдне и събори последното, ще го удари и той ще се събуди. И така пак и пак, докато привикне да стои буден и молитвено през цялата нощ. Николай Сапожников прекара една лятна ваканция съвсем усамотен в една колиба в гората в пост и молитва. Не знам дали между всички наши студенти семинаристи и академисти ще се намери някой с такава жажда за духовен живот. В събота пак сме на Света литургия в манастирския храм. Следобед, преди да отидем на вечерно бдение, отивахме при о. Алексия да се изповядаме. В неделя след Света литургия – прием на Свето причастие, и подир обед ще вземем трена и ще се върнем в Академията духовно освежени, щастливи, бодри и радостни…

И в Московския университет също така имахме християнски студентски кръжок. Там се запознах и подружих с един студент – Сергей Георгиевич Виноградов, – син на московския градоначалник. Той се интересуваше от мистическия ход на живота в Христа и реши след завършване на учебната година да напусне университета и да постъпи в Духовната академия, нещо, което и стори. Аз ще кажа за него нещо по-нататък.

Както вече бях споменал, между нашите професори о. Павел Флоренски четеше лекции по история на философията. Той имаше особено влияние върху духовния живот на студентите. Много често студентите и от четирите курса се трупаха на неговите лекции. Един път след разискванията по известен въпрос в семинарните ни упражнения той пожела да ме види. Обърна внимание на нещо, което аз казах при упражненията там. Имахме продължителен разговор, след който той взе често да ме кани в дома си и ние се сближихме.

Отец Павел е син на инженер. Завършил е Тифлиската гимназия и после завършил Московския университет по математика. Поради неговите изключителни способности след завършването на университета той бил избран за професор по висша математика. Скоро след това университетът го командировал в Парижката сорбона на специализация. Още през първата година на неговото пребиваване в тамошния академически математически журнал се появи от П. Ал. Флоренски статия за някаква математическа теория, която обърнала внимание на учения свят. Пресата в своята критика върху това, което П. Ал. Флоренски е казал в своята статия, се изказала, че в негово лице изгрява изключителна звезда на математическия небосклон. Неочаквано обаче след двегодишното си престояване в Сорбоната Павел Флоренски прекъснал командировката си в Сорбоната, върнал се в Москва и постъпил като прост студент в Московската духовна академия.

По стара традиция студентите в Академията, с изключение на тия от последния ІV курс, са задължени всяка учебна година да напишат по две семестриални съчинения. Павел Флоренски, като студент, още в І курс написал такива съчинения, едното от които било по Систематическа философия при професор Алексея Ив. Введенски.[4] И края на учебната година проф. Введенски споделил своето впечатление от работата на Павла Флоренски с един друг професор, пред когото Павел писал второто семестриално съчинение. И докато вторият професор не намирал думи да изкаже възторга си от необикновената работа на П. Флоренски, проф. Введенски казал, че при него П. Флоренски в работата си написал такава галиматия, та проф. А. Ввденски не знаел каква бележка да му постави. Да постави единица му било неловко, зер Флоренски сам е професор от Московския университет, да му постави удовлетворителен 3, съвестта не му позволявала. След няколко дни проф. Введенски се срещнал с П. Флоренски в академическата градина. Заговорили се по въпроса на темата, на която Флоренски писал семестриалното си съчинение. И когато Флоренски почнал да развива вложените от него мисли и идеи в това, което писал, проф. Введенски останал изненадан и поразен. Оказало се, че той не разбрал добре това, което Флоренски изложил в своята работа. Вместо да повтаря в работата си мненията на разни авторитети на философския свят, писал по свой собствен план и метод, изказал своите собствени разбирания, мнения и заключения по въпросите, поставени в темата. Отивайки в дома си, проф. Введенски с голямо внимание отново препрочита написаното от Флоренски и остава удивен. Понеже Катедрата по история на философията била вакантна, в края на академичната година проф. Введенски внася в академическия съвет предложение П. Флоренски да бъда избран за професор при същата катедра. Той бил избран единодушно. Приемайки назначението обаче, той настоял да бъде оставен като студент да завърши напълно четиригодишния богословски курс на Академията и тогава да поеме възложената му катедра. След завършване на академичния курс Павел Флоренски стъпил на професорската катедра, като се оженил и приел свещенически сан. Отец Павел владееше няколко древни езика – латински, старогръцки, еврейски и някакви други древни езици. В него имаше известна прозорливост и много силна хипнотическа сила. От него самия знам, че преди да приеме свещеническия сан, той е практикувал хипнотизма и то с голям успех. Показвал ми е чертежи. Например ще хипнотизира студент. Ще му внуши, че подът на стаята е сферичен и студентът ще се мъчи да ходи като по една голяма сфера или че пред него няма стена и студентът безпомощно ще се мъчи да мине през стената на стаята… и много други опити. В надвечерието на своето ръкоположение в свещенически сан той пред Кръста Христов дал обет, че никога вече няма да практикува това, защото, както казваше той, никой, освен Господ Бог, няма право да владее и командва дадената свободна воля на човека. Предвид на това той считаше развиващото се по манастирите старчество като безусловно послушание и изпълнение от послушника волята на „стареца” за несъгласно с Христовото учение. Освен това, казваше той, това развива у така наречения старец гордост, а у послушника – духовен син – съблазънта – ще сгрешиш, ще се покаеш пред стареца и той ще ти прости. Пак ще съгрешиш, и пак ще отидеш при стареца да се покаеш, и той пак ще ти прости. Не беше рядкост да чуя от високообразован богослов монах да казва: „Нужно е човек да съгреши, та да се кае, ако не съгрешиш, няма и да се каеш, то у тебе иначе ще се появи мисъл, че си праведник, ще се възгордееш и ще паднеш в ръцете на дявола”.

Случвало се е да ме задържи до късно вечер у о. Павла и да остана да пренощувам в дума му. Една нощ стана нужда да стана и да мина покрай кабинета на о. Павла. Вратата беше отворена. Видях – той беше в епитрахил и с поручи[5] на ръцете, наведен над масата при запалено кандило пред иконата срещу него. Тогава той пишеше своята знаменита книга „Столб и утверждение Истины”. Ще помена и за една странност у о. Павла. Той избягваше да служи в академичната църква в съслужение с други свещеници, дори и на гости архиереи. Защо? Тогава не разбирах, а и той отбягваше да говори на тая тема. Много късно след това, когато бидох посветен в епископски сан, разбрах защо. Той беше прав. Когато бях във втория курс на Академията, в Сергиевски посад се откри приют за стари милосердни сестри. В приюта имаше хубав храм. Приютът беше под особеното покровителство на великата княгиня Елисавета Фьодоровна.[6] По нейно желание отец Павел бил определен и поканен за техен свещеник. Той ме помоли да отида с него, за да му прислужвам през време на Света литургия. Отидох на драго сърце. При това той нареди и през време на Света литургия никой да не влиза в Светия олтар. Да бъдем само ние двама. Всичко необходимо за св. служба се приготвяше предварително. На мене оставаше само да подавам своевременно кадилницата; през време на малкия и великия вход да нося пред него свещника, да подам за благословение теплотата и пр. През всичкото време така бяхме се сговорили съсредоточено тихо и аз да следвам тайните молитви, с които свещеникът в Св. олтар се молеше… Това бяха велики тайнствени молитвени часове.

Те станаха особено живи и понятни, защото о. Павел държеше да няма никого, да не влиза и излиза, и ходи в Светия олтар никой, освен него и прислужващия го.

Сега, както по-горе бях казал, когато по волята на Преблагия наш небесен Отец св. Църква ме повика и облече във великото благодатно свещенослужение, аз разбрах голямото значение на това преживяване.

За да може свещеникът и архиереят да пристъпят към Светия престол, да дръзнат да принесат Св. Дарове, да дигнат очи към небето и да молят Всевишнаго Бога и Отца да изпрати светия животворящ Дух Свети първо върху тях самите, да очисти душите им от всякия скверни, да запали сърцето им с искрена вяра и любов към събралите се християни в храма, съсредоточен в горящ фокус, да събере душите и сърцата им и да ги обедини в молитвата към Господа… Това изисква велико душевно съсредоточаване в Бога. Затова и Светата Църква в Херувимската песен на прага на навлизането в тайноизвършването приканва всички с него заедно да се откъснат от всякакви житейски грижи и попечения и възнесат в душите си Царя, и да издигнат сърцата си горе в чистите духовни висини при извора на живота. Затова и олтарната завеса се спуща, за да не се смути духът и молитвата на свещенослужителя от никого и от нищо. Само искрено вярващият свещенослужител знае с какви духовни сили трябва да се обърне душата и сърцето му, за да пристъпи към великото тайнство и вече да моли Всевишния да изпрати Св. Дух и извърши великото чудо – пресъществлението на поднесения на Светия престол хляб и Светото Тяло Христово и поднесеното там в Светата чаша вино в истинска животворяща Света Кръв Христова.

Нека тук, като в изповед, да кажа каква мъка било е и за мене, когато вземам участие в литургийно съслужение или когато сам извършвам Света литургия на колене и съм вдигнал ръце към Бога да моля и прося да изпрати Духа Светаго и тия, които са около мене в Светия олтар, служител или духовник, да стоят безразлично унесени в някакви си свои мисли или разговарят, или пък физически участват във великото тайнство, пригласят с пеющия на клира хор… В тоя велик момент някои даже говорят или ходят. Каква духовна сила, какво велико напрежение тайноизвършителят трябва да употреби над себе си, да се изолира от създадената около него ледена духовна атмосфера, да не чуе, да не почувства нищо друго, освен че с цялата си душа и цялото си сърце стои пред Бога и моли Бог да излее Своя Св. Дух над всички и над него, та да се извърши чудото над чудесата и пресъществи предложеният хляб в Светото Тяло Христово и предложеното там вино в Светата Кръв Христова…

В Америка, в моята митрополитска църква, когато служа, аз нямам и не желая да имам какъв и да е прислужник или човек в Светия олтар. Още след вечернята служба, що е нужно, го приготвям и то да ми е под ръка. Кадилницата, приготвена, е закачена така, че да е нужно само да посегна да сложа зърно тамян върху горящия въглен, да я откача и взема. Така и приготвената нафора след св. Проскомидия съм сложил да посегна и да я взема, благословя и сложа на мястото. Така и св. теплота, и всичко необходимо. В мир и пълна съсредоточеност, откъснат от всекидневните житейски попечения, продължаващото един час, за мене се извършва като за няколко минути и след това излизам от Светия олтар не уморен, а свеж, бодър и окрилен. В Светия олтар нищо, абсолютно нищо друго освен необходимите утвари за св. Евхаристия.

В Светия олтар, в който е Светая Святих, се извършва най-великото тайнство – тайнството на тайнствата, дето постоянно на Светия престол се пази Светото Тяло и Светата Кръв Христови (частички от Светия агнец), в който влизането на миряните е забранено, не може в него дядо поп да си държи расото, галошите и чантата с разни негови лични потреби.

В моята църква в Ню Йорк зад Светия олтар има специална стая – помещение за одеждите, за тамян и други необходимости. В нея под ръка в особена ниша, току зад вратата, има умивалник за гореща и за студена течаща вода. Вратата между Светия олтар и стаичката е въртяща се. Достатъчно е да я побутнеш, за да се отвори, и сама, след като излезеш, се затвори, всичко е така наредено, че да ми е всичко под ръка, без то да е в Светия олтар. Той е Светая Святих в храма, не килер за свещеника.

Отец Павел имаше желание един ден, добре подготвен, да служим Света литургия при затворена врата само с няколко близки, добре подготвени за участието им в службата, които вседушевно да следват за нас. Когато отец Павел ще се моли с глас в тайните молитви, аз съсредоточено ще го следвам и се моля, а когато аз ще пея, той също така съсредоточено ще се моли… Ние много се надявахме на такова едно съсредоточено свещенодействие според думите на Спасителя Христа: дето са двама или трима събрани в Духа Святаго, каквото и да попросят в името на Христа, ще ни се даде. Уви, войната и революцията не ни дадоха да осъществим това наше съкровено желание.

Един ден със Степа Писов бяхме излезли да се разходим вън от града. Беше зимно време. От разговор на разговор Степа ме попита защо след свършване на Духовната семинария не съм постъпил направо в Духовната академия, ами съм отишъл да следвам в университета. В кратки думи му казах защо. В същото време му казах за залегналото в душата ми смущение: че не съм намерил общ истински християнски живот освен в отделни личности, скрити някъде в горски дебри, или в никому неизвестни потайни пещери, в далечни пустини, а в живота няма ни едно село, поне в едно, малко групирано православно християнско общество. Аз познавам много манастири, но там не видях да вее Духът Христов и да грее истинската братска любов… На това Степа зе да ми говори за едно подобно селище някъде си в Русия и за да ми стане по-ясно, ми каза, че то било… известното от онова време Толстоевско сборище в Криница. Това обаче за мене беше една Толстоевска група, но не и православно Божие кътче. С това се и свърши нашият разговор. В душата ми си остана празно място по въпроса: де е осъществено това, което четем в Деяния апостолски за първохристиянските братски общини.

Първата учебна година се свърши. Прибрах необходимите си неща в една пътнишка кошница и се приготвих през лятната учебна ваканция да си отида в България. Преди да замина, отидох в Москва да видя един мой приятел – отца Евгения, и да си взема сбогом. Като бях у тях, някой дойде. Повикаха го. О. Евгения, излизайки, посегна към една етажерка с книги, взе от там първата попаднала му книга, подаде ми я и рече: „На, чети нещо, докато се върна”. Прочетох заглавието „Венец на един гроб”. Разгърнах дето ми попадна, дето отворих и зачетох. За моя изненада там се разправяше за някаква си организирана община, дето всички живеели като братя, като в едно семейство. Не прочел и две страници, ето о. Евгений влезе, грабна от ръцете ми книгата и я тури в етажерката. „Чакай казвам, това роман ли е и от кого е?”. „Не, казва той, това е книга за едно трудово братство в Черниговската губерния”. Помолих го да ми каже нещо повече за това трудово братство. И той ми разказа, че това било едно братство от около 120 души и няколко източноправославни семейства, които живеят като едно семейство, че всичко у тях било общо и имали и свои училища, прогимназии и средни, селскохазяйствени школи. Имали си църква и свещеник. Всички работели – всеки според своите способности. Понеже това, което о. Евгений набързо ми разказа, ми се видя като мечта за мене, аз казах, че на връщане от България искам през лятната ваканция да се отбия там и да видя това трудово братство. Той ми обясни, че то било на път за България, даде ми адреса му и ме упъти как мога да отида там с трена. Разделихме се. Аз се върнах в Академията, в Троицко-Сергиевския посад.

На другия ден тъкмо бях се приготвил да замина за България и дойде един наш другар от християнското ни дружество, който току-що беше свършил нея година в Академията, приел монашески постриг, ръкоположен за йеромонах – отец Симеон, и назначен за брат и учител в Соловецкия манастир, далеч на север, дето почти половината от годината е в ледена нощ. Дойде при мене о. Симеон и ми донесе един много голям, едва ли не половин аршин, портрет. „Вот Стоянчик – каза той, нося ти този портрет за спомен от мен. Той е много скъп за мене, ще кажа даже, че е свят. За това не мога да го дам никому другиму освен на тебе. Моля те, вземи го и го имай. Гледам, портрет на човек на около 50 години, мирянин, с остригани коси и малка брадичка, облечен в руска куртка и на шията не голям прост кръст. Гледам и питам: „Чий е този портрет? Трябва да е на някой протестантски проповедник?”. „Не, каза о. Симеон, това е православен верующ човек” и зе нещо да ми говори за портрета. Но понеже аз се още чудех какъв ще е този православен човек мирянин, стрижен и с кръст на шията, не дочух добре какво ми говори о. Симеон: „Виж милий, отче Симеоне – му казах, – тоя портрет нищо не ми казва. Дай го някому другиму от нашите другари”. О, не – рече той, – аз не мога да го дам никому другиму, освен на тебе. Моля ти се, вземи го от мене”. – „Но защо ми е – казвам аз. Ако обичаш, дай ми нещо друго за спомен, дай ми една каква да е картичка. Ще я пазя като скъп спомен от тебе”. – „Не каза той, – ако ме обичаш, вземи този портрет. Пак ще ти кажа, че не мога да го дам никому другиму, освен на тебе”. Взех портрета. С братска обич се разделихме при последните думи на отца Симеона: „Стоянчик, знай, този портрет е само за тебе, за никого другиго”.

Милият, милият о. Симеон. Той замина за Соловецкия манастир. Не се видяхме вече. Той ми остави за спомен нещо наистина много скъпо, един спомен, който ще живее у мене, докато дишам. Тогава аз не знаех това. Чудни и неизповедими са пътищата Божии. Взех портрета. Завих го в една бохча и го оставих при моя багаж в склада на Академията.

Заминах за лятната ваканция за България. В мене заживя като фикс идея това, което о. Евгений ми каза за Черниговското братство.

Пак бях при моите мили родители в хубавия роден край. Как те ми се радваха, като ме посрещнаха в академическата ми студенческа униформа. По традиция в Академията бяхме облечени в офицерска униформа със сребърни копчета: черна куртка, зелени панталони, фуражка. У дома съм. Мило и уютно родно огнище, близо до тия, които те обичат, както никъде другаде. Но защо това, което Евгений ми каза за Черниговското трудово братство, е постоянно в ума ми и в мислите ми. Възможно ли е да има някъде на земята осъществен първохриянски живот в братска община, където всички живеят и се трудят в свята обич и чистота в Христа? Нима има вече някъде осъществено Царство Божие? Да отида по-скоро в Черниговското трудово братство.

Колкото и да ми беше мило да остана повечко дома, в края на м. юли заминах за Русия. На път за Москва, както о. Евгений ми бе казал, слязох на жп станция Янпол. Слязох с моята кошница-куфар. Помолих началника на гарата да ме упъти как мога да отида в Крестовоздвиженското трудово братство. За мое щастие се оказа, че имало мужик с каручка, който отивал в братството да споходи момиченцето си, което било ученичка в братското женско средно стопанско земеделско училище. Предложи ми за една рубла да ме вземе в каручката си. Качих се в каручката. Потеглихме. Оказа се, че трудовото братство е на десет версти от гарата. Незабелязано след няколко версти отведнъж картината се промени. Пред нас беше издигнат 7-метров висок дъбов кръст. Нивите от дясната страна на пътя, засети с жито, бурно изкласили, класовете пълни, тежки и увиснали. Никъде бурен, никъде тръни между хубавото жито.

От дясната страна на пътя гора с вековни дъбови дървета. Никъде по земята между дърветата няма да видиш ни една суха съчка.

Добрият мужик ме попохвана за ръката. „Барин, каза той, сочейки на кръста, от тук нататък каза той, навлизаме в братството. Вижте как всичко вече е съвсем друго, колко хубави ниви, колко хубава гора, всичко е хубаво! И така и беше.

Пристигнахме в селището на братството към 11 часа. И тук всичко беше хубаво, всичко чисто подредено. Къщите двуетажни, хубави и бели. По улиците – тротоари, наслани с дебели дъбови дъски. Тук-там ще видиш някой мъж или жена да се мерне, спретнати и пъргави.

Добрият мужик ме заведе в канцеларията на братството. Стовари моята кошница-куфар. Там ме посрещна един спретнат мъж – брат. Поздрави ме много мило. Запознахме се. Той си каза името. Аз не бях предупредил за моето идване. Той ме помоли да почакам, докато ми приготвят стая в странноприемницата. Той – Василий Авксентиевич съобщи, че е дошъл гост болгарин, студент от Московската духовна академия. И докато се приготви за мене стая, предложи да поизлезем да се поразходим в братството, официалното име на което се оказа, че е „Крестовоздвиженское трудовое братство”, или както обикновено било известно „Неплюевское братство”.[7] Поразходихме се из братството. Към 12 часа ме заведе в определената за мене стая в странноприемницата, за да се освежа и поомия, после ме въведе в столовата да обядваме. Влязохме в една доста просторна зала. Едва-що прекрачил прага и без да ща, останах на мястото си, прикован в залата – на отсрещната стена беше закачен портретът, който о. Симеон ми даде за спомен, за който каза, че не можел да го даде никому другиму, освен на мене.

Както казах, останах на мястото си поразен, онемял. Това, изглежда, много учуди Василия Авксентиевича и малко разтревожено ме запита: „Какво ви е, какво ви стана?”. „Портретът, едва издумах аз, прекръстих се, портретът, кой е този човек?”.

„Николай Николаевич, каза той, Николай Николаевич, основателят на нашето братство”.

Пак се прекръстих. Господи, нима този човек чрез своя портрет пръв с духа си дойде при мене, по Божие указание, да ме повика и да отговори на моите мечти и въжделения, че Христовата св. Църква, е жива, че в нея се още има живи души и в тях се още грее и свети светлината Христова! Благодарни сълзи потекоха из очите ми.

Василий Авксентиевич се още стоеше учуден да ме гледа. Поуспокоих се. Разказах как и по какъв начин също такъв един портрет ми е даден от един мой другар в Академията. Василий Авксентиевич помълча. И той се прекръсти, прегърна ме и с развълнуван глас рече: „Бог, който знае искрените и хубави чисти желания в човешките сърца, е отговорил на вашите сърдечни желания и по този начин е пратил, така да се каже, духа на Н. Николаевич да дойде при вас и да ви доведе в нашето братство. Добре сте ни дошли, добре сте ни дошли” – той пак ме прегърна.

Останах в братството 23 дни. Ще кажа – това беше царство Божие, станало на земята – дето имаше мир, любов, радост.

Милото незабравимо Крестовоздвиженско трудово братство. За него ще говоря по-късно. Братята ме приеха като един от своите и аз бях един от тях – от тогава и до днес.

Първата световна война се обяви. Аз отидох доброволец в армията, да изразя не вече с думи, но с дело и истина моята благодарност за освобождението ни от турското черно робство и за това, че в Русия ме приеха в Духовната академия при изключителното ми тежко положение, нещо, за което вече съм казал в тия мои записки. Лятната учебна ваканция през 1914 година бях отишъл да прекарам в Братството. Тогава във връзка с обявяването на тая война тук искам да кажа нещо, което не е безинтересно и в историческо отношение, макар и малко известно. Това е едно писмо от Григорий Распутин до император Николай ІІ. Това писмо съм преписал от оригинален фотостат. Ето какво е писал на царя: „Милый друг, ещë раз скажу грозна туга наша Россей, беда гаря. Много темно и просвету нету слез то мор и мер нет. Что скажу? Слов нету неописуемый ужас. Знаю все от тебя войны хотят и верная не зная что ради гибели. Тяжко Божье наказанье когда ум отимет тут начало конца. Ты цар, отец народа, не допусти безумным торжествоват и погубит себя и народ. Вот Германию победит, о Росией? Подумать так воистину не было от веку горшейстра дальную вся танет в крови. Велике погибель без конца печаль. Григорий”.[8]

Както казах, когато войната се обяви, аз бях в Неплюевското крестовъздвиженско братство през м. юли 1914 г. С Братството отидохме в гр. Глухово да изпратим мобилизираните братя, отиващи на фронта. Те заминаха. Ние се върнахме в братството. Отминалите братя все още оставаха в моите очи. Те бяха някога също така заминали на бойните полета, далече от роден край, да положат живота си за свободата на нас, българите, и ни спасят от тежкото турско робство. С какво се ние отплатихме? Аз дойдох в Русия. Тя ме прие и пригалуби, отвори ми вратата на Академията, за да ми даде висше богословско образование. С какво мога да се отплатя?

Върнахме се в братството. Написах на моите приятели: семейство барон Фредерикс[9] и на барон Николай и ги помолих, ако могат да наредят да бъда зачислен в армията, но да не бъда с оръжие, а като санитар. След четири дни получих от тях телеграма, в която ми съобщават, че са наредили да бъда зачислен в първия санитарен отряд на Государствената дума. Всички в Братството посрещнаха това известие колкото изненадани, толкова и с радост. Веднага писах до Преосвещения ректор на Духовната академия и молих да ми разреши и даде своето благословение да замина на фронта – нещо, което той прати телеграфически.

На фронта заминах за Петербург. Там отряда вече се сформираше. Генерал Радко Димитриев беше в онова време наш български пълномощен министър. Посетих го, казах му за моето постъпване в санитарния отряд на Государствената дума. Той одобри това. Този отряд беше формиран от елита на висшето руско дворянство, от младежи и девици – графове и графини, князе и княгини.

Началник на отряда беше Игор Платонович Демидов,[10] а за старша сестра – графиня София Алексеевна Бобринска.[11] С нея доброволци бяха дошли и нейните две племеннички и двама племенници.

(…)

В Москва – 1918 г.

На 3 май 1918 г. пристигнах в Москва. Отидох и се установих у моя приятел д-р Лев Литеровски, член на Нашето християнско студентско дружество. Той веднага ми разказа, с пристигането ми у тях, за станалото чудо с иконата „Св. Николай Чудотворец”, която от много години беше над вратата на Кремъл, една така наречена Николаевская ворота.

Това е станало на 30 април 1918 г. Тогава Съветите на работниците, крестяните и военните за пръв път щяха тържествено да отпразнуват 1 май. Било наредено големият парад да стане пред Кремъл на Красная площадь. Но на властта се видяло много неудобно, че парадът там ще стане, дето на главния Кремлевски вход на вратата има света икона, та решили тя да се покрие с червено сукно. Двама червеноармейци се покачили с червеното платно и покрили св. икона. Платното закачили с пирончета. След като си свършили работата, те слезли на земята, но ненадейно отведнъж опънатото платно се раздрало през средата на две половини и се разпиляло във въздуха на малки парченца. Само под гвоздейчетата останали съвсем малки парченца.

На другия ден след пристигането ми в Москва, в четвъртък на страстната неделя, с Литеровски отидохме на Красная площадь и видяхме всичко абсолютно точно така, както той ми го разказа. Па и целият народ в Москва вече говореше за това чудо и сума свят се стичаше на Красная площадь да види станалото. Дойде Великден, отминаха светите празници.

В Москва беше пристигнал българският пълномощен министър г-н Чапрашиков.[12] Отидохме да го помолим, ако може, да нареди някак да си замина за България. Той беше много внимателен и ми обеща, че ще го направи, но каза, че според държавния строй в страната това ще вземе малко време и че той ще ме уведоми своевременно.

През време на Великденските празници отидох в Духовната академия в Сергиевския посад. Лаврата беше вече заета от съветските власти, монасите почти се бяха разпръснали. В Академията бяха останали неколцина от персонала, но и те чакаха да се разотидат.

Споходих о. П. Флоренски. При него заварих свещ. В. Розанов.

Влязохме в кабинета му и за мене беше голямо учудването – на видно място беше изложен на стената портретът на царското семейство. В онова време такова нещо, да се изнамери в някой дом портретът на царското семейство, се считаше за голямо престъпление – за демонстративно контрареволюционерство. Посочих на о. Павел портрета и му казвам: „Отец Павел, как сте посмели да закачите този портрет и то на такова видно място. Знаете ли, че ако властта го види, ще ви разстрелят?”. А отец Павел ме загледа през очилата си и рече:

„Ну, что же, Стоян Николаевич. Пусть! Я то, что; что и есть!”.[13]

У отца Павла за първи път се срещнах и запознах с В. Розанов.[14] Гостуваше му. Той едва ли не принадлежеше към групата на Мережковски, Гипиус[15] и др. Останал насаме с отца Павла, изказах моето учудване, че виждам Розанова у него. Но той ме увери, че о. Розанов се разкаял за своето минало. Изповядал се и се причастил.

Преседях няколко дни с о. Павел и се върнах в Москва. Там се събрахме другарите от нашия християнски студентски кръжок. Решихме да влезем в общение (сношение) с другите кръжоци в Русия и да наредим конгрес в Самара. Няколко души от нас отидохме при Патриарх Тихон да благослови нашето решение. Той беше много ласкав и мил, даде своето благословение. След това, говорейки за новите обстоятелства, в които св. ни Църква е при новото все още революционно положение, предложи ни да приемем сан, именно ако не желаем да се оженим, и да приемаме монашество, да ни ръкоположи като целибатни свещеници.

През това време станалото с иконата „Св. Николай” чудо вълнуваше града и депутации една след друга ходеха при Н. Св. Патриарха да се отслужи благодарствен молебен пред иконата, считана вече чудотворна. Най-после, след дълго въздържание, той се съгласи. По целия град се съобщи денят, в който ще се извърши молебенът. Властта дали не обърна сериозно внимание на това, или се водеше от тактически съображения, не знам. Тя се задоволи само с това – по улиците да се разлепят в не голям формат официални позиви към гражданите с увещание да не се поддават на глупави суеверия. Молебенът се състоя. Това беше нещо импозантно. Християните, начело с облечените в пасхални одежди духовници, препълниха в него ден безбройните московски църкви. След Света литургия всички богомолци, носещи св. икони и църковни хоругви и кръстове, бяха излезли от църквите в чуден ред и строй и се отправиха към Кремълския, сега наречен Красная площадь, със стройно пеене „Да воскреснет Бог и разточается врази Его…”.

„Да воскреснет Бог и да разточется врази Его…” – с тази църковна песен вярващият народ се струпа на големия площад пред св. икона на Св. Николай, стояща над Николаевските врата.

Негово Светейшество Патриарх Тихон в съслужение с много десетки свещеници извърши благодарствения молебен. Казваха, че около тристахиляден народ беше паднал на колене – плачещи и молещи се. След молебена тоя народ тихо се разотиде по домовете си, носещи запалени свещички в ръцете и сърцата си.

Властта посрещна, прие и отмина станалото мълком…

---