Проповед на рокконцерт? Трудно е да се намерят по-несъвместими неща. Дякон Андрей Кураев обаче не смята така. Интервю за „Московская среда“, август 2005 г.
- Дякон Андрей, знам че проповядвате на рокконцерти. Това ли е правилното място, където можете да донесете Божието слово?
- Аз, разбира се, не предполагам, че петминутна проповед на рокконцерт може да обърне някого към вярата. Нещо повече, мнозинството зрители на концерта възприемат моята поява на сцената като вмешателство – нали са отишли там за да се развличат. Моята задача обаче е съвсем конкретна – бих искал, хората на концертите да пропускат през себе си не само децибелите, но и да се вслушват в думите на песните, да мислят.
Та нали много от рокмузикантите са много интересни хора и добри поети! Когато Шевчук и Кинчев ме извеждат на сцената (Юрий Шевчук – фронтмен на ДДТ, Константин Кинчев – фронтмен на „Алиса“; бел. прев.), това се възприема от зрителите като потвърждение, че християнските мотиви в творчеството им не са нещо случайно или сценичен образ, а техен вътрешен живот.
- Това първи случай ли е в нашата църква на изява на свещенослужител на рокконцерт?
- Свещенослужителите винаги са имали лични контакти с рокмузикантите. Когато започнах публичните си появи на рокконцерти открих, че в средите на духовенството има немалко бивши рокмузиканти, неочаквано започнах да получавам такива признания от свещеници, които познавам от години. Все пак обаче едно са личните контакти и съвсем друго това, което се случи януари 2003 г., когато се срещнах с тринадесет хиляди души в Зимния дворец на Санкт Петербург.
- А как възприемаха Вашите думи слушателите? По какъв начин изразяваха отношението си?
- Свиркаха. Все пак рокконцертът не е университетска лекция. В началото не разбирах оттенъците в свиркането. Сега вече нещичко разбирам – и мога да кажа, че свиркаха правилно, разбирайки къде и каква реакция се очаква от тях.
- За много православни рокконцертът – това е образ на сатанинска тълпа…
- Знаете ли, когато в православна аудитория ми се случи да чуя обвинения от подобен род, аз реагирам твърдо: „Извинете, а къде са вашите деца? Те с Вас, в тази зала ли са, на лекцията ми ли? Не! В храма ли са? Пак не! Тогава, извинявайте, но Вашият личен педагогически опит не може да е авторитет за мен. Вие, със своя православен начин на живот, сте отблъснали собствените си деца от Църквата, и именно затова на мен ми се налага да отивам в тази пустош, където избягаха децата Ви за да ги върна при Вас“.
- Случвало ли Ви се е заради вашето мисионерско новаторство да получавате „един по врата“ от Вашите колеги-свещенослужители?
- Ако цялата църковна среда беше казала „Да, това е добре, продължавай в същия дух“, това щеше да е признак на болест. Ако всички свещеници бяха тръгнали да проповядват на рокконцертите, те щяха да станат ненужни и неразбираеми за останалите хора. Основният, традиционен начин на работа на православието не трябва да се мени. А аз съм само една „подправка“. Незадължителна, но надявам се, не и вредна.
След завръщането си в Москва от последния рокконцерт в Санкт Петербург (на който присъстваха седемнадесет хиляди души и който беше посветен на стогодишнината на Руския подводен флот), се срещнах с митр. Климент. Изповядах му: „Владико, тези дни пак съгреших – изявих се на един рокконцерт“. Реакцията на митрополита беше неочаквана: „И какво особено има в това? Ние специално написахме в документите на Архиерейския събор, че трябва по-активно да се използва съвременната младежка култура за извънбогослужебна проповед“. Учудих се как бързо това, което се възприемаше в началото като провокация и скандал, стана съвсем подразбиращо се.
- И все пак, дякон Андрей, защо са Ви всички тези главоболия?
- Много важно е да изпратим послание до младите хора на собствения им език: че между православието и Средновековието няма знак за равенство. Да бъдеш млад – не е грях. Църквата съществува не само за бабите, а и за младите хора. Възможно е да бъдеш съвременен човек и в същото време да изповядваш най-ортодоксалната религия на света…
Датският философ Киркегор някога е разказвал следната притча: В едно градче дошъл пътуващ цирк. Един месец давал представления в края на града. Всички деца и жители ходили на неговите спектакли по няколко пъти. Дошло време циркът да си заминава. Два часа преди началото на последното представление вътре в цирка започнал пожар. Вече гримираният и облечен в своя костюм шут се разтичал из града, викайки „Пожар! Пожар!“. А хората се смеели: „Каква забележителна реприза!“. Така се смеели на шегата, докато не се подпалили и техните собствени домове.
Тази притча е за възприемането на църковната проповед от съвременния свят. Църквата крещи: „Внимание, има опасност, има пожар!“. А гражданите, които са далече от Църквата, ни възприемат като ексцентрични хора в ексцентрични дрехи, които следва да бъдат държани на разстояние – обръщат се към нас само по строго ритуален начин, в ритуални дни, по ритуални поводи: кръщенета, венчавки, опяване. Затова аз отивам при другите шутове на обществото – рокерите. И се опитвам да им кажа, че съществува съвършено друг начин на общуване с нас, не като с икони. И ние сме хора от тази планета, а не сме от света на архангелите.
