Беседа в рамките на семинара ”Диалог с родителите”
Темата може да изглежда до известна степен трудна. Звучи даже дразнещо. В нашата епоха всеки размисъл, обсъждане или дори мисъл за Бога или за нашата вяра като православни ни звучи крайно теоретично, без практически интерес за живота ни. Това лесно може да се установи.Днес ние не можем да направим разлика, между Бога на нашата вяра и изповедание от една страна, и между Бога на нашия живот, на личната ни връзка и отношение – от друга. Отсъства отношението, потвърждението за присъствието на Бога в живота ни и остава черупката, изповядването на някаква идея, на някаква теория. Затова и една такава тема, едно такова обсъждане, е извън нашето всекидневно търсене. Този въпрос не ни занимава.Това се пренася и върху нашите деца. Даваме на децата си религиозно възпитание, което почти не се различава от една хубава приказка, макар и с някакви социални ценности, необходими за тяхното „нравствено” съобразяване с установените социални и човешки ценности. Всичко е – или се е превърнало – в символи. Явяването на Бога на земята от разтърсващо и повратно за живота ни събитие е станало символ и символичен и нравствен модел без съществени последици за нашия живот.
Но това е компромис, мода, приспиване. Църквата и нейното учение е и води до революция. В същността си учението на Църквата е потресаващо. Църквата казва неща, които на днешния човек изглеждат не просто непонятни, а напълно повратни.
Ако преоткрием учението на Църквата – това, което в нашите очи изглежда, че се отнася само за богословите и не е нужно обикновеният човек да го знае, което не е в сферата на познавателните възможности на обикновения вярващ – ако навлезем в него, ще видим, че засяга съществени въпроси на нашия живот, на нашето предназначение.
В неделите, когато говорихме с децата, видях, че темите, които се опитахме да проследим и да докоснем, винаги бяха посрещани с безразличен поглед, с настроението, че тези неща нямат нищо общо с нас, с живота ни, със съществуването ни, със съществените неща от живота. С това, което ни конституира като битие, с това, което аз всеки ден виждам в другия човек до мене, във взаимоотношенията ми, на работа, в училище.
Започнахме разговор едва ли не внезапно. Започнахме да говорим за това, което всички знаем, но въпреки това в същността си го пренебрегваме. За това, което приемаме, но не ни докосва. За онова, което сме се научили да го вярваме, но без да го живеем. За всичко, което съставя нашата вяра, но сме го оставили в периферията на нашата мисъл, в изолацията на нашето безразличие.
Започнахме да ровим много дълбоко в нашите души. Там, където никога не се осмеляваме да насочим скалпела на нашата проблематика. Там открихме същността на нашата вяра и когато се изправихме пред нея, се оказахме без извинение. Защото вярваме в Христос, Когото не познаваме. Признаваме някакъв Бог на теорията, на вярата, на метафизиката, но пренебрегваме Бога на нашия живот, на нашето съществуване, на нашето всекидневие.
Всяка неделя децата ви идват тук. Попитах децата какво е Светото Причастие? Какво е това, с което се причастяваме, което вземаме от лъжичката на свещеника на Великден или на някой друг голям празник. Дали наистина е Тяло Христово, плът и кръв на един Човек, или е нещо символично, нещо, което ни дава просто някаква сила, някакво благословение? Всички с една уста отговориха второто.Децата признават това с убеждението, което тяхната невинност им дава. С увереността, която са пренесли от училище, семейството, Църквата. Защото някак си така си представяме Светото Причастие – като определен образ, едно символично действие, нещо като вълшебната пръчица от приказките, която дава смелост, сила или просто благословението на някаква невидима сила, която ни укрепва, за да посрещнем трудностите в живота. Болезнено състояние, което не е много далеч от това, което науката психология определя като инжектиране на самоувереност чрез самовнушение.
Внезапно осъзнахме, че не знаем защо отиваме или защо не отиваме да се причастим. Когато децата чуха, че това, с което се причастяваме, е истинско Тяло и истинска Кръв на Христос, те се шокираха. Децата не осъзнават това, както предполагам не го осъзнаваме не само ние, възрастните, но и духовниците и богословите. Ама да не би да сме канибали? Ядем човешка плът? Църквата е някакъв канибализъм?
Въпросът не е мой. Въпросът е на едно дете в неговото удивление пред един голям поврат. Да, ще ти каже Църквата, ние ядем плът, но не на обикновен човек, а на Самия Бог. Казах ви, че Църквата има учение, което предизвиква съблазън) и поврат. Ядем Бога, казва Църквата, на която сме членове.
Много подобни въпроси изникнаха почти спонтанно. В един момент същността на нашата вяра, но защо не и на нашето съществуване бяха подложени на съмнение. Защо празнуваме Рождество Христово? Какъв е този толкова важен празник? Кой е бил в крайна сметка Христос? Дали е бил някакъв велик социален реформатор? Или някакъв велик учител? Или мъдър оратор? Или Бог?
Във всеки случай личността на Христос, Неговото присъствие и учение на земята са повлияли коренно човешката история. Той е „разсякъл” историята на две. На история преди и след Христа. Кой е бил в крайна сметка Христос? Тук идва здравият разум и открива едно огромно, непоправимо противоречие. Кой велик социален реформатор или учител се е осмелил някога публично да заяви, че е Бог? Да заяви категорично, че той е Бог, Който е създал всичко около нас, Който е дал живот, Който е изваял вселената? Кой велик учител се е осмелил да каже нещо подобно?
Но Христос го е казал. Ако днес някой мъдрец, някой велик учен или някой социален реформатор заяви, че е Бог, как бихме го нарекли? Нямаше ли да го наречем безумец? Нямаше ли да го пренебрегнем? Нямаше ли да го осмеем?
Но Христос го е казал. Значи ли, че Христос е някакъв безумец или измамник? Ако е безумец или измамник, как днес можем да Му вярваме? Да Го смятаме за Учител? Как сами допускаме един безумец да е направил такъв „разрез” в нашата история?
И ако наистина Христос е Бог и осъзнаем, че Бог е стъпвал по тази земя, какво означава това за нас? Каква значителна промяна се извършва в нас? Защото, ако не се извършва никаква революция вътре в нас, ако фактът, че Бог е ходил близо до нас, не ни разтърсва и не доминира в живота и в мисълта ни, тогава не вярваме.
Ако Христос е Бог и ако Този Бог е умрял на Кръста за мене, това би трябвало да ме разтърси. Защото, помислете си за вечността, едно непрестанно настояще, едно непрекъснато състояние без край, един вечен живот – това е нещо разтърсващо.
И ако не вярваме в това, защо сме християни? Поне да бъдем откровени със самите себе си. Бог не иска роботи , нито „благочестиво отнесени”, да използвам израза на старец Паисий. Той иска лъвове, свободен отговор, смела стъпка напред.
Църквата има скандално учение. Говори за вечно съществуване. Говори за хора, които ще станат богове, и за Бог, Който е станал човек. Дали сме „изровили” това в нас? Дали сме си го помисляли? Дали сме се запитали? Дали сме помисляли за последиците? Дали 1 на 1000 мога да стана бог?
Говорих с едно дете, което пише за младежкия вестник, издаван от Духовният център. Днес пишеш една статия и се смяташ за велик. Църквата ти казва, че ще те направи бог. Колко привлекателно звучи едното и колко другото.
И тъй, Кой или какво е Бог? В какъв Бог вярваме днес? Има ли Бог? Да изясним нещо от самото начало. Църквата не може и не иска да доказва съществуването на Бога. Ако Бог можеше да бъде доказан с някакво математическо уравнение, Той нямаше да бъде Бог. Отците на Църквата подчертават това: „Един Бог, Който може да бъде разбран, не е Бог”. Бога, Когото претендираме да разберем от началото до края чрез способностите на нашия разум, не е нищо друго, освен един идол, създаден по нашия собствен образ. Затова и Църквата не е религия. Затова и като християни сме нерелигиозни. Религията предполага човешкото усилие за разбирането на Бога. Богът на религията е по образ на човека, докато в Църквата човек се формира по образ на Бога. Пътят е обратен. Богът на религията бива откриван, докато Бог в Църквата се открива. Религията има последователи, докато Църквата има светци.
Ние, богословите и духовниците, правим голяма грешка, когато проповядваме с отчаяното усилие на убеждението. Когато се опитваме да убеждаваме за съществуването на Бога, за божествената природа на Христос. Да доказваш, че Бог е троичен или че Христос е възкръснал, е сякаш да унищожаваш същността и природата на Църквата.
За Църквата, чието дело е да направи човека бог, доказването на нейните основни принципи е деструктивно за делото й, защото отнема свободата на вярата, отнема смелостта да се рискува, динамиката на опитното потвърждение. Как може да стане бог един човек, който не е свободен, който се увлича и се ръководи по принуда от доказателства?
Разбираме, че всъщност Бог е Тайна. Той се намира отвъд всяко разбиране. Каквото и да кажем за Бога, колкото и определения да Му дадем, те са лишени от живата истина за Неговото съществуване. Тоест човек не може да познае същността на Бога. Нима поради тази причина не можем да познаем Бога?
Бог е Тайна. Но Тайна означава не само скриване, но и откриване. Думата тайна произлиза от древния глагол „μυώ”, който означава откривам, преподавам, поучавам, явявам. Под „тайна” нямаме предвид просто това, което е неясно и загадъчно, някаква енигма или неразрешим проблем; напротив, тайната е нещо, което ни се открива, за да го разберем.
Тук трябва да направим много важно уточнение. Познаваме Бога или по-точно Бог ни Се открива, дава ни познание за Самия Себе Си посредством божествените Си енергии.
Когато тук говорим за божествени енергии, нямаме предвид нещо, което е извън Бога, а за Самия Бог в отношението Му със света, с творението, с хората. Бог не е някаква статична трансцендентност, не е някаква висша статична сила. Бог се намесва в историята. Сътворява света, поддържа света, тоест действа и Неговите енергии са достъпни.
Божиите енергии са видими, но и невидими за нашите очи. Бог действа, но много пъти очите ни са затворени. Нуждаем се от очила, от контактни лещи, за да влезем в контакт с Бога, Който ни се открива.
Съществуват видими знаци за присъствието на Бога, за Неговите енергии – светът около нас, Вселената с безчислените планети, естественото творение, нашето съществуване, плодът в майчината утроба, първата глътка въздух на новороденото, което току-що е излязло от майчината утроба, сълзата на грешния човек, който осъзнава отдалечаването си.
Веднъж се удивих на едно дете, което ми каза за това, което го е подтикнало всяка неделя да ходи на църква. То ми каза: „Вечер сядам на терасата вкъщи и изследвам небето с телескопа, който баща ми подари. И тогава идва. Идва откровението. Потресен съм. Изумявам се! Как може след това да не ходя на църква, когато там мога да открия Онзи, Който е сътворил всичко това, което виждам през телескопа?”
Възхитих му се! И му се възхищавам не защото ходи всяка неделя на църква, а защото е видяло и наблюдавало това, което ние всеки ден подминаваме. Защото се удивлява на това, спрямо което ние оставаме безразлични. Защото е поразено от това, което нас не ни докосва.
Освен тези видими и невидими знаци за Божието присъствие, съществуват и съдбоносните моменти в живота на човека, на всеки отделно, в които Бог действа по един чуден и в същото време реален начин.
Животът на всеки човек е лична история на отношението с Бога. И в това отношение, както и във всяко отношение, има степени. Отношението е израз на действие, на движение. Отношението е процес на „ставане”. Тоест отношението никога не остава статично и никога не познава край, завършек, прекратяване.
Най-високото стъпало е отношението на светците с Бога. Светците са приели Бога, уповавали са се в Бога, открили са очите си за Божието Откровение, изпълнили са сърцата си с Божията любов, били са облагодатени от Божиите енергии по начин, който ние не можем да опишем.
Тук се намираме на много високо стъпало, което не можем да доближим с думи. Нека го опишем с чувства. То е нещо, което се потвърждава единствено чрез опит – само ако някой го преживее. Светците са го преживели и са били изпълнени с благодат. Божиите енергии остават отпечатани върху светците дори след смъртта им. Техните мощи са свидетелство за това.
И така, под същност на Бога се има предвид Неговата другост, а под енергиите – Неговата близост. Тъй като Бог е тайна отвъд нашето разбиране, никога няма да проумеем Неговата същност или най-съкровеното Му битие – нито в този, нито дори в Бъдещия век.
Ако познавахме Божията същност, това щеше да означава, че познаваме Бога по същия начин, по който Той познава Себе Си. Това никога не може да стане, тъй като Той е Творец, а ние сме творение. Но въпреки че вътрешната същност на Бога е винаги отвъд нашата възприемателна способност, Неговите енергии, благодат, живот и сила изпълват цялата вселена и ние имаме пряк достъп до тях.
Същност означава целия Бог, както Си е в Самия Себе Си; енергиите означават целия Бог, както Си е в действие. В своята цялост Бог напълно присъства във всяка една от божествените Си енергии. Следователно, различаването на същността и енергиите е начин да определим, че Бог е недостъпен и в същото време Той, като проявява Своята любов, е станал достъпен за човека.
Именно поради това различаване между божествената същност и енергии можем да потвърдим възможността за непосредствено и реално единение на човека с Бога. Единение, което прави от човека бог. Това, което отците на Църквата са нарекли „обожение” на човека. Следователно, благодарение на божествените енергии човек се свързва с Бога, става причастен на Бога, става бог по благодат. Този израз, който е достатъчно известен и се чува много често по време на проповед, изразява именно това, че човек може да стане бог, като участва в Божията благодат, в Божия дар, в Божиите енергии.
Човек става бог по благодат, но не се отъждествява с Бога, защото той участва в енергиите Му, а не в същността. Има единение, но не и сливане или смесване. Макар и „съ-единен” с Бога, човек не изчезва и не бива унищожен, а между него и Бога винаги продължава да съществува личностното отношение – „Аз-Ти”.
Този тайнствен Бог е в същото време изключително близо до нас, изпълвайки всички неща, бидейки винаги около нас и в нас. И Той присъства не просто като някаква атмосфера или някаква безимена сила, а по един личностен начин. Бог, Който е безкрайно над нашето разбиране, ни се открива като Личност. Той призовава всеки един от нас по име и ние Му отговаряме.
Тук обаче трябва да направим херменвтично разяснение, за да схванем термина личност. Индивид и личност са две диаметрално противоположни понятия. Терминът личност в същността си е израз на неудържима устременост, порив, жажда за излизане от грубата индивидуалност без да губи своята уникалност. Става въпрос за едно движение-излизане, за да срещна теб; екстазиране, любовен изблик. Той предполага любовна среща с тебе. Следователно, за да съществува истински, личността се нуждае от друга личност, от теб, за да бъде личност.
Тази среща предполага, основава се и се извършва по свещен начин в тайната на любовта. Познаваме дадена личност, доближаваме я, когато я обичаме, когато широко отворим сърцето си, както диктува нашето взаимопроникване, отношение и връзка с другия, с тебе. Колко вълнуващо описва това един поет от нашия век – Тасос Ливадитис: „И само когато някой ни възлюби, за кратко се завръщаме в себе си, а когато не умираме един за друг, вече сме мъртви”.
Да познаваш дадена личност в същността си означава да я обичаш. Не може да съществува истинско познание на другите личности без взаимна любов. За всеки от нас е имало внезапни съдбоносни моменти, когато ни се е открило най-дълбокото битие и истина за Другия и сме придобили опит от вътрешния му живот сякаш говорим за нашия собствен живот.
Става въпрос за едно по-дълбоко познание, за реалното опитно потвърждаване на битието на другия – потвърждение, което идва не като последица на някакво просто съжителство във времето, не става въпрос просто за времето (от колко време някой познава друг), нито за мястото – близостта на местоживеене, а за некористолюбива любов, без ограниченията на преструвките, за една нелицемерна, дълбока любов, която разтърсва, която превъзхожда, която стига до другия, която извършва скока на самопреодоляването, тоест на преодоляването на самите нас. Самата любов е тайна. И тази тайна се открива само в отношението.
В предишната ни среща, г-н Дамигос каза това от негова гледна точка. Той подчерта, че онези личности, които са изиграли или играят значителна роля в нашия живот, онези личности, които слагат печат върху нашето съществуване и живот, не са онези, с които прекарваме повече време, а онези, които истински обичаме.
Любовта е знак-ключ, за да можем да се срещнем с истинската персоналност на другия. И когато това стане, веднага се открива една тайна – нещо велико с измерения, чрез които се преодоляват тварното време и пространство. Нещо велико, което те пренася от тлението и, може би за първи път, те води до среща с трансцедентното и с безвремието, с нещо по-силно от смъртта, с нещо, което се разпростира отвъд смъртта.
Когато казваме на другия от цялото си сърце: „Обичам те!”, това в сърцето на всеки един от нас се превежда като „Никога няма да умреш!”. В такива моменти на лична причастност знаем – не от аргументи, а от пряко потвърждение – че съществува живот след смъртта и по един непонятен начин чувстваме дълбоко в нашето битие вътрешното убеждение, че смъртта не е произволна разделителна граница; че смъртта не е просто някакъв край, завършек, а залог за личностно самопреодоляване.
Следователно придобиваме съзнание за две различни събития – за другостта и за близостта на Бога. Бог е Тайна, Той е съвършено различен от нас, но в същото време е и Личност, в най-автентичния й смисъл, тоест в постоянното и трайно излизане на Неговата любов, в безспирния устрем да бъде близо до нас. Бог е завършек, но и изходна точка.
Бог е Личност. В Бога има нещо аналогично на общението. Бог не е само една Личност, Която обича само Себе Си, Той не е Монада, а е единство, единство на три Личности: три равни Личности, Отец, Син и Свети Дух. Между тях съществува отношение, личностно отношение. Това отношение е неизменно, не се променя, не се трансформира, но в същото време е и движение, вечно движение на взаимна любов.Може би обърнахте внимание на формулировката на догмата. Отец ражда Сина, а Светият Дух изхожда от Него. Това са личните свойства единствено на Отца. Това не подлежи на промяна. Тоест не можем да кажем, че Светият Дух изхожда и от Сина, защото това е лично свойство само на Отца. Всяко отъждествяване на личните свойства унищожава другостта на личностите. Това, което гарантира реалността на другите две личности – на Сина и на Светия Дух – са техните лични свойства.
Въпреки че във вътрешния живот на Светата Троица личните свойства са трайни и не се променят, това отношение се поставя в сегашно време: казваме, че Отец „ражда” Сина, а Светият Дух „изхожда”. Това какво показва? Показва вечното движение на любов на Бог Отец към личностите на Сина и Светия Дух.
Всъщност раждането е постоянно. Това отношение, което глаголът „раждам” определя, никога не престава, защото Отец никога не престава да излива Своята любов. Тук е важно да си припомним, че за Бога не можем да говорим с понятия, които се определят от времето, от времевата последователност на минутите и моментите. Съществуването на Бога се движи извън категориите и рамките на времето. Съществуването на Бога, фактът, че Отец ражда Сина, е състояние, или по-точно движение, в което няма настояще, минало и бъдеще.
От друга страна, какво означава, че Бог е Отец, Син и Свети Дух без да престава да бъде един Бог? Както е известно, окончателната формулировка на догмата говори за една същност, но три личности. Но онова, което конституира единството на трите Личности, не е общата им същност, а Личността, и по-конкретно Личността на Бог Отец. Бог съществува, защото Отец съществува, Който от любов, тоест свободно, ражда Сина, а Светият Дух изхожда от Него.
„Християнският абсурд” на Светата Троица, Която обаче е един Бог, се основава именно върху понятието за личност. Бог не може бъде Личност, ако не е Троица. И обратно. Бог не може да бъде Троица, ако е някаква безлична същност. Любовният устрем и движение, което конституира Личността на Бог Отец, гарантира троичността в Светата Троица.
Нашето конкретно съществуване е факт благодарение на това вечно и нетварно любовно излияние на Светата Троица. Ако онтологичното начало на Бога, ако това, което всъщност конституира Божието битие, беше някаква безлична същност, а не личността на Отца, тогава Бог щеше да бъде просто една грубa индивидуалност, а светът – излишен, непотребен, без битие, несъществуващ, една безполезна приумица.
Но и есхатологичното предназначение на човка, крайната му цел, съгласно Божия план, е да стане част от това троично взаимопроникване, от това отношение на трите Личности. Именно тогава човек може да стана бог по благодат, след като стане богоподобен.
Човек ще стане богоподобен, когато разтвори широко вратите на сърцето си, за да отговори на призива на Божията любов. Човек ще стане бог, когато свободно приеме Божията благодат, която може да го промени, да възстанови човешката природа и да я претвори от индвидуалност в свободна личност, която ще обича свободно, а не користолюбиво, в общението на любовта, което ще утвърждава живота след смъртта. Св. Дионисий Ареопагит ясно формулира това: „Любовта към Бога е екстатична и ни кара да излезем извън самите себе си, тя не позволява на влюбения да принадлежи на самия себе си, а принадлежи само на Възлюбения”.
Не можем да кажем: „Обичам Бога, но не обичам ближния”. Не можем да бъдем личности в изолацията на нашия егоцентризъм, в отричането на истината на другата личност. Егоцентризмът е смърт на истинската персоналност. Всеки става истинска личност само тогава, когато е в отношение с други личности, когато живее за тях и в тях.
Сещам се за един богослов, който казваше по характерен начин: „ И шест милиарда човека да обичаш, ако един човек не обичаш, няма да видиш рая”. Не си мислете, че това е преувеличение. Тайната на Светата Троица е светлият пътепоказател на нашия живот. Пътепоказател, за да си обясним не само нашата вяра, но и нашия живот.
Днес сме свидетели на едно християнство с индивидуална етика, с индивдуално спасение, с индивидуално възнаграждение. Днес храмовете се пълнят с хора, но и от мраза на самотата, която се вижда в погледа на хората. Светата Евхаристия от църковно събитие, тоест събитие на общение и личностно отношение, се е превърнало в магическо лъжеусещане за индивидуална близост до Бога, до някаква неопределена трансцендентна сила, която се опитваме да омилостивим.
Не сме разбрали, че влизаме в рая не като станем добри хора, спазвайки определен кодекс за нравствено поведение; не влизаме в рая с нашия пост или индивидуална молитва. Разбира се, Църквата не отхвърля етиката, но не се подчинява на нея. Истината на Църквата не се основава върху етиката, а в една Личност, в Личността на Бог Отец.
Объркването в църковното пространство идва именно от този погрешен и произволен приоритет на безличната етика, която се представя дори като съществуваща преди Бога. Днес говорим за църковна етика и много пъти имаме предвид някаква сила, на която Сам Бог се подчинява. Говорим за етика, която е създала Бога.
Една такава църква, която изисква нравствено съобразяване, не може да спаси човека по простата причина, че човек не може да й бъде подчинен. Не можем да се спасим със собствени сили. Единственият път за рая преминава през другия. За мене другият е бог.
Следователно, вместо да пренебрегваме троичния догмат и да го разглеждаме като въпрос на сложната богословска мисъл, който интересува само специалистите, трябва да го въведем в живота ни, за да има революционно въздействие. Ние сме сътворени по образа на Троичния Бог. Следователно сме призвани да възпроизведем на земята тайната на взаимната любов, която Светата Троица живее на небесата.
Извън този аспект, който осмисля вярата и я обосновава като откровение и възможност за спасение, Църквата и участието в нейните Тайнства получават формален етичен характер. Изповедта се превръща в психологическо успокояване на индивидуалното чувство за вина, участието в Светите Тайни става нравствена награда за добро поведение, Кръщението се възприема като самопонятен социален дълг, а Бракът като узаконяване на сексуалната връзка.
Разбира се, троичният догмат не се изчерпва в това, което казахме. Просто се опитахме да докоснем с думи – доколкото е възможно – понятно и просто, един аспект от божествената реалност.
Продължаваме този диалог не за да накараме някого да ходи на църква или да повярва в Бога, а за да започнем най-накрая да се питаме, какво вярваме и защо вярваме. Да пренесем на сцената на нашия живот това, което до днес е било зад кулисите. Не сме го направили. Началото, изходната точка е това, което казахме: нашето изповедание! Нашето неверие!
Когато изповядваме нашето неверие, поставяме добро начало. Това да не ви притеснява. Вярата никога не е панацея, успокоение и приспиване, а стъпка в неизвестното, риск. Една приспивна вяра не е вяра. Без борбени усилия за откриването на Бога, или по-точно без борбени усилия да станем възприемчиви и приемем само-откриването на Бога, духовният ни живот би бил наистина много лесен, толкова лесен, колкото и лъжовен.
Така нашето пътуване към срещата с Бога става път на покаяние в най-радикалния смисъл. Покаянието означава буквално „промяна на ума”. За да доближим Бога, трябва да променим нашия ум, да съблечем нашето аз от обичайния ни начин на мислене. Трябва да се насочим не само към нашата воля, но и към нашия разсъдък. Да се освободим от оковите на рационалните категории, които сме създали за Бога, и да се доверим на личното отношение и общение.
Един епископ, Калистос Уеър, казва много точно в своята книга „Православният път”: „Вярата в Бога не прилича изобщо на модела на рационалната убеденост, която имаме в Евклидовата геометрия. Бог не е заключението на някаква поредица от размишления или решението на математическа задача. Да вярваш в Бога не означава да приемаш възможността за Неговото съществуване понеже така е „доказано” с някакъв теоретичен аргумент, а означава да се повериш на Този, Който познаваме и обичаме. Вярата не е предположение, че нещо може би е истина, а увереността, че отсреща има Някой”.
Именно поради това, че вярата не е рационална убеденост, а личностно отношение, опитно потвърждение и тъй като това личностно отношение във всеки от нас е все още много несъвършено и е необходимо непрестанно да се развива, е възможно наред с вярата да присъства и колебанието. Двете не се изключват взаимно.
Самите апостоли, които живеели с Господа, докоснали се до Него и се удивлявали на чудесата му, обобщават това противоречие с прошението: „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми” (Марк 9:24). Трябва да свикнем с този вик на апостолите, да го направим наш личен вик и да го запазим като наша непрестанна и трайна молитва до самата врата на смъртта.
Въпреки всичко, колебанието не е показател за недостиг на вяра. Може би означава обратното – че нашата вяра е жива и израстваща. Защото вярата има за последица не блаженство, а риск, не изолиране от непознатото, а безстрашно пътуване, за да се срещнем с Него.
Превод: Константин Константинов
